България има четири поетични гении: Христо Ботев, Пейо Яворов, Иван Динков, Константин Павлов.
С Иван Динков се запознах на Софийското гробище. Погребението на Андрей Германов. Облечен в дънков костюм, тъмносин. Спретнат. Стегнат. Целият излят.
След половин час ме запозна с Константин Павлов. Черен джинсов панталон. Черна риза, спусната отвън. Светеща аура. Гледа изкосо. Челото изпъкнало напред. Ударено с гюлле. Човек с мисия.
Приятелствата продължиха повече от 35 години.
Живях във времето на Иван Динков и Константин Павлов.
Иван Динков, реалист. На ти със себе си. Правач на живота. Виждах молекулите му, изградени от български частици. Юлий Цезар на Славянството.
Константин Павлов, сякаш не е съществувал. Нереален човек, който узаконяваше нови реалности. Легендата вървеше преди него. Проекция на Малкия принц.
Иван Динков, Константин Павлов – световен тандем.
Те родиха поезията утре. Имаха преимуществото на съчленяването. На действието и убийството на действието. Направиха принос в световната поезия: специфичен стил, нова интонация, квинтесенция на стиха, иносказателно мислене. Национално и генетично извисени.
Сигурен съм. Кралят-Слънце на Франция няма да смути Иван Динков.
Попитах Константин Павлов какво би казал на Сафо преди да скочи от скалата: „Скачай, друга идва след тебе!“
Двамата градяха поетичната империя на България, във височина. Иван Динков разчиташе на езика. Неговата добронамереност, неизчерпаемост.
Константин Павлов експериментира с езика. Разчита на промяната, интонацията, хрумването. Обогатяване. Облагородяване. Кастрация на олигофрените.
Иван Динков, Константин Павлов, Любомир Левчев и Иван Цанев дойдоха в Изворово. (Масата, на която обядвахме, запечатах с целофан. Така стоя една година.) Вечерта в Стара Загора изнесоха голям рецитал, 26.04.1990 г.
Иван Динков помни народа. Народът помни Константин Павлов. Техните образи се превръщат в емблеми. При Иван Динков стихът е 1:1. Константин Павлов има проекция. Поезията е вектор. Сноп лазерни лъчи, с начало без край.
Българската поезия се раздвоява при тях, за да се съедини в пределна, световна поезия. Неотразими и постоянни. Всички твърдения, казани за тях, могат да бъдат оспорвани. Изповядваха истината със съдържание, не с куха фразеология. Не бяха разбираеми за всички, оплождаха всеки ум. Те създадоха първообрази за световната поезия.
Поканих Иван Динков, Константин Павлов, Любомир Левчев да изнесат рецитал на стадиона в Стара Загора. Дадоха съгласие.
Ръководството на града се уплаши, отказаха рецитала.
Поезията е вдовицата на живота
Поезията на Иван Динков е притурена към световната поезия. Всички действия в нея са всяко нещо и много неща. Стихът се осъществява само и единствено чрез него. Поезията обогатява стотици български асоциации. Творчеството изпълнява цялостната форма на поезия. В него имаме надграждане на друга фабула, памет върху памет, удар след удар. До изкова на българското, вечното.
Поезия, възпитавана от смъртта. Метричните зависимости за военизирани.
Линеен стих, точен като метър-еталона в Париж.
Легендата Константин Павлов върви заедно с творчеството на поета. Понякога легендата избързва. Отива по-рано на върха. Там заварва някой изпреварил стих.
Аз говоря лично с Бога,
по лично негова молба.
Какво предизвикателство! А всяко предизвикателство! Направо на аналога. При Пейо Яворов: Една, че две, че три усилни и паметни години… При Константин Павлов – Един, два, три… последователни инсулта. Аналогът застрашава паметта. Това е следствието, а къде е причината? Кой е дяволът? Творчеството или Животът?
Мъртвите са в гроба. Живите – по-дълбоко
В поезията на Иван Динков Себето е посредник, който прехвърля материята в естетическа категория. Поезия многопластова, желязно шинирана. Има литературна приложимост. Надграждане на първообразния текст до пределност. Убиване на приповдигнатия лиричен тон, заземяване. Поетът ни приканва към български събития, които изразяват библейските драми.
Стихът като концентрация на мисълта. Умът – концентрационен лагер.
Поезията на Константин Павлов се определя от неговите лични особености: светкавичен ум. Неочаквана мисъл. Оригинално хрумване. Произволна интонация.
Той не се ограничава само с българската тема. Чрез поезията превръща душата в друга душа. Прави извлеци от живота, проследява една втора действителност. Житейски преживяното превръща в лична позиция.
Неговата поезия е индивидуална памет. Създава група от първообрази, изпълнени със завършеност. Стиховете съдържат гърч, който постоянно трепти. Къса мускулни влакна. Скъсаното изтича в отворен стих:
Неудобството на мъртвите спрямо живите.
Мене ме изключиха от живота.
Иван Динков дойде в Изворово за една седмица. Измъчвах го с безброй въпроси. След това отивахме в селското барче. Разговаряше с моите съселяни. Беше ги впечатлил. Питат: „Какво прави оня поет с двата мозъка?“
След съвестта и стиховете, едва ли има трети Ад
Превъзходството на думите Иван Динков превръща в пределни стихове. Всяко съприкосновение с действителността е пределно. Над поетовата действителност тегне българската действителност. Чрез поезията се преминава към свръхизживяване.
Поезията, най-древната естетическа даденост.
Прилагаше две мерки: към Себе си и Стиха.
Константин Павлов размества пластовете поезия. Кара властта да се чувства виновна. Сарказъм: „Две свинчета играят футбол…“
Стиховете формират нравствения принцип на поезията. Някъде другаде са замислени. Случват се другояче. Носят копнежа на високото. Съпричастие. Справедливост. Борба за истина. Създаването на нов вид поезия е така необходимо. Читателят е разтърсен. След това пресътворен. Действа активна вълна на гражданското съзнание. Гражданското неподчинение става позиция. Свободата се превръща в свободен стих.
Поетът експериментира свише. Амнистира това, което се случва. Съединява с по няколко качества строфите. Всички съединения минават през него.
- Дразни ме масовото безсмислие.
- Обичам спорта. Състезавам се със себе си.
И другата страна на раната е рана
Стрелят пантерата. Всички се разбягват. Иван Динков поема раната, прави изкуство. Железен стих. Държи строга точност за всеки нонпарей.
Разпънал е поезията в себе си. Първо я изпробва. След това прави разпятие. Пред обществото. Голота. Безкомпромисен. Велик и точен.
Иван Динков и Никола Радев – председател на СБП, пътуваха за Изворово. Училището трябваше да се преобрази в база на СБП, Съюз на художниците и Съюз на артистите. Катастрофираха край Пазарджик. Тежка катастрофа. И двамата имат счупени крака, ръце, гърди, челюсти. И двамата се шегуват. Не зачитат болките.
Константин Павлов стигна върха, без да е утвърден. Той пази своята личност. Не се съобразява с авторитети. Отграничен е от всички. Няма предходници. Убива следовниците.
Неговият личен Аз стои по-високо от Твореца. От тук тръгва началото на богоборството. От себе си учи смелостта. От миналото – поражението.
Зад неговото богоборство стои една психологическа война. Той воюва, за да бъде победен. Неговият победител е непобедим. И все пак остава гордостта, дързостта, личната победа. Съпричастие. Милосърдие. Подкрепа.
- Злото е мутант на доброто.
- Изпитанието за голямото добро е голямото зло.
Една земя се слави по народа, един народ по своята земя
В миналия живот Иван Динков е имал много предварителна работа. Търси съизмеримост с Ботев, Яворов.
Съвремието поради своя характер даде трагичност на Иван Динков. Има Ахилов гняв, суровостта на Одисей. Живя, за да изстрада собствената си поезия, която е наша. На неговата поезия отива съчленяването, където и да е. Трагичността, която и да е.
Не можеш да спреш тигъра в неговото поле. Неговата личност е пълна проекция на неговото творчество. Поезията изтегля умствения напредък на българския народ. Обожава България, кръвта, свободата, поантата, паянтата, хасъра, Хисаря, кожата, рачела… Иван Динков е богоизбран, пряко.
Имахме проблем. Помолих Иван Динков за съдействие. Влезе в народното събрание. Излезе след петнадесет минути:
Андрей, това са мои приятели от Стара Загора. Помогни.
Министър-председателят на България ни изслуша.
Константин Павлов е случай, който ще се повтори след стотици години. Невероятен поет. Въздейства по невероятен начин. Абсурдни стихове, абстрактни.
Поет в синхрон със себе си. Неговата истина не лъже. Творчеството внушава истинност, агресия.
Простаците имат девиз. Нормалните хора – мисли.
Езикът не може да побере потоците на мисълта. Езиковата недостатъчност извиква на живот редица негови средства: себеизрази, срички, словосъчетания, паузи, мисли, помисли, промисъл. Стихове с двойна акустика. Двойна граматика. Изкуството придава на действителността двойнственост.
Стоим на третия етаж в Несебър. Коста Павлов е съблечен до кръста. На лявото рамо, на три пръста от врата, има голям филигран:
Това е космичен филигран.
Гледа ме учудено.
Да, белязан си от Господа.
След смъртта на Димчо Дебелянов ангелите вече нямат хор
Живеенето и писането са едновременни действия. Поезията беше неговият живот, а неговият живот – едно студено танго.
Действията около поезията се унищожават, остават само стиховете. Още веднъж. Лабораторията на Иван Динков е леярна, която отлива българската митология, събития от историята, свещени места, хора, които са били и са. Неговият стих не се движи, расте вертикално.
Иван Динков е символ на собствената поезия. Почива на 23.01.2005 г.
Биньо Иванов обяви гладна стачка. Тежка, сериозна. Животът приближаваше края. Помоли Константин Павлов…
Отишъл до леглото на умиращия Биньо. Прошепнал нещо на ухото. Биньо Иванов прекрати гладуването.
Константин Павлов е предшественик на себе си. Неговата поезия е най-подходяща за индивидуалния свят. За голямото малцинство:
Мийте си ръцете, преди да ръкопляскате.
Константин Павлов е реципрочен на Константин Павлов. Неговата поезия се случва като предусещане. Изпреварване. Навлизане в бъдещето. Предходна вечност. Извънредна ситуация на мозъка. Изпреварване на времето. Предсетивност.
- Всяка частица от Вселената е адекватна на Вселената.
- Човек е откъс от недоразвита душа.
Константин Павлов получи три последователни инсулта. Живя под грижите на Мария, св. Мария.
Четвърти инсулт, последен. Почива в линейката на път за болницата. 28.09.2008 г.
Никоя победа не връща мъртвите
Има значение как е живял поетът. Животът търси обяснение на преживяното. Иван Динков онагледява стиховете с личен живот. Гласът и стихът, излети от бронз. После бронзът изля лицето. Как добре е позирало на метала.
Нита едно име не може да приближи неговото име. Самоотблъскващо, центробежно.
Иван Динков и Константин Павлов са световен тандем. За всички времена, всяка литература.
Те умножават стотици пъти естествения живот в естетически категории. Предусещат и изразяват, в действителността са застинали идеи. Обобщават, обогатяват плеромата. Нанасят всички поетични символи на картата на света. Преминават от алегория към човешки разум, от индивида към човечеството.
Съмнителен е смисълът на живота?
Трябва да се приема на доверие.
Поезията е вдовицата на живота!
Ехото отговаря:
Крача си по пътя все така!
Иван Динков и Константин Павлов заслужаваха Нобелова награда за литература!
