Сидни Бешè – Из историята на джаза – 6

Брой № 4 (42) /септември 2017, Неинвазивна вентилация при хронична дихателна недостатъчност

Стоян Атанасов професор, преподавател по френска литература в Софийски университет „Климент Охридски”

 

Признавайки заслугите на Луис Армстронг като първа ярка индивидуалност в джаза, не бива да забравяме и Сидни Бешè, негов конгениален събрат от Ню Орлиънс. Те са родени и израснали в града, считан за люлка на джаза. Впоследствие траекториите им се отдалечават, но се кръстосват на няколко пъти, тъй че сравненията между двамата са неизбежни. Бешè и Армстронг принадлежат към второто поколение представители на нюорлиънския джаз редом с Бънк Джонсън, Джо Кинг Оливър, Джели Рол Мортън. Първоначално Бешè свири на кларинет – инструмент с водеща роля в нюорлиънския стил. Негови общопризнати майстори преди Бешè са Лоренцо Тио, Джони Додс, Джими Нун, Бърни Бигард и др. Подобно на Бешè всички са креоли, тоест американци, които по родова памет се смятали за хора от бялата раса*, но по социален статус са причислявани към чернокожите. По културна ориентация, в частност музикална, креолите са под двойното влияние на афроамериканската и на европейската традиция.

 

https://impressio.dir.bg/dusha/znameniti-horaumreli-na-rozhdeniya-si-den#i14

 

Сидни Бешè е роден на 14 май. Повечето източници сочат годината 1897, но по-вероятно е той да е роден в 1891 г. Дядо му е бивш роб, а баща му – обущар. Отрано Бешè проявява силно влечение към музиката. Шестгодишен започва да свири на кларинет. Като юноша свири в оркестри, типични за музикалния живот в Ню Орлиънс – паради, пикници, погребения, клубове, дансинги, рекламни каруци. По този повод Бешè се среща с тромбониста Кид Ори, с корнетиста Джо Кинг Оливър, а вероятно и с младия Луис Армстронг. На 14 години Бешè е нает от Кларънс Уилямс, пианист, композитор, певец. С неговия състав пътува из американския Юг, осъзнава идентичността си на цветнокож в контекста на расовата сегрегация.

 

В 1917 г. Бешè, подобно на много други музиканти от Ню Орлиънс, напуска родния си град и се установява в Чикаго, новия център на джаза. Там има повече работа, пък и местният синдикат на чернокожите музиканти не подлага на изпит по солфеж кандидатите за работна карта – възможност за хора като Бешè и Армстронг, които по това време не четат ноти, да станат професионалисти. Още тогава Бешè се отличава с виртуозните си солови изпълнения – нововъведение в нюорлиънския джаз, където музикантите свирят едновременно. Историците на джаза изтъкват, че като солист Бешè предхожда Армстронг с поне една година. Неговият кларинет се откроява още в груповото музициране, преди да се отдели като хорус, придаващ нови измерения на мелодията. Характерни за маниера на Беше са тремолото и вибратото. Музиката му се отличава с непознат дотогава интензитет. За него свидетелства и кларинетистът Клод Лютер, най-изявеният френски последовател на Бешè: „Когато свиреше, той трепереше от главата до петите”**.

 

Първият международен успех на Бешè идва в Англия. През 1919 г. той участва в европейското турне на Southern Syncopated Orchestra, съставен от 36 чернокожи музиканти. Оркестърът, добавил към името си за случая и прилагателното „американски“, предложил на европейската публика своеобразна панорама на афроамериканската музика (негърска от Юга, кубинска, хаитянска). Репертоарът включвал и един блус – Charactarestic Blues – в солово изпълнение на Сидни Бешè. По този повод швейцарския музиколог Ернест Ансерме, дирижирал преди година световната премиера на „История на войника“ на Игор Стравински, публикува в женевското списание Revue romande статия. В нея четем: „В Southern Syncopated Orchestra има един кларинетист, невероятен виртуоз, който, както разбирам, пръв от своята раса е изградил в завършен вид блус за кларинет. Чух две много обработени негови изпълнения, които той изсвири пред своите колеги, а те му акомпанираха. Пиесите се различаваха чувствително една от друга, но и двете бяха забележителни с многобройните си находки, с ярките акценти, с новаторската си дързост. Ще спомена името на този гениален музикант, защото никога няма да го забравя – Сидни Бешè“***.

 

В началото на 20-те години Бешè заменя кларинета със сопрано саксофон – инструмент, който му позволява повече свобода във високите тонове. Неговата техника превъзхожда значително уменията на тогавашните сопрано саксофонисти. На сопрано саксофон Бешè може да произвежда любимите си звукови ефекти – ръмжене, скимтене, стонове, жалби, закачки, хъркане и др. През тези години той акомпанира на различни блус певици, включително и на Беси Смит. В 1924 и 1925 г. записва 10 пиеси с Луис Армстронг. В съвместните им изпълнения има и немалко надпревара. Бешè по нищо не отстъпва на великия Сачмо. Потвърждават го техните дуети-дуели в „Early Every Morn“ и „Texas Moaner Blues“. Малко по-рано, през ноември 1922 г., Дюк Елингтън чува за пръв път Бешè във Вашингтон и не крие възторга си: „Най-невероятното нещо, което съм слушал. Подобно нещо не бях чувал. Стоях като гръмнат“****.

 

Впоследствие Дюк кани Бешè в своя оркестър, но съвместната им работа няма да трае дълго. За съжаление днес не разполагаме със записи на Беше от 1924 г. като член на оркестъра на Елингтън. Бешè е недисциплиниран, конфликтен, води навсякъде своето куче и трудно се сработва с другите музиканти. Нещо повече, Бешè е чужд на Елингтъновата бигбендова естетика. Той предпочита по-малките формации, където по-свободно изявява лидерския си темперамент. Макар че го отпраща от своя оркестър, Дюк продължава да се възхищава на Бешè. Смята го за един от най-великите солисти в джаза. В своята Нюорлиънска сюита Елингтън посвещава на Бешè специална композиция ‒ „Portrait of Sidney Bechet“. Предвиждал е солото в нея да изпълнява Джони Ходжес, най-блестящият последовател на Бешè. Ходжес умира на 11 май 1970 г., два дни преди звукозаписния сеанс, и водещият хорус в „Portrait of Sidney Bechet“ е поверен на саксофониста Пол Гонсалвес.

 

 

През октомври 1925 г. Бешè свири в Париж в музикалния спектакъл „La Revue Nègre“. На премиерата в „Театъра на Шан’з Елизе“ присъства цветът на френския авангард. Писателите Блез Сандрар и Робер Деснос, художниците Фернан Леже, Франсис Пикабиа, Ван Донген са сред публиката. Директорът на театъра описва въпросната премиера: „При вдигането на завесата се откри фантастичен небостъргач (…) и на безлюдната сцена се появи многоцветна количка на амбулантен търговец, след която вървеше Сидни Бешè. Той изсвири с кларинета си необикновено нежна мелопея, от която лъхаше дълбока тъга. Чистият звук се извисяваше – ясен, хармоничен, пленяващ. За тридесет секунди шепотът бе секнал и след последната сърцераздирателна нотка залата избухна в аплодисменти“*****.

 

От описанието е видно, че по онова време новата музика на Америка се поднася на европейците в спектакъл, фокусиращ вниманието върху символни образи на Новия свят: небостъргач, амбулантна количка, тъмнокож музикант. И независимо от интереса на парижкия авангард, чисто музикалната страна на спектакъла сякаш остава на заден план. Очевидно публиката, навикнала на песничките от епохата на Les Années folles  (Лудите години) не е готова за срещата с едно оригинално изкуство, изградено от импровизации, синкопи, хармонични дисонанси и преекспониращо сценичното поведение на музикантите. Затова не е изненада, че в скоро време оркестърът на „La Revue Nègre“ ще свири пред полупразна зала и ще трябва да се премести в по-малкия театър „Етоал“. Тук голямата атракция на „La Revue Nègre“ са Жозефин Бекер и танцьорките с прозрачни блузи.

 

Извън ангажиментите си с „La Revue Nègre“ Сидни Бешè свири в парижки кръчми и клубове – най-вече в увеселителния квартал Монмартър. Постепенно около него се оформя кръг от френски музиканти, които разпространяват ентусиазирано новата музика. През този период Бешè е гост и на множество световни сцени: Брюксел, Берлин, Москва, Киев, Одеса, Харков, Африка, Гърция, Турция.

 

Когато Бешè се завръща в Ню Йорк в края на 1930 г., джазът се е променил. Нюорлиънският стил вече не е на мода. Дошло е времето на големите оркестри, от които Бешè страни главно по две причини: техните аранжименти ограничават соловите изяви, а и работата в биг бенд изисква четене на ноти.Тогава Бешè се захваща със солфежа и се ограмотява, но колкото да може да записва своите композиции, нотирани преди от други. Маргинализиран спрямо бигбендовата естетика от епохата на суинга, Беше като че ли още по-ясно осъзнава връзката си с нюорлиънската традиция. Възприема я не като стил, а като дух и ще ѝ остане верен до края на живота си.

 

Независимо че през 30-те и 40-те години Бешè записва множество албуми с превъзходни музиканти, в очите на американската публика той си остава представител на едно минало, което може да се съживява само временно в рамките на т. нар. revival.

 

В 1949 г. Бешè се завръща във Франция като участник в Първия джаз фестивал в Париж. На него свири и Чарли Паркър, носител на модерния джаз, на бибопа. На концерта на Бешè в кулисите го слуша един от музикантите на Чарли Паркър, Майлс Дейвис. Когато организатор на фестивала го попитал дали харесва нюорлиънската музика, Майлс отговорил, без да се замисли: „Не знам дали е музика от Ню Орлиънс, от Тексас или от някъде другаде, но аз това наричам музика и тоя старчок наистина знае да свири. Той е невероятен“******.

 

През следващите десет години Бешè се установява във Франция до края на живота си (в 1959 г.). Във Франция той се радва на признание и на финансова сигурност, каквито не е имал в Америка. Но Бешè не се задоволява с имиджа си на най-известен американски джазмен във Франция. От една страна, сътрудничеството му с редица френски музиканти става истинска школа за тях. От друга, Бешè има амбицията да се впише във френската музикална традиция. Композира поредица сладникави мелодии в духа на тогавашния шансон (Petite fleur, Les oignons, Dans les rues d’Antibes, Le marchand de poissons). Тези песни ще се радват на голям касов успех. Например неговата „Petite fleur“ става планетарен хит на 50-те години. Като момче я слушах и аз с вълнение по едно музикално предаване на тогавашното радио „Бейрут“. С нея свързвам своето пробуждане, ако не за джаза, то поне за музиката на Сидни Бешè. Години по-късно прочетох анекдотичен разказ за раждането на „Petite fleur“. Френският барабанист от гръцки произход Франсоа Галепидис, известен с прякора Мусташ (Мустака), гостувал през 1952 г. в дома на Бешè. По някое време Сидни отишъл в тоалетната и се застоял по-дълго от обикновено. Докато седял на чинията, го осенила мелодията на бъдещата „Petite fleur“. Бешè извикал на жена си да му донесе саксофона и засвирил със свалени гащи, без да прекъсва това, за което се бил усамотил. Напомням за този анекдот, защото той разкрива нещо съществено за креативността на Бешè. За разлика от други музикални гении – например Вагнер, който можел да работи само в пищен интериор – Бешè може да твори и в делнична, в банална обстановка. В това отношение той се родее по-скоро с Моцарт, отколкото с Вагнер.

 

 

Големият музиколог Гънтър Шулър заявява категорично: „Бешè е един от върховните мелодисти в джаза“*******. Неговият гений печели възхищението на не един от великите джазмени. Джон Колтрейн му посвещава прекрасната композиция „Blues to Bechet“ от своя албум „John Coltrane Plays the Blues“ (1960). А един от най-креативните джазмени от втората половина на 60-те години, Албърт Ейлър, вижда у Бешè въплъщение на своя идеал за тотална музика, в която телесното и духовното начало са неделими: „Силата на звука на Бешè, мощното му вибрато зашеметяват. За мен той олицетворява пълноценния живот, който модерните музиканти вече са загубили. Искам да възвърна, да възродя този дух. Трябва да правим това, което в началото са правили хора като Армстронг или Бешè; тяхната музика е била жизнерадостна, красива. Изначалното трябва да се върне, да го има отново, винаги“********.

 

Музиката на Беше не оставя никого равнодушен*********. Тя ни прониква, завладява ни в дълбочина, изпълва ни с чувства и пробужда у нас усет за прекрасното. С Бешè животът ни може да бъде по-наситен емоционално, по-човешки.

 

* Ще напомня, че до 1889 г. креолите са признавани като част от бялата раса, но по силата на нов закон занапред ще бъдат причислявани към цветнокожите американци.

 

** Предговор на Клод Лютер към френското издание на автобиографията на Сидни Бешè La musique c’est ma vie (Музиката е моят живот), Paris, la Table ronde, 1977, p. 2. (Оригиналното заглавие на книгата е: Treat it gentle).

 

***  Цит. по Christian Béthune, Sidney Bechet, Marseille, Editions Parenthèses, 1997, p. 7. (Преводът мой – С.А.)

 

****  Stanley Dance, Duke Ellington par luimême et ses musiciens, traduit en français par Antoinette Roubichon, Paris, Filipacchi, 1976,  p. 10. (Преводът мой – С.А.)

 

*****  Цит. по Christian Béthune, op. cit., p. 61. (Преводът мой – С.А.)

 

******  Цит. по Christian Béthune, op. cit., p. 122. (Преводът мой-С.А.)

 

*******  Gunther Schuller, Early Jazz, New York, Oxford, Oxford University Press, 1968, p. 198.

 

********  Цит. по Lucien Malson, Les maîtres du jazz, „Sidney Béchet”, Paris, Buchet/Chastel, 2006, p. 57. (Преводът мой ‒ С. А.)

 

*********  Ако някой се съмнява, нека чуе Бешè в „Summertime” от 1939 г. или в „Blue Horizon” от 1944 г.


 

Вашият коментар