Музика: Пионерите – Из историята на джаза – 3

Брой № 1 (39) / февруари 2017, Торакална ехография и трансторакална биопсия

Беглото описание на социалния климат в Ню Орлиънс, допринесъл за появата на ранния джаз, схематичното очертаване на музикалните тенденции и жанровете, предшестващи джаза, ще получат по-конкретни измерения в няколко щрихи на представители на зараждащото се изкуство ( Вж. съответно броеве 36 и 37 на Inspiro). Тук се спирам на трима от тях: Бъди Болдън (Buddy Bolden), Скот Джоплин (Scott Joplin) и Джели Рол Мортон (Jelly Roll Morton). Избирам ги сред множеството пионери на джаза, защото всеки от тях олицетворява по нещо, определящо облика на тази музика.

Въпреки съществените различия между тримата, в съдбите им долавяме и нещо общо. Живели са кратко и трудно, а голяма част от творчеството им не е достигнала до нас. Липсват и данни за цели периоди от тяхното съществуване. Затова около него се носят легенди и днес имената им звучат като митове от зората на джаза. Защо пък не?

 

 

Подобно на всички други изкуства и на важни естетически явления, корените на джаза отвеждат до сложни взаимодействия, до недоловими процеси и до личности, творили маргинално и оценени едва посмъртно. На тях легендата като че ли подхожда повече от легитимното признаване въз основа на фактите. И може би дори несъзнателно ги предпочитаме като легендарни герои: понякога въображението има повече шансове да долови ретроспективно явления в зародиш, за които няма точни сведения.

 

Бъди Болдън (1877-1931)

 

Бъди Болдън е ключова фигура сред нюорлиънските музиканти от края на 19 век. Много историци на джаза виждат в него бащата на новата музика, което още не се нарича джаз (Например Donald M. Marquis, In Search of Buddy Bolden, Louisiana State University Press, 1978; Ted Gioia, The History of Jazz, Oxford/New York, Oxford University Press, 1997). За детството и за годините на обучение на Болдън не знаем нищо. Баща му бил шофьор, а младият Бъди се препитавал от бръснарство. Музикално образование няма. Свирил е по слух. В 1895 г. Болдън формира свой оркестър – Bolden Band, който свири главно в танцувалните салони на Сторивил и около площада Конго Скуеър. Еклектичният репертоар на оркестъра включва модните по онова време жанрове: валс, мазурка, селски блус, рагтайм. Понякога звучали маршови пиеси, познати на публиката от уличните оркестри, както и мелодии от религиозната музика на чернокожите. Подобно на повечето тромпетисти в Ню Орлиънс от края на 19 век, Болдън свири на корнет – инструмент, позволяващ мощно звукоизвличане, по-грубо от тромпетното. На него се свири по-лесно, пък и на времето е бил значително по-евтин. На единствената снимка от 1895 г. на Болдън бенд, достигнала до нас, лидерът е с корнет в ръка. В секстета на Болдън бенд струнните инструменти (китара и контрабас) изпълнявали функции на ритмична секция, а мелодията свирели корнетът, кларинетът и тромбонът. Най-силно впечатление правил Болдън със своите импровизации, вдъхновили и по-младите корнетисти от Ню Орлиънс: Джо Кинг Оливър, Фреди Кепърд, Бънк Джонсън. Дотогава подобна свобода в музицирането не си позволявал никой. Сценичното поведение на Болдън също привличало вниманието с нецензурни подмятания и неприлични жестове. Очевидно той се стремял да шокира всячески своята публика, която го отличавала – къде одобрително, къде осъдително – от останалите музиканти.

От изпълненията на Болдън не е запазено нищо автентично. Според негови съвременници в края на 90те години на 19 век Болдън е записал на цилиндричен фонограф изпълнения на своя бенд. Записите са се разпространявали неофициално и не са достигнали до нас. За музикалното наследство на Болдън можем да съдим по изпълнения на негови композиции от многобройните му последователи. Някои от тези композиции бележат етап в развитието на ранния джаз. Особено популярна била пиесата Funky Butt, известна впоследствие като Buddy Bolden’s Blues. Тя напомня душната атмосфера в танцувалните сало ни на Сторивил. Заглавието „Funky Butt” (буквално „миризливо потриване”) намеква за потните тела и допиращите се кореми на танцуващите. Половин век по-късно с думата funky в модерния джаз се обозначава експресионистичен, пресилено грубоват стил, афиширан от чернокожите музиканти най-вече в жанровете хард боп и блус. За стила funky или dirty са характерни силно акцентуваният ритъм, дебело подчертани изразни средства, блус тонове, госпел цитати, валсови ритми. Най-талантлив представител на стила funky в съвременния джаз е пианистът и композиторът Хорас Силвър. Към него бих причислил и други отлични пианисти като Боби Томонс, Джуниър Манс, Лес Маккан. Между funky и soul jazz също има пряка приемственост. Тези отличителни черти на стила funky препращат и към маниера на Бъди Болдън.

Друга негова композиция, радваща се на шумен успех, е рагтаймът St. Louis Tickle („Гъделичкането на св. Луис“). Нейната популярност вероятно е подготвила почвата за прочутия блус St. Louis Blues (1914) на Уилям Кристофър Хенди. Със стилистиката на Бъди Болдън се свързва и появата на т. нар. Hambone Rythm – ритмично пляскане с ръце по тялото.

 

 

Феноменът Бъди Болдън не надхвърля границите на Ню Орлиънс. Музикалната му кариера секва преди нюорлиънските музиканти да поемат на север по поречието на Мисисипи и преди да дочакат джазът да стане общоамериканско достояние благодарение на звукозаписната индустрия и на радиоразпръскването. Бъди Болдън е човек на крайностите. Злоупотребява с всички удоволствия, най-вече с алкохола. Тридесетгодишен заболява душевно. С диагноза dementia praecox в 1907 г. той постъпва в психиатрична клиника, където остава до своята кончина (1931). Един от пионерите на ранния джаз прекарва втората половина от дните си като живопогребан свидетел на възхода и зенита на новата музика.

 

Скот Джоплин (1868-1917)

 

Съдбата и творчеството на Скот Джоплин също представляват важен епизод от първоначалното развитие на джаза. Името му свързвам преди всичко с рагтайма, един от най-харесваните жанрове от края на 19 и началото на 20 век. Зародил се в щата Мисури, неговата мода хвърля известна сянка върху типично нюорлиънския джаз, а и поражда недоразумения. Както вече отбелязах в предишни есета, нерядко с думата рагтайм назовавали пиеси, които днес определяме като джаз. На други развлекателни жанрове (валс, полка, менует) също лепвали етикета рагтайм така, както днес наричаме „рок“ най-различни музикални форми. Всъщност творчеството на Джоплин далеч не се свежда до рагтайма. От общо шестстотин негови пиеси само 44 са рагтайм. Пък и рагтаймът още не е джаз в истинския смисъл на думата. Но и Скот Джоплин, и рагтаймът се раждат в съседство с ранния джаз, като понякога пътищата им се пресичат.

Скот Джоплин е роден в Северен Тексас. Баща му, бивш роб, работи по поддръжка на железопътни линии, а майка му чисти по къщите. И двамата свирят като любители, бащата – на цигулка, майката – на банджо. Малкият Скот проявява отрано силно влечение към музиката. Учи пиано при Джулиъс Вайс, педагог от Германия. Вайс въвежда Скот в европейските музикални традиции – класическа музика, опера, фолклор. Те стават основна част от музикалния багаж на бъдещия композитор, а до голяма степен и определят насоките на неговото творчество. Юношата Джоплин свири в черкви, клубове, на частни празненства. Формира малки вокални и инструментални групи, които обаче не му осигуряват средства за съществуване. По онова време (80-те години на 19 век) като че ли само църквата и публичният дом предлагат на младия музикант сравнително редовен доход. Джоплин предпочита на следва своето призвание. Живее ден за ден като пианист, учител по пиано, аранжор. Към средата на 90-те години пребивава в Седалия (щата Мисури), откъдето са родом и други автори на рагтайм. Там учи хармония и композиция.  Когато в 1897 г. пише Maple Leaf Rag („Кленов лист“), вече съществуват стотина авторски пиеси от този жанр. Скоро нотите на Джоплиновия Maple Leaf Rag са публикувани и в края на 1900 г. от тях са продадени над един милион екземпляра. И до днес тази пиеса е най-популярният рагтайм, изпълняван от всякакъв вид музиканти.

През първото десетилетие на 20 век Джоплин композира, но някак между другото, и други рагтайми. Вестникарска статия от 1903 г. отбелязва, че за Джоплин писането на синкопирана музика е междинно занимание и че основното си време той посвещава на по-сериозни творби. По онова време Джоплин работи над първата своя опера „Почетният гост“ (A Guest of Honor). Била е поставяна няколко пъти, но впоследствие за неплатен наем собственикът на театъра отнел ръкописа, който изчезва безследно. В 1915 г. Джоплин завършва втората си опера „Тримониша“ (като автор на музиката и на либретото), играна веднъж при лоши условия в Харлем. Приживе на Джоплин „Тримониша“ е смятана за пълна несполука. Междувременно Джоплин композира и музиката за фолклорен балетен спектакъл – The Ragtime Dance.

В края на 1916 г. здравето на Джоплин се влошава и той постъпва в болница. Умира (април 1917 г.) с диагноза „паралитично-церебрална деменция“, последица от дългогодишен сифилис. По това време Джоплин е известен, макар че много от неговите композиции не са публикувани. Не е записвал и свои изпълнения на пиано. За тях можем да съдим приблизително само от седемте ролки перфорирана хартия за механично пиано, записани през 1916 г.

След 20-те години на миналия век други музикални жанрове изместват рагтайма. Самият Джоплин сякаш е забравен. Интересът към него се възобновява към средата на века, когато двама музиколози – Ръди Блеш и Хариет Джейнис – публикуват фундаменталното си изследване Всички те свиреха рагтайм (Rudi Blesh, Hariet Janis, The All Played Ragtime, New York, Grove Press, 1959). Особена заслуга за „възкресяването“ на Скот Джоплин има и големият музиколог и композитор Гънтър Шулър, който през 1973 г. аранжира  и записва рагтайми от Скот Джоплин. Албумът, отличен с престижната награда „Грами“, бе последван от други два албума с музика на Скот Джоплин: More Scott Joplin Rags (1974) и The Road From Rags To Jazz (1975), все под ръководството на Гънтър Шулър.

 

 

Днес Скот Джоплин е признат като първият от великите американски композитори на 20 век. С какво творчеството му допринася за утвърждаването на джаза? Наймалкото с три неща:

1) Чернокожият Джоплин е възпитан и образован пълноценно в духа на европейската музикална традиция, която той има амбицията да пренесе в Америка и да претвори с чувствителността си на афроамериканец.

2) Недоимъкът насочва Джоплин към модния рагтайм. Този жанр композиторът практикува като „халтура“, но го довежда до съвършенство и до универсалност, ценена и в средите на джаза, и сред класическите музиканти.

3) Преоткриването на творчеството на Джоплин е общо достояние на класическата музика и на джаза. И този факт показва, че новата музика е синкретично явление, съчетало по безпрецедентен начин африканската и европейската традиция в условията на американската реалност от края на 19 век.

 

Джели Рол Мортон (1890-1941)

 

Този талантлив музикант е привличал вниманието с екстравагантните си изявления и с оценките си за музиканти и стилове в джаза. Тях следва да възприемаме предпазливо и критично, макар че те разкриват съществени страни от новите музикални форми и жанрове.

Джели Рол Мортон е креол от Ню Орлиънс. Като метис е презирал негрите, включително и чернокожите музиканти. Гордее се с френския си произход. Истинското му име е Фердинан Жозеф Ламот, а прякорът Джели Рол (Jelly Roll) съдържа недвусмислено еротична конотация: „джели рол“ е вита баница във форма на женски гениталии. С многобройните си любовни авантюри Джели Рол олицетворява представата, битуваща в масовото съзнание, за връзката между джаза и разпасания секс.

Момчето израства в Сторивил или Дистрикта – увеселителния квартал на Ню Орлиънс. Още невръстен, той работи като пианист и певец в кръчмите и публичните домове на Сторивил. Свири най-често рагтайм и блус. Атмосферата в квартала бележи трайно младия мъж. Ето как я описва той впоследствие:

„И в двете посоки на улиците имаше навалица от мъже. По всяко време човек можеше да види полицаи, патрулиращи винаги по двама или на групички, за да е гарантирана сигурността за всички. Многоцветни светлини блещукаха и заслепяваха, а от всяка къща на улицата се изливаше музика. Край вратите стояха жени и пееха блус, някои доволни, други тъжни и в плен на желанието да сложат край на всичко това с помощта на отрова… Някои си бяха останали истински дами, въпреки падението си, други бяха алкохолички, трети пък наркоманки. Опиум, хероин, кокаин, морфин – човек можеше да си купи всички тези отрови дори в найблизката аптека.“ (Цит. по Андре Азриел, Джаз, анализи и аспекти, изд. „Музика”, С., 1982, с. 124).

През 1907 г. Мортон напуска Ню Орлиънс. Никога повече не се завръща в родния си град, но първите си музикални пристрастия ще носи в себе си навсякъде. Докато живее в Чикаго или в Ню Йорк, свири соло пиано, композира пиеси, които стават популярни, участва като шоумен във водевилни представления. През 1915 г. публикува своята пиеса „Джели Рол Блус“, призната за първата джазова композиция. Първите записи на негови изпълнения са от 1923 г., а през 1926 г. реализира за най-престижната звукозаписна компания „Victor Talking Machine“ албум с изпълнения на своя оркестър Red Hot Peppers. По същество това е диксиленд, аранжиран от Мортон. Днес албумът е считан като върхово постижение на ранния джаз.

През годините на Голямата икономическа криза в САЩ (1929-1933) Мортон се подвизава в подземния свят като комарджия, сводник, организатор в нощен клуб. Музикалните му изяви са спорадични. Днес от тях няма и следа. Повечето от големите музиканти странят от самохвалкото и мистификатора Джели Рол Мортон. Но в този тъмен период от неговия живот проблясва светлина. Една вечер на 1938 г. фолклористът Алън Ломакс слуша Мортон в нощен клуб. Силно впечатлен от виртуоза, Ломакс убеждава Мортон да разкаже за своя път в музиката и да го илюстрира с изпълнения на пиано. Разказът и изпълненията на Мортон траят повече от осем часа и са записани за архива на Конгресната библиотека във Вашингтон. Те са едно от най-ценните свидетелства за архаичния джаз и за неговата еволюция. В същото време разкриват един от големите майстори на джаз клавира.

 

 

За себе си като пианист Джели Рол почти не говори. Но вместо него говорят изпълненията му, записани от Алън Ломакс и публикувани днес като осем компактдиска ( Jelly Roll Morton, The Complete Library of Congress Recordings, vol. 1-8, Rounder, 1938). Те свидетелстват за един изключителен инструменталист, сравним с големите майстори от 30-те години Арт Тейтъм, Фец Уолър, Джеймс П. Джонсон, Теди Уилсън. Мегаломанията на Джели Рол Мортон намира поле за изява по-скоро в постиженията на другите.

Още в началото на 20-ти век изписва на визитките си суперлативи от рода на: „Откривател на джаза“ (Inventor of jazz), „Създател на стомпа и суинга“ (Originator of Stomp and Swing), „Най-великият автор на хот музика [т.е. на джаз – С.А.] в света“ (World’s Greatest Hot Tune Writer). Установил се в Чикаго в началото на 20-ти век, където вече са емигрирали много нюорлиънски музиканти, Джели Рол обича да повтаря, че всичко, което се свири тук, е бледа имитация на негови творби. От момента, в който се замогва (временно), вади демонстративно в ресторантите банкнота от 1000 долара, за да плати сметка от 5-10 долара. От широките му усмивки блести диамант, вграден в предния му зъб. По своята ексцентричност Джели Рол Мортон предхожда други гениални мегаломани като Салвадор Дали или Касиус Клей/Мохамед Али, които медийното общество превръща в свои любимци.

 

 

Словесните фойерверки на Джели Рол Мортон могат обаче да осветят облика на редица музиканти, а и собственото му място в историята на джаза при условие, че ги съпоставяме с други становища и най-вече с личните изпълнения на Мортон като пианист и лидер на оркестър. Многобройните му композиции се отличават със своето богатство: в една пиеса Мортон вгражда множество мотиви, обединени в обща структура. Джели Рол Мортон е и един от първите аранжори в джаза. Като такъв той обвързва по неповторим начин музикалната фраза, ритъма и хармонията. Някои музиковеди обясняват това единство с влиянието на европейската опера, която Джели Рол добре познава. Още като младеж в Ню Орлиънс той се възхищава на умението на композитори като Верди, Масне и Доницети да изграждат своите творби като триделни структури. Подобно деление откриваме и в много от композициите на Мортон.

Интересни са и разграниченията, които Мортон прави в началото на 20-ти век, между рагтайм и блус. „Рагтаймът – казва той – е определен вид синкопиране и само някои мелодии могат да се изпълняват по този начин. Докато джазът е стил, подходящ за всякаква мелодия“ (Цит. по Gunther Schuller, Early jazz, vol. I, New York, Oxford, Oxford University Press, 1968, p. 139). Мортон уточнява, че блусът и рагтаймът, за разлика от джаза, не са стилове, а просто музикални форми. За себе си твърди, че свири не ортодоксален рагтайм, а джаз. Обяснение за подобно твърдение следва да търсим във факта, че Мортон свири рагтайм, като дясната му ръка импровизира писаната музика. Под импровизиране имам предвид не просто декоративното разкрасяване на мелодията, а нейното претворяване от индивидуалната чувствител ност и въображението на изпълнителя (Каквото например се чува често в изпълненията на циганите).

Друга новост в пианистичния маниер на Мортон е комбинирането на блус с рагтайм – два коренно противоположни жанра. Ще напомня, че рагтаймът е нотирана музика, която не се импровизира, докато ранният блус е по същество импровизирана вариация на повтарящи се фрази и мотиви. Соловите изпълнения на Мортон от 1923 г. са от изключително качество в техническо и концептуално отношение. Те са ценно свидетелство за прехода от рагтайм към джаз.

 

 

Заслужава внимание и работата на Мортон като ръководител на бенд. Имам предвид най-вече „Red Hot Peppers“, чиито изпълнения от 1926 г. са достигнали до нас. За пръв път оркестърът използва саксофон, който отсъства от нюорлиънския джаз. А какво е мястото на пианото в това комбо? Освен акомпаниращи акорди, пианото на Мортон за пръв път в джаза поема и кратки сола. Това еманципиране на инструмента проправя пътя на пианото в бъдещите джазови формации, където изпълнява две основни функции: като част от ритмичната секция и като солиращ инструмент с неограничени възможности за импровизация.

Тук не мога да отделя място на преценките на Джели Рол Мортон за негови предшественици и съвременници в джаза. Повечето от тях са колкото спорни, толкова и плодотворни, защото дават повод да преосмисляме вече изградени представи за един или друг авторитет. Нещо повече, подтикват ни да слушаме въпросните авторитети с нова нагласа, без да забравяме и изпълненията на самия Мортон. В тях ще открием много от миналото на джаза, немалко от неговата актуалност и нещо от онази универсалност на хубавата музика, която всеки от нас обича.


 

Вашият коментар