Всред няколкото фигури на забележителни държавници във времето на третата българска държава, въпреки вече съвсем не късата ѝ история от близо век и половина, има само един безспорен държавник, който няма съперници в неувяхващата си популярност за добро и за лошо, както в национален, така и в европейски мащаб. При това той далеч не е рекордьор по брой на годините на върха на властта. Управлявал е само непълни седем години (от 20 август 1887 до 19 май 1894) и тези години не са толкова триумфален възход в държавата, въпреки и немалките икономически успехи, но се помнят по-скоро с острите стълкновения, с вътрешните и особено с външните тогавашни велики европейски сили. Наричани стамболовистки режим, тия стълкновения накрая довеждат до страховито жестоката му смърт. Същевременно в мерките на историята, когато страстите охладняват, тези години се осъзнават като уникален период, който събира в едно плюсовете и минусите на управлението, които във времето разменят зарядите си, задържайки постоянно високата стойност на човека и държавника, опитал се сам да води страната си без метани на Изток и без поклони на Север и Запад.
Стефан Стамболов
Това, разбира се, е Стефан Стамболов, отдалечен на 130 години от нас, все така спорен във времето си и все по-безспорен за историята в изключителността на държавническите си заслуги. Дали е възможно днес, дали е било възможно изобщо някога, в само няколко странички да се обхване неговия образ, толкова обтекаем във времето и същевременно толкова плътен в историята?
Обикновено всеки обречен на краткост текст за Стамболов, започва или непременно включва думите за него на първия заслужил титлата дядо в тогавашния ни общностен живот. Това е Петко Рачов Славейков: поетът, дълбокият познавач на народа си и заслужил водач в борбите му, който го среща през 1871 година по време на черковния народен събор в Цариград, този най-важен в историята на църквата ни събор, положил основите на нейната самостойност. Тогава дядо Славейков бележи в съзнанието си думи, които, докато е жив, многократно повтаря: “Днес се срещнах с едно момче на 16 години – Стефан Николов от Търново. Говори ми три часа. От очите му пламък изскачаше. Сега вече повярвах, че България ще се освободи.“
Това са пророчески думи, първият документ за един български феномен, който е призван в следващите по-малко от две и половина десетилетия на краткия си земен живот да се запомни не само в българската, но и в европейската история. Те свидетелстват за първите стъпки на бележита личност, която ще остави следи както в решителните години на възкръсването на българската държава, така и в устройването ѝ като държава и признаването ѝ сред другите европейски страни.
Достатъчно ли е току-що казаното да ни убеди в невъзможността в няколко странички да разкажем дори само най-същественото в неговата биография? Но пък то е явно достатъчно, за да не може да се подмине очевидното съпоставяне на живота му с този на Ботев – българският гений на ХІХ век: поетът, мислителят, революционерът, човекът Ботев. Тяхното встъпване в българския живот от последните години на робството е знаменателно не само за стремежите, но и за изключителното в качествата им. И двамата съвсем млади, макар и по различно време, избират да се учат в Русия. И двамата биват изключени от учебните заведения, които избират. И двамата след това предпочитат емигрантството и като емигранти са оценени и привлечени в българския централен революционен комитет. Тук те се срещат, тук се опознават, тук се сближават до степен да каже Ботев посред сплетните и противоречията, в които живее сред комитетските хора: „Добре поне, че Стамболов ме само обича!“. Там през 1875 година излиза първата им и обща стихосбирка, озаглавена „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“. Тя е била и остава най-доброто в нашата възрожденска поезия, ненадмината с усета, с който улавя духа на времето, а за Ботев и с гениалния начин да разчете повелите му. Но и над поезията, над сродността на характерите, над общите им мечти, в признанието на Ботев се чете това, което Стамболов с думи не е изрекъл, но с целия си живот по-натам многократно е потвърдил; това, че и двамата имат обща съдбовна любов. Това е любовта им към Нея, петстотин годишната робиня – БЪЛГАРИЯ!
Знаем какво означава Тя в живота на Ботев.
Същото е било и за Стамболов, с тая разлика, че той е трябвало да го доказва пред свои. Но за единия и за другия нямаше да знаем важни неща, ако и двамата, макар и посмъртно, не бяха благословени да бъдат обезсмъртени с делата си от талантливи като самите тях следовници, в книги, останали като непреходни в културата ни. За Ботев такъв се оказва Захарий Стоянов, комуто дължим най-добрата животописна книга за гения на българския ХІХ век. За Стамболов – това е Симеон Радев с неговата безпримерна в тогавашното време „Строителите на съвременна България“ всред множеството личности, в която Стамболов е получил най-автентичния си портрет.
Всичко това изкушава съвременния антрополог за един възможен успореден, психографски анализ на тези, видимо надвремеви, исторически фигури в българския живот. За жалост обаче, това е задача за жанрови форми, далеч по-обемни от тези и на възможната най-обемна журнална статия. Затова се налага изборно да подходим към ония факти от пребогатия политически живот на Стамболов, в които е запечатана най-ярко неговата неординерност. Нему е посветена в значителна степен една от най-забележителните книги в българската публицистика, двутомната „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, повествуваща главно събитията през времето, когато той управлява. (август 1887 – май 1894), времето на така наречената „българска криза“, безкняжието, когато е първо детрониран и после върнат на престола княз Батенберг, последвано от окончателното му прогонване от България. Тогава настъпва същинската криза, приключила с избирането и възкачването на княз Фердинанд Кобурготски – може би най-драматичният момент в политическия живот на Стамболов като безспорна знакова фигура за двамата князе като сюзерени на България.
Първият, това е княз Александър Батенберг – немски принц, участвал в Руско-турската освободителна за нас война, възкачен на престола със съгласието на Русия и на главните европейски сили и изиграл ключова роля в най-важното за страната събитие по време на управлението му – Съединението на България с конституираната от Берлинския договор Източна Румелия.
Стамболов е най-влиятелното лице от антуража на Батенберг, макар това да е повече в митологичен порядък след оная негова реплика, която уж бил произнесъл при обявяването на Съединението, когато двамата се срещат в Търново, и той бил казал на Батенберг: „Ваше Височество, пред Вас има два пътя: единият – през Дунава за Дармщат, другият – през Балкана за Пловдив“. Тази реплика реално е била излишна, защото Батенберг вече е пътувал за Пловдив, тъй като отдавна вече е бил посветен в движението и е бил дал своето съгласие за него.
Вторият е Фердинанд Сакскобурготски, когото пак той довежда в България, в желанието си да се приключи най-сетне с „българската криза“ на безкняжие. Това се случва през 1886 година, когато Стамболов е дълбоко разколебан, че Русия ратува за българското обединение и че България е пред сериозна опасност да загуби държавната си независимост. Тук виждаме Стамболов да преживява своя нравствена криза, доколкото трябва да се раздели със своите предосвобожденски убеждения и от убеден русофил да се окаже резервиран такъв. Пряк израз на тази промяна е съгласието му да се потърси бъдещият княз на България сред аристокрацията на западните страни. Именно тогава съзрява идеята за Фердинанд Сакскобурготски, макар че по-късно, при появата му в България, у Стамболов проговаря инстинктът и той твърде нелицеприятно се изказва за новия кандидат.
В отношенията на Стамболов с двамата първи български монарси е здраво заплетен възелът на неговия политически живот. Именно затова, нека си позволим да сумираме политическия образ на Стамболов в мрежите на тия отношения.
Нека най-напред да погледнем към първия княз под името Александър І фон Батенберг, син на немски принц и на полякиня, свързан родствено с руския императорски двор и с английската кралска фамилия. Преди още и да е сънувал, че ще бъде княз на България, виждаме го като офицер-доброволец в започналата през 1877 г. Руско-турска война. Преминал е с руските войски целия боен път от Свищов до Сан Стефано и е натрупал впечатления за народа, който освобождават. Като висока чест той приема предложението, което му се отправя по реда на Търновската конституция да стане княз на България. Одобрен е от всички европейски монарси. Млад, красив, умерено амбициозен, възторжено е приет и от българите. Проруски отначало и по-пряко свързан с Австро-Унгария в края на управлението си, той остава в българската история с две главни събития. Първото – отменя Търновската конституция, по която е избран през 1881 г., установявайки свой режим на пълномощията, който е принуден да отмени и отново да възстанови конституцията през 1883 година.
По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. – Стамболов е предпоследен на задния ред
Второто – признава Съединението и в последвалата Сръбско-Българска война като главнокомандващ българската армия проявява завидни войнски качества и личен героизъм, които го превръщат в легендарна фигура за българския народ. През по-голямата част от управлението си той има за свой главен съветник Стефан Стамболов, който след преврата на офицерите-русофили през 1886 година, когато князът е детрониран, прави контрапреврат, но не успява да го възстанови на трона. Това обаче е съдбоносно за Стамболов, защото го превръща в главен опонент на руската политика, какъвто той и преди се е заявил с опитите си да ориентира страната към по-независими външно-политически отношения. Вместо това, след абдикацията на княза, като водач на своята Либерална, превърнала се вече в Народно-либерална партия, управляваща вече страната, Стамболов става министър-председател, министър на вътрешните работи и член на регентския съвет, който трябва да организира избирането на новия княз.
Парадоксално е, че след тия победи в политиката Стамболов навлиза в серия от действия, които му носят само поражения. Това се случва, когато той е постигнал върха на политическата си кариера – ония седем години (1887 – 1894), когато всичко добро, което той привнася в законите, ще се обръща фатално в извор на нестихващо омерзение към управлението му и оттам към собствената му личност. Той прокарва строги закони за борба с разбойничеството, което се шири тогава не само по пътищата, но и в населените места, но точно изпълнението на тези закони му създава политически противници, които му спретват дори атентат, при който вместо него случайно е убит министъра му Христо Белчев. Правителството отвръща с репресии, които застрашително увеличават политическата емиграция. Заради заговор срещу княз Фердинанд и респективно срещу самия Стамболов е осъден и разстрелян Коста Паница, български офицер, възпитаник на руските военни училища и академии, герой от Сръбско-българската война и един от първите организатори на националноосвободителното движение срещу Отоманската империя в Македония. Именно по времето на неговия режим се разрастват русофобските настроения в страната (не без причина, разбира се), за да се стигне до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Поводът е политиката на руския император по отношение на княз Батенберг, който е трайно възприет като враг на Русия. Стамболов, който по времето на въведения от Батенберг режим на пълномощията е негов противник, със засилването на руския натиск за смяната му се опитва да го спаси, като организира контрапреврат, както вече се каза. Това, което последва, доказва убеждението му, че съдбата на Батенберг е решена. Това впечатление у него се затвърждава особено след акустирането на руски кораби във Варна, след бунтовете на русофилите в Русе и Силистра, след навлизането с чета на руския капитан Набоков в България. Стамболов, който многократно бе доказвал, че в политиката вижда предстоящото поне два-три хода напред, не би могъл да има илюзии в това отношение. Ясно е съзнавал, че съществува план за отстраняването му, дори посредством убийство. Това са разбирали и някои от най-близките му сътрудници, които подготвят план за емиграцията му, без той да подозира това. Когато обаче му го предлагат, той избухва: „Никога! Служих на Отечеството си, нека ме убият. Не мога да бъда беглец.“
Стамболов не става беглец, Той не напусна България за да се спаси, но се превърна в спасителен мит с примера на живота си за всички, които с времето започнаха да разбират колко необходим и полезен би бил той при всяко следващо изпитание пред народа ни. Ето няколко признания от този род не само на негови съвременници, но и на хора от разни поколения, прозрели истинското в неговия живот.
„Сега, когато пиша тези бележки, нашето злочесто Отечество се намира в още по-злочесто положение /… България, намесила се в Световната война, беше измамена и победена. Тежки обвинения се изсипаха и продължават да се изсипват върху нея./…/ Един нов Стамболов е нужен, за да спаси България. Къде е този нов Стамболов?“
(Йов Титоров. Политическо-обществени спомени , 1922 г.)
„Написах книга, която озаглавих „Диктаторът“ и която бе опит за характеристика на Стамболов. Но хората, в реда на който бях тогава като гражданин, не можеха да повярват, че аз смятам за „велик покойник“ един „тиранин“ – аз, левичарят, който бях измел (макар и като екзалтиран младеж), доста участъци през неговото управление.
Така беше /…/ у нас, уви! Не се търсеше истината, а още по-малко правдата! От всички страни слушам все едно и също: Рано е още да се преценява той! Нима и сега, 40 години след трагичната смърт на един могъщ трибун и властен граждански вожд – нима и сега не е време за неговото историческо преценяване?“
(Антон Страшимиров. Диктаторът. Нови проучвания върху живота и личността на Стефан Стамболов. Кн. I – III, С. 1935)
От всички подобни признания звучи все същият горчив въпрос: „Къде е този нов Стамболов?“
Сепвам се от този въпрос. Нима ние от началото на ХХІ век, съвременници на падането на Берлинската стена, нямаме повече основания в нашето време да си зададем този въпрос, особено след като чухме как наши днешни управници се заканват да емигрират по океанските острови, за да се спасят от нас, тунеядците, в модерната, нова България, която те строят? Да, България много често, ако не постоянно в историята си, изпада в състояние да очаква или направо да разчита на спасители. Последният път това се случи след 1989 г., когато падна Берлинската стена. Тогава в общия захлас по един демократичен „свят на свободно движение на хора, стоки и капитали“ социализмът рухна. Първият от бившите ни ръководители, който влезе в ролята на спасител, тогава бе другарят Луканов. Андрей Луканов, който си бе извоювал пълномощно да преговаря с крепостта на съвременната демокрация – САЩ и като такъв се комадирова във Вашингтон да издири експерти, готови да разчертаят нужния ни проект за преминаване към частнособственичестко стопанство. Другарят Луканов се върна оттам с двама такива, именувани Ран и Ът, които пристигнаха в София да промоцират проекта си. Върховият момент в тая акция бе участието на Ът в най-популярното по това време българско телевизионно предаване „Панорама“. Там подробно бяха разисквани изискванията и предимствата на експертния план, заложен върху преустройството на дотогавашната ни промишленост, налагаща поради изостаналостта си закриване на всички излишни заводи с продукция, непряко потребна за България. Всичко звучеше повече от промислено, повече от логично и повече от задължително. Именно на това място в предаването водещият зададе неочакван въпрос:
– А ние какво ще произвеждаме, г-н Ът?
Отговорът бе зашеметяващо изчерпателен:
Има и икономика на услугите.
Това пророчество днес е блестящо потвърдено.
Колко щастливи трябва да бъдем, че сме съвременници на такова блестящо развитие! Има ли смисъл тогава днес изобщо да се говори за Стамболов с поуките от живота му при напредъка, който ни осигури икономиката на услугите?