Препоръки за диагноза и лечение на белодробен карцином
Арх. Митко Анатолиев
Докторант в ДП „Теория и история на архитектурата“, към НБУ
„На дърво без корен не се качвам“, този израз или близък до него е притежание на арх. Станчо Белковски, с него той заявявал своето нежелание за пътуването със самолет. Архитектурата на България между двете световни войни се характеризира с един феномен при формирането на архитектурните бюра, а именно архитектурното бюро, съставено от двама водещи архитекти и назовавано с техните втори имена. В предната статия хвърлихме светлина върху едно такова бюро, а именно Васильов – Цолов, а сега ще разгледаме архитектурното бюро Белковски – Данчов.
Всъщност архитектурата е професия, при която е необходимо съчетаването на различни умения и мащабен поглед не само върху дейностите, свързани с нея, а и върху целия човешки живот. Архитектурата се прави от хора за хора и именно тази нейна хуманитарност при изграждането на пространствата, в които ние развиваме своята цивилизация, я прави много лична за творците. Това изисква при съчетаването на двамата водещи архитекти не еднаквост, а съответствие, тъй като еднаквостта не е присъща за човешката ни природа, но нейното превъзмогване чрез намиране на това, което ни съответства, е вече висш акт. Така и при съчетаването на двамата водещи архитекти в тандем от този период е видно, че те никога не са „еднакви“ като характер, но винаги се допълват в проектирането. Такъв е случаят с бюрото арх. Станчо Белковски – арх. Иван Данчов и съдейки по оставеното от тях и от другите примери за подобна колаборация в архитектурното творчество, смеем да твърдим, дори и при бегъл преглед, че тази форма на организация е била ползотворна. Това е и интелигентният подход на висшия човешки ум, да превъзмогнеш себе си в професия, в която творчеството е твърде лично.
Както при предходния пример с бюрото на Васильов – Цолов не може да отделим напълно единия от другия, тук случаят е аналогичен. Повърхностното делене ни показва, че Белковски е бил човекът на връзките на бюрото, надарен с ум и лесни способности за социализация, владеещ ораторството, докато Данчов е бил човекът, който така да се каже „върти бюрото“, тихият творец, обичащ да се вглъбява в архитектурния свят на фантазиите. Двамата архитекти след войната запазват своето име, като арх. Станчо Белковски става един от водещите преподаватели в новосформираната политехника /Днешният УАСГ/, завеждащ катедрата по обществени сгради. Арх. Иван Данчов пък основава и ръководи катедрата по „Промишлени и селскостопански сгради“.
Ако при колектива Васильов-Цолов, това, което ги свързва е родният град Оряхово, темата за Дунава и южняшкото обучение по архитектура в немските земи, то връзката между Белковски и Данчов е вероятно продукт донякъде на същото – общият им роден град – София и общата им академична среда, в която следват, а именно Берлинската политехника – Шарлотенбург. Преди сформирането на тяхното бюро Белковски работи за кратко с арх. Иван Васильов (1924 г.), но поради различните им възгледи за архитектурното творчество, колектив не се получава. Това донякъде се корени в различните структурни възгледи за архитектурата и несъответствието им в творческо отношение. Северната и южната школа, при подготовката в архитектурната професия, оказват влияние върху начина на мислене, което го виждаме отразено и в тяхната архитектура. Партньорството на работата в тандем е най-важното нещо в един колектив, както и „допълването“ на двамата съавтори, или казано с други думи, тандемът – едно цяло, съставено от две съответстващи си части.
Те имат няколко съвместни по-известни творби, а именно кинотеатър и апартаментен хотел „Балкан“ (1936 г.), Германското училище в София (1932 г. , сега Национална музикална академия), както и неговото продължение – Германското училище в Бургас (построено след Софийското и открито 1935 г.) и най-известната тяхна творба – Комплекс „България“ (1931 г.). Като самостоятелни творби на арх. Белковски може да посочим Сградата на тогавашната Софийска фондова борса, находяща се на площад Гарибалди (1939 г.), Канторо-административната сграда на ул. „Съборна“, (зад БНБ, по късно използвана за посолство на САЩ), Телефонната палата (1946 г.), и др.
Германското училище, София 1932, изглед след построяването му. Към днешна дата Национална музикална академия
Както при бюрото Васильов – Цолов Българската народна банка (БНБ) се оказва върховото постижение в тяхното творчество, така и в този тандем ние може спокойно да определим „Комплекс България“ като най-добрата тяхна творба. През 1931 г. Чиновническото застрахователно дружество провежда конкурс за построяването на новата сграда, с главно лице на бул. „Цар Освободител“, на който архитектурното бюро Белковски – Данчов печелят първа премия. През 1934 г. дружеството възлага изработването на окончателните планове на комплекса, както и ръководенето на строежа, като до края на същата година авторите предават всички необходими строителни книжа. През 1935 г. е проведен търг за избор на изпълнител на обекта, който е спечелен от „Циклоп“ АД със седалище в София. Строежът започва 1935 г. през пролетта и приключва напълно с откриването на зала „България“ през 1937 г. Целият комплекс „България“, в своя оригинал, представлява организъм от следните компоненти:
- Хотел със 100 стаи с едно и две легла, всяка една с баня; четири отделни апартамента; хол, хотел-ресторант, кафене, бирария, банкетни и др. зали, в които има около 1000 стола; стаи за прислуга, кухни, хладилници, складове, пералня и пр.;
- Концертна зала с 1470 места, със сцена подиум за 100 души оркестър и 200 души хор, малка зала към нея, два касови вестибюла (към бул. Цар Освободител и ул. Аксаков), стаи за солисти, други за хористи и оркестранти, пушални, фоайета и пр.;
- Помещения за бюра и канцеларии, разположени в няколко етажи в отделни сгради (по ул. Бенковски и ул. Аксаков) — всичко около 2000 кв. метра площ;
- Помещение за централно отопление, топла и студена вода и климатична инсталации, обслужващи всички сгради в квартала, които са собственост на дружеството;
- Лятна градина на мястото на бившата градина „България“.
Комплекс България е върхът на архитектурното творчество на бюрото, както Васильов – Цолов имат своя връх при строежа на Българската народна банка. Ситуациите на двете творби донякъде са сходни, те са поместени в сложна градоустройствена обстановка, техните различни фасади трябва да комуникират с различни обществени пространства, с различен начин на застройка и членение. БНБ трябва да бъде съобразена с градоустройствената рамка на централния площад, контактуването на южната ù фасада с градската градина, контактът на прилежащите крила с бившата джамия, а оттам и препратката към средновековното наследство, като към всичко това следва да се прибавят и вече построените сгради в коренно различен архитектурен стил след Освобождението. При комплекс „България“ ситуацията донякъде е сходна, Белковски – Данчов следва да направят главната фасада на хотела към бул. „Цар Освободител“, която трябва да бъде притисната между две съществуващи сгради, различни по членение и етажна височина, като тази фасада контактува в непосредствена близост до царския дворец и неговата градина. Вероятно с най-важното условие да се „свърже“ със сградата на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Георги Бенковски“ (също собственост на дружеството) в единен функционален организъм,където новото и старото не само да влязат в диалог, но и да работят в тандем. Новата застройка не само следва да контактува пространствено със старата сграда, но да бъде свързана с нея и функционално. При разчет на площите е видно, че новата сграда ще притежава по-малка етажна височина, като поради това ще получи един етаж в повече. Трудната задача е двете сгради при различен брой етажи да изглеждат като единен организъм и да не са дисхармонични по отношение на уличния силует.
Разпределение на основното ниво на комплекс България
Изглед на основната фасада на комплекса откъм бул. „Цар Освободител“, Виждаме изключителния синхрон в съчетаването между новото и старото (със сградата вляво), като всяка сграда запазва своята индивидуалност и двете работят в синхрон
Интериор на зала „България“, изглед от сцената към салона
От развиването на функционалната схема става ясно, че те ще имат връзка единствено на партерното ниво. Именно това е най-трудното, новата застройка да комуникира по подобаващ и интелигентен начин с околността. Това е отражение и на духа на тогавашното време и достигнатото ниво на културата на обществото през тези години в столицата. Така, както подобава на „младото“, то е намерило своя диалог с вече завареното и утвърденото, макар и различни, те са в съзвучие. Разхождайки се по бул. „Цар Освободител“, и днес ние ще забележим този хармоничен диалог, и макар и един допълнителен етаж в повече, новата сграда няма да направи впечатление за „натрапване“ и ощетяване на уличния силует. За това макар и на първи поглед ненатрапчиво решение, в което личи образоваността, културата и интелигентността на авторите, може да се говори много, като се започне от члененията на прозорците, техния перфектно намерен баланс, вниманието към облицовката от варовик, решението старата сграда да бъде „облечена“ също с този материал, като декоративните елементи от мазилка бъдат изработени вече от камък, и това да бъде направено само откъм булеварда, без това да наруши качествата на сградата! Това е маниер на висока образованост и професионални умения. В тази тема на подход, която съчетава новото и старото, може да мислим като отражение на обществото не само в архитектурата, а по какъв начин двете неща контактуват, как се е образувала спойката и как трябва въобще „да се живее“.
Откъм ул. „Аксаков“ ситуацията е сходна, макар и леко по-улеснена, контактът към прилежащото пространство следва да бъде подчинен като редова сграда в застройката и да има отношение към една от страничните фасади на военното министерство, там височината на пространството за строителство е по-ниска от тази към бул. „Цар Освободител“ и последната част е от тясната улица „Георги Бенковски“, също с различни градоустройствени особености. Тоест комплексът се състои от ядро, което се намира по средата на квартала, и то контактува с публичните пространства посредством тези „притеснени“ части от фасадни фронтове към тези три направления, като входът от ул. „Аксаков“ е ключов за концертната зала, а този към бул. „Цар Освободител“ е основен за ресторанта и хотелската част.
Интериорът на целия комплекс е изработен напълно в духа на модернизма, с изчистени линии и логическа последователност в съответствие с епохата. Архитектите остават само „най-нужното“, необходимото утилитарно, от което идва и самият дизайн. Може да си представим в онези години какво впечатление е правил подобен комплекс, не само със своята естетика и излъчване на значението, което дадена модернистична архитектура притежава, но и със своята функционалност. Особено забележителна е зала „България“ със своите пропорции и съотношения, облицовката, която играе не само естетическа но и акустична функция, окаченият гипсов таван, използваните цветове и изгледите от седящите към сцената.
В резултат от всичко това ние виждаме решението (или поне това което е запазено) на задачата по един изключителен начин. До ден днешен споменаването дори само на зала „България“ е символ на висока класа, не само в музикално и архитектурно отношение, но се е превърнало в един символ на високата столична култура. Така постигнатото от този тандем в „Комплекс България“ е не само постижение за тях, а е едно от върховите постижения на българската архитектура, отличаващо се със своя фин маниер, значение и култура. Това е и една от големите значими сгради, които остават символ на епохата между двете световни войни.
„На дърво без корен не се качвам“, този израз или близък до него е приписван на арх. Станчо Белковски, с него той заявявал своето нежелание за пътуването със самолет. По ирония на съдбата се налага арх. Станчо Белковски да посети конференция в Полша през 1962 г., като верен на своето убеждение за летенето (на дърво без корен не се качвам), отива с влак, вместо със самолет, но там намира смъртта си в тежка влакова катастрофа близо до Краков. Арх. Иван Данчов почива през 1972 г. в София.
Белковски – Данчов е едно от архитектурните бюра, които са останали символ на класа и професионализъм, то участва активно в сформирането на съвременния облик на столицата. Да се надяваме, че занапред обществото ще прояви активност при запазване на ценните образци в българската архитектура от това време.
Литература:
1. Германското училище – София – http://www.stara-sofia.com/IMAGE1804.jpg
2. Разпределение – партер на комплекс „България“ – http://stara-sofia.com
3. Снимка фасада на к-с „България“ откъм ул. „Цар Освободител“ – https://www.facebook.com/BGarch203040
4. Снимка интериор зала „България“ – https://sofiaphilharmonic.com/wpcontent/uploads/2019/08/зала-България-поглед-към-залата.jpg
5. Белковски, Станчо, Архитектурна дейност 1922-1942. София, 1943.