Нещо интригуващо и нещо рязко

Брой № 3 (31) / юни 2015, Имуномодулатори, профилактика и антиоксиданти

„В този живот малко са щастливите хора, които навреме разбират в какво са най-добри”

от „Рязко” на Людмил Станев

 

Един ден попаднах на книгата ,,Рязко” на Людмил Станев. Той е лекар по професия. Роден е в град Варна на 11 август 1959 година . Работил е в спешна помощ, когато започва да пише разкази. Страстта към писане все повече го отдалечава от лекарската практика, докато един ден я напуска съвсем. През последните 20 години е публикувал седeм книги и е написал няколко сценария за кино и театър. Читателският интерес преиздава книгите му в големи тиражи. Написал е и книгите: „Ненакърнимо“, „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „По-малко”, „Приятели мои”. За книгата „Малка нощна музика” получава наградата „Христо Данов” през 2004 г.

Людмил е майстор на късия разказ, какъвто няма в българската литература” – казва литераторът Младен Влашки на премиерата “Приятели мои”.

Може да срещнете Людмил Станев в амфитеатър “Аполония” в Созопол, на плажовете на остров Крит, във Варненския ресторант „Atmosphere Beach“. Живее в София-Пловдив-Варна. Роден във Варна, но привлечен силно от магнетизма на Пловдив, той често го посещава. Дори един от разказите в „Рязко” е озаглавен „Аз съм пловдивчанин”. Там авторът споделя: „Мнозина мислят че съм от Пловдив и се учудват, че толкова често ходя до морето”. За стария Пловдив авторът казва – „Той не е град в града. Той е град във времето”.

Стои добре като заглавие, нали? Като белег“, пита Станев в началото на едноименния разказ „Рязко“, последен в книгата. В него ни разказва за топката, по която тичаме, мислейки, че сме свободни, и за болката, която изпитваме по липсващия си крайник.

 

„Рязко“ събира в себе си точно 47 истории. Сборникът е структуриран в няколко части, които плавно преливат една в друга – и макар да е възможно в началото да ви зашемети измамна лекота, трябва да сте подготвени за реалния живот в последната, най-мащабна поредица – „Истински истории“. Читателят не знае какво по-напред ще го връхлети – Салвадор Али , летящи дяд­ки и солово хъркане, пияни цигани или пияни артисти… Впечатляващи са някои от разказите, посветени на кариерата на писателя като медик във Варненската спешна помощ – с особеното му чувство за самоирония и търсене на смешното при предаването на зловещо-тъжните истини от българската действителност.

Светът според д-р Станев: Как да оглупеем за един месец? Започнете с гледане на реалити формати .

На места е прекалено оригинална за моя вкус“, гласи едно читателско мнение за „Няма такава книга“, може би най-известното заглавие в творчеството на сатиричния писател Людмил Станев. Новата му книга „Рязко“ (издадена от „Жанет 45“) носи същото леко разказване, в което като че ли всеки ред и всяка идея са родени на момента. По нищо не личи, че „писането на истории е занимание самотно“, както Людмил Станев твърди в сборника. Осмиването на реалността и гротеската са водещи теми, герои на кратките му истории са отново незабележимите хора на ежедневието, а също и известни наши интелектуалци и артисти, малцинствени групи, приятели; случките – непримиримо реални и чудати.

Езикът на Станев е най-силният му коз. Великите послания са предадени просто, като илюзиите се разливат в метафори, а настроенията се сменят рязко между „жълтото“ и „тъмнозеленото“.

Радост е да откриеш автора за първи път с „Рязко”, защото ще има още какво да прочетеш и да се позабавляваш, прочитайки и другите му книги. Книгата се чете на един дъх, разказите са къси и леки за четене, представяйки случки и проблеми от ежедневието ни, поднесени с много чувство за хумор. Лично на мен ми хареса повече втората част от „Истински истории”, където разбира се са представени и случки от лекарската практика на автора, случки до болка познати ни и от нашето ежедневие.

Изключително комично е описанието на човешкия регрес в разказа „Градове и острови”; нищоправенето в кръчмата „Найлона”, размисли за разводите и късмета в „Лотария”, за любовта, която не умира „Още една кратка история за любовта”, за изгубения и намерен рай в „Няколко градуса повече”.

 

Въпроси , задавани на Людмил Станев :

Като какъв човек се определяте?

Като човек, който се опитва постоянно да разбере кой е.

Нещото, в което вярвате абсолютно?

Човек умира само един път.

Любимият ви момент от деня?

Сутрин, с кафе, гледайки Черно море.

Най-голямото предизвикателство във вашата работа?

Заплатата.

Как бихте обяснили това, което правите, на едно 5-годишно дете?

Измислям.

 

„Рязко“ на Людмил Станев със своето минималистично оформление, остроумно жонглира с очакванията, приобщава, разсмива до уши , а всички знаем, че най-доброто лечение е усмивката, нали ?

Така че или наберете 112 , или си поръчайте един доктор Станев.

 

Почти коледна история

Людмил Станев

В един мрачен декемврийски следобед слънцето вече си отиваше и ако бавно се приближим до пощенски клон No 2 в крайморския град, ще видим началото на тази история. Нека да надникнем през прозорците.

Помещението е малко и слабо осветено. Пет жени над средна възраст в изхабени служебни елечета си говорят и сортират писмата. Те са леко изнервени, защото по това време работата се увеличава многократно. Така е по коледните празници, напук на интернет. Най-възрастната внезапно се спира, в ръката си държи незапечатан плик:

– Елате да видите това!

Всички се събират около нея, тя държи плика, на който няма дори марка, а върху него с неуверен детски почерк е написано:

Писмо до Дядо Коледа

от Николайчо Колев

ул. „Отец Паисий“ No 5

Жената вади листа от писмото и чете:

„Мили Дядо Коледа. Аз тази година много слушах. Майка и татко са безработни и нямаме достатъчно парички. Пестим и тока, затова в къщи е студено. Много те моля, ако мога да получа подарък за Коледа едно якенце, една шапка и едни ръкавички.”

Отдолу имало очертана с химикал детска ръчичка.

Петте жени в малката стаичка се почувствали някак си тъжни и замислени… не, по-скоро угнетени. Най-възрастната избърсала с длан очите си и казала:

– Вижте сега, дайте да отделим по 10 лева от заплатите си и да ги купим тези неща. Ще ги опаковаме празнично, а в нощта срещу Коледа Делчо пощальона ще остави пакета на адреса. От това заплатите ни няма да станат много по-мизерни…

Така и направили. Но… за ръкавички петдесетте лева не достигнали, даже пощаджийките додали малко за якето и шапката. „Е, нищо – казали си жените, – ръкавичките догодина!“

Празниците отминали. Даже някои още дояждали зелевите сарми и годината започвала с обичайния си ритъм. В един такъв ден, в същия клон, се получило отново незапечатано писмо с познатия детски почерк. Жените радостно се скупчили и най-възрастната зачела писмото:

„Мили Дядо Коледа, от сърце ти благодаря за хубавото якенце и топлата шапка. Ръкавички не получих, но не ти се сърдя. Аз знам, че си много добър и си ми пратил и ръкавички, но сигурно са ги откраднали ония гадини от пощата. Обичам те и ти благодаря още един път!

                                            Твой Николайчо“


 

Вашият коментар