Незабравимите: Един съвременен мъченик и герой.

Брой № 4 (57) / септември 2020, Поведение при инфекции на горни и долни дихателни пътища в детска възраст.

Проучвайки досието на Димитър Талев, в архивите на Държавна сигурност привлече вниманието ми един често повтарян въпрос в разпитите на Талев: „Какви бяха отношенията ти с Никола Коларов и какво знаеш за него сега?“ Пак във връзка с Талев от дълго време ме занимават мемоарите на дейците на ВМРО, но никъде в тях не бях срещал името Никола Коларов, докато не прочетох „Македония в моя живот“ на Стоян Бояджиев – един от първите председатели на ВМРО подир възстановяването му след 1989 година.

 

Никола Коларов (https://bg.wikipedia.org)

 

Още в началото на своя спомен за въпросния Коларов Бояджиев започва с категорично заключение: „Познавах почти всички по-видни представинтели на македонското освободително движение в периода 1930 – 1945 година. От всички тях най-голямо уважение съм изпитвал към Никола Коларов. За мен той  беше последният български възрожденец, когото съм познавал. Безкрайно честен, безкористен човек, който живееше само с вярата си в справедливата македонска кауза“.

 

Така влязох в следите на  една, както се оказа и както ще кажа още в началото на този кратък животопис, изключителна морална личност, на един мъченик и интелектуалец от висока класа, напълно непознат днес поради трагичното стечение на обстоятелства в неговия живот.

 

Но нека преди да разплитаме интригата в този живот, да предоставя на читателите на INSPIRO една съвсем кратка биографична справка за него.

 

Имаме пред себе си потомък на македонски бежанци, роден в Дупница през 1902 година, отдаден на македонското движение като част от българските борби за освобождение още от гимназиалните си години и един от  основателите на македонския младежки съюз и негов секретар в чужбина, по-точно в Париж, където издава на френски в годините между 1928 – 1932 година вестник „Jeune macedoniene“, чиято може би най-голяма заслуга е спечелването  за македонската кауза на видни френски общественици, журналисти и писатели (по сведения на цитирания Ст. Бояджиев) като „Жустен Годар (министър и депутат във френския парламент), проф. Паул Лабри, Анри Генрьо (писател, секретар на лигата за правата на човека), Леон Ламуш (висш офицер и общественик, останал до живот свързан със съдбата на България) и др. След 1932 г. Коларов се връща в България, завършва образованието си в Юридическия факултет на Свободния университет, където става асистент, а впоследствие и доцент по международно право, а междувременно  журналист и издател на  знакови за 30-те години вестници като „Стожер“ и „Обзор“, чийто сътрудник е бил и Димитър Талев.

 

Най-важен и решителен за съдбата на Коларов обаче остава в. „Целокупна България“, издаван в Скопие от 1941 до 1944 година, който (пак по сведения на Ст. Бояджиев, също журналист във вестника) достига тираж 30 000 екземпляра „във формат от 8,12 и 16 страници и неотстъпващ по нищо на големите софийски вестници“. За издаването на този вестник  Никола Коларов е осъден от народния съд през 1945 година на 10 години строг тъмничен затвор по делото на журналистите и писателите, сътрудничели на фашисткия режим и отделно от  това с тежка присъда през 1946 година и от Скопско съдилище.

 

Цялата интрига в неговия живот обаче произтича от изчезването му през 1944 година. Като се имат предвид международните му връзки и познаването на основните големи европейски езици, първото предположение на държавна сигурност е, че той е емигрирал на Запад. Но в следващите най-бурни следвоенни години той не се обажда нито по вражески радиостанции, нито по западни вестници и списания.

 

Това може да обясни и  постоянния въпрос, отправян към Димитър Талев в разпитите и дознанията за тях в архивите на службите. Талев не злослови по адрес на търсения Коларов, не изказва предположения (в действителност  и не е знаел нищо за съдбата му след девети септември чак до средата на 50-те години). Неговата защита се изразява само в подчертаването на това, че не е бил близък с Никола Коларов и дори в рискованото демонстриране на обида от това, че не е бил канен за сътрудник във вестниците му, което лесно би могло да бъде оборено, ако следователите са познавали по-отблизо въпросните издания.

 

Истината за живота на Никола Коларов става явна чак през 1956 година, когато той е арестуван от органите в църковното помощно земеделско стопанство край село Крумово, Пловдивско, където работел под чуждо име. Оказало се, че в продължение на 12 години, жертвайки кариерата и благополучието на семейството си – (бил е женен и имал две дъщери), този блестящ интелектуалец с няколко отпечатани книги, с три издавани вестника зад гърба си и най-важно – с влиятелни приятели в журналистическите и академични кръгове на Запад – е предпочел да живее в нелегалност в България. Препитавал се е като общ работник и овчар в манастирски стопанства, отначало в Търновско и впоследствие, както се каза, в Пловдивско до залавянето му. Всичко това – за да бъде близо до семейството си и все пак в родината си въпреки нелегалния живот и постоянната заплаха да бъде разкрит и вероятно ликвидиран, особено в първите сурови следвоенни  години.

 

Но най-необяснимото в необикновената му биография остава фактът, че както  следствието удостоверило  в течението на тези 12 нелегални години, Коларов е бил във връзка с 32 (тридесет и двама) свои по-близки или по-далечни роднини и приятели от легалния му период и никой от тях (а всички те знаели, че живее под чуждо име) не  е направил и опит да го предаде. Ако това не говори за високоуважавана личност или дори за обичан човек, какво друго би могло да обясни, че при оная перфектна организация на службите в ония надъхани с яростно противопоставяне години, той би могъл да преживее толкова дълго с две висящи тежки присъди – една българска и една югославска. Тези от днешните компрадорски полито-антропо- и майно-лози, които не пропускат случай да ни уверяват в предателската природа на българския народ, биха могли от случая Никола Коларов да почерпят сигурни доказателства за предателска природа поне у българските политици, които позволиха български граждани с качествата и патриотизма на Коларов да бъдат съдени от чужди съдилища и дори сами предаваха на УДБА военни и цивилни български служители след войната.

 

Никола Коларов е бил български журналист в Скопие. При това явно е правел много добър вестник, щом е постигал тираж от 30 000 екземпляра, и то в една област, в която от времето на Екзархията не се е допускало българско печатно слово, а дори и само за говоренето на български се е рискувало да попаднеш в концлагер. Още заглавието на неговия вестник издава духа, в който се е списвал тоя вестник – това е духа на Търновската конституция, действащата конституция в България и по времето, когато е заседавал народният съд. Този дух е духът на  общопризнатата още от Цариградската конференция  българска национална общност, единствената определена чрез референдум българска общност.

 

Юристът Никола Коларов е знаел, че е невинно осъден и вероятно се е надявал, че в течението на годините, когато жертва кариерата си, може да добие поне по давност облекчение, ако не отменяне на присъдата му. Вместо това съдът му отрежда пълното  ѝ изтърпяване. Изпращат го отначало в Старозагорския затвор, а след това в Белене, откъдето излиза чак в края на 1960 година, а само един ден след Новата 1961 умира.

 

Така завършва животът на един истински патриот, припознат не от държавата, а от честните хора, които са го познавали и пазели. За това свидетелства и агентурното досие  на самия Талев, който е следен и разпитван за връзките си с Коларов дори когато последният е бил вече заловен и изпратен в Белене. Така например едно от последните агентурни донесения (от 1958 г.) на  разузнавач с име Атанасов е почти изцяло посветено на  отношенията Талев – Коларов, в което Талев открито изказва мнението си за качествата на своя съидейник. „Коларов  –  според него,  е бил твърд и смел по характер и никога не би се продал да служи на чужда държава, за което според него говорел и фактът, че в навечерието на 9. ІХ. 1944 г. не е избягал зад граница“.

 

Качествата на този страдалец за патриотичната кауза са потвърдени и от някои духовници и на първо място от архимандрит Кирил Пловдивски – бъдещият първи новобългарски патриарх.  Именно архимандрит Кирил с риск за собствената си кариера и може би и живот укрива и създава алиби на така търсения „фашист и великобългарски шовинист“ през повечето време на неговата десетилетна нелегалност. Може би за преследвания човек  верността на неговите ятаци е била най-голямата награда , която той е получил в живота си. Неизкупима обаче остава погубената му интелектуална енергия, така блестящо проявена в младостта на неговия живот.

 

 

Още един достоен и последен жест към личността на Никола Коларов вън от всякакви съображения  отправили към него споменатите вече негови съидейници. На погребението му, което не трябвало да има публичен характер, опелото в дома на покойника извършил сам вече главата на българската църква – патриарх Кирил, а надгробни слова произнесли Симеон Радев и разбира се, Димитър Талев.

 


 

Вашият коментар