Както всяка друга идеология, така и консерватизмът изисква адекватна защита и прилагане на своите принципи. В реалния живот той е подложен на често несъстоятелни, но непрекъснати критики от страна на паралелни идеологии като либерализма и социалдемокрацията. След Първата световна война и съпътстващите я революции (Октомврийската в Русия и Ноемврийската в Германия), държавите-победителки с либерално управление налагат либералната политическа философия в световен мащаб. Консервативният отговор на либерализма, социализма и болшевизма тогава става оксиморонът „консервативна революция“, при която в Германия се появяват редица нови правни термини като „правова държава“, „социална държава“, както и понятието „права на народа“, въведено от юриста Карл Шмит в опозиция на либералното „права на човека“.
Като цяло отношенията между консерватизма и либерализма са доста сложни. Отчетливата разделителна линия между тях е тази, че консерватизмът произти ча преди всичко от традиционализма на конкретнотообщество, а не от универсални и рационални възгледи като тези за правата на човека или крайно конкретни идеи за бъдещето на „прогресивното“ общество.
Подобни са отношенията и със социализма, където марксизмът и производните му се очертават като краен антипод на консерватизма във всяко едно отношение. Т.е. учения, които се опитват индоктринално, чрез някаква убедителна на пръв поглед схема, да предначертаят бъдещето на обществото под какъвто и да е претекст (“нов ред“, „нов човек“, „нов свят“ и т.н.) са пълна противоположност на консервативния възглед за развитието.
Константин Победоносцев – руски юрист и държавник. Портрет, худ. Александър Маковски. https://bg.wikipedia.org/wiki/Константин_ Победоносцев
Всичко това в никакъв случай не означава, че консерватизмът е някаква назадничава идеология, която отрича напредъка и реформите. Консервативният стремеж е просто промените в статуквото да стават плавно, обмислено, при запазване на ценностите, които дават идентичността на съответната нация. Ето защо в редица области, особено в социално-икономическата сфера, класическият либерализъм има доста допирни точки с консерватизма. Поради същността си той непрекъснато е принуден да догонва резултатите от делата на либерали, социалисти и др. Затова консерватизмът днес в голяма степен припокрива либерализма от края на XIX и началото на XX в., особено в областта на националното мислене.
В този контекст, консервативните идеи са изключително привлекателни, понеже са против всякакви излишни напрежения, които разклащат устоите, стабилитета, спокойствието и благоденствието на обществото. Исторически всичко това се потвърждава от управленията на консервативните партии в различните държави. Така възниква и уличната шега, че консерваторите трупат пари при управленията си, а социалистите след тях ги харчат. Неслучайно рядко се чува за корупционни скандали при истинско консервативно управление, за разлика от други правителства.
В крайна сметка, традиционният консерватизъм още от XIX в. се стреми да възроди аристократизма, рицарската доблест и кавалерството, основани на единна религия и отношение към историческата традиция. Това важи най-вече за Франция след революцията, където консерватизмът тясно се свързва с роялизма. Но тук отново стигаме до момента, че въпреки общата си база, консервативните идеи имат различни проявления в отделните страни, което е следствие от постулата за придържането към традициите, а те са различни при отделни те народи.
Като учение, основано на националната доктрина, консерватизмът във всяка държава се съобразява с местните особености.
Във Великобритания торизмът се свързва с парламентарната монархия от епохата след Славната революция от 1688 г.
Във Франция е пряко насочен към възстановяване на Стария режим (абсолютната монархия отпреди 1789 г.).
В Русия тези идеи се явяват като наследник и продължение на византинизма (идеята за Москва като трети Рим). Там консерватизмът в лицето на своите представители като К. Победоносцев, К. Леонтиев, М. Катков, Ф. Достоевски и др., се основава на трите стълба – самодържавие, православие и славянофилство (панславизъм). Той отрича провеждането на реформи под западно влияние и търси самостоятелен път за развитие на руското общество, с което изцяло обслужва интересите на руския царизъм.
В Германия пък консерватизмът е доста по-теоретичен и обвързан с идеите на Романтизма, а след обединението от 1870 г. и с пруската традиция и наследство.
Роналд Рейгън – 40-тия президент на САЩ (1981 - 1989). https://bg.wikipedia.org/wiki/Роналд_Рейгън
Във възприемането на консерватизма не прави изключение и българското общество, където той се разпространява още през нашето Възраждане. Интересното е, че именно в тази епоха са налице най-благоприятни условия за разпространението на тези идеи сред българите. На първо място, над 90 % от българското население все още живее в селата, а селската среда е нарицателна със своя дълбок традиционализъм и консерватизъм. Не по-различна е ситуацията и с българите в градовете, предимно занаятчии и търговци, чиито еснафски организации още от Средновековието са традиционно консервативни.
На трето място, изключително важна роля в обществото ни играят и чорбаджиите, които са една от най-консервативните прослойки и са първите, които дават заявка за превръщането им в елит и водачи на българския народ. Така че консерватизмът се оказва присъщ и естествен за българското общество, понеже е резултат от цялостното ни историческо развитие след завоеванието в края на XIVв. Дори зараждащата се буржоазия, на която предстои да оглави обществото ни и да осъществи промените, свързани с неговата модернизация, носи отпечатъка на консерватизма.
Основите на тази атмосфера се коренят още в историческата обстановка от периода XV – XVII в. Унищожаването на интелектуалния и политически елит на българите ги лишава от собствено водачество. Наред с това, демографският колапс и обезбългаряването на градовете нанасят допълнителен удар върху българската народност. С една дума, османското завоевание не само ни връща векове назад в естественото развитие, но и ни докарва до ръба на оцеляването като самостоятелна народност.
Изследователите на периода и учебниците по история очертават три основни фактора за съхранението на нашата народност – традиционните социални структури на българите (семейство, род, община), българската църква и култура (език) и антиосманската съпротива в лицето на хайдутството и въстанията от късното ни Средновековие. Тук не бива да пропускаме и демографското възстановяване през XVIII в., което също не позволя ва да се загубим и претопим в мултиетническата ислямска Османска империя. Това е така, но малцина отчитат, че най-важният фактор е затварянето и капсулова нето на българите в техните обществени структури и стриктното придържане към собствените традиции и обичаи, т.е. – оцеляваме като народ благодарение на консервирането си, макар и на по-примитивно ниво. Затова не е изненадващо, че в епохата на бурните промени през XIX в., формиращият се модерен български елит далеч не остава чужд на консервативните идеи. Те могат да се открият както във възгледите и действията на дейците в църковното, така и в рамките на просветно-културното движение и освободителните борби. Дълги години консерватизмът ни тогава бе свързван със „старите“, без да се изяснява задълбочено дали целите и идеите им са консервативни или не. На тях се противопоставяха „младите“, които се разглеждаха като представители на либералните и революционните идеи.
По-късно възрожденските ни дейци и организации бяха обособени в три течения –консервативно, либерално и революционно (вж. „Българско Възраждане“ на проф. Н. Генчев), без да се отчита, че либерализмът, особено в този век, въобще не е против революцията. За щастие, след 1989 г. се появиха изследователи, които постепенно започнаха да повдигат завесата, спусната през предишните десетилетия над историята, и оценката на възрожденския ни консерватизъм.
За съжаление обаче терминът „български консерватизъм“ все още не е достатъчно изяснен и прецизиран по ред причини. Все още не ясно дефинирано кои са специфично българските особености на традиционните ценности и институции на българина. На второ място, по това време европейските влияния са толкова силни при формирането на новите ни елити, че няма как българският консерватизъм да не се родее дълбоко с различните европейски консерватизми. И не на последно място, изясняването на този проблем от нашата история се усложнява допълнително от факта, че твърде често възрожденските ни личности действат опортюнистично, според конюнк турата и някои от действията им могат да се поставят в рамките на една идеология, а други – в рамките на друга. Рядко може да се срещне възрожденски деец, който в различните етапи на своята дейност да не е обвързан с някоя външна Велика сила и по този начин да не обслужва и нейни интереси. А това само по себе си, както разбрахме, противоречи на принципите на консерватизма.
Вследствие на това българският консерватизъм от тогава непрекъснато се лута между европейските и руските си първоизточници, така че приема черти и от едните, и от другите. Не всички са праволинейни като Ботев, който и на йота не се отклонява от социално-революционните си възгледи. И все пак, сред тези, които бихме могли да определим като консерватори, също се срещат подобни личности.
Типичният консервативен българин от епохата се придържа неотлъчно към традиционните авторитетни ценности и институции – ортодоксията, езикът (който е свещен), църквата, просветата (образованието се разглежда като богоугодно дело, а отказът от него – като грях), семей ството, устойчивата нравствена традиция, трудът, подчинен на етични принципи („залудо работи, залудо не стой“), атавистичната връзка със земята и т.н. Наред с това историческият опит на българина формира една традиционна народопсихология, която също можем да определим като консервативна („мирна глава сабя я не сече“). По-нататък с конкретни примери ще илюстрираме, че тази психология не се формира само от условията на живот в империята, но е резултат и от външен натиск, което не облекчава положението на българите.
При навлизането ни в Модерната епоха без наличието на политически и интелектуален елит, без политическа приемственост със средновековната българска държава и нейните институции, именно тези архетипни символи се превръщат в база на българския консерватизъм. Затова аналогиите с европейските консерватизми се превръщат в самоцелен теоретичен конструкт, който практически игнорира задължителния елемент на консервативната база – аристокрацията като елитарна съставка на обществената йерархия и непрекъсната държавна и църковна традиция.
И все пак, вече споменатите чорбаджии и замогналите се представители на буржоазията могат да се разглеждат като зачатък на такъв елит. Те естествено оглавяват основните процеси в нашето общество през XIX в. Ето защо можем да твърдим, че при тези обстоятелства именно консерватизмът на българина е в основата на най-успешните действия на народните ни водачи през епохата. Това важи с пълна сила и за изграждането на модерната ни просвета и култура, и за успехите в църковните ни борби, и за консервативните възгледи и проекти, насочени към освобождението и възстановяването на българската държавност.
Въпреки идейните си различия, политическите ни организации през Възраждането са обединени от една цел – освобождението. Тук е редно да отбележим, че по същността си възстановяването на държавата е една революционна цел, което не пречи да се постигне и с консервативни средства. Така че единствената разделителна линия между тези организации е по какъв начин и в какви срокове това може да бъде осъществено. Именно тук трябва да търсим политическите проявления на консерватизма и да се абстрахираме от емоционалните квалификации от типа „национални предатели“, отправени от противниците му. А дали възрожденските ни консерватори са национални предатели, ще изясним при следващата ни среща.
(следва продължение)
Литература:
1. Консерватизмът. Съставител Светослав Малинов, С., т. 1, С., 2000
2. Николов-Зиков П. „Раждането на българския консерватизъм“ С., 2011
3. Радев Т. „Българският консерватизъм през Възраждането“ – В: Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Научни трудове.
Т. 37. Кн. 1. Пловдив, 1999, с. 775-781.
4. https://bg.wikipedia.org/wiki/Консерватизъм
5. http://gavrailpanchev.info/консерватизмът.html
6. http://www.referati.org/bylgarski-konservatizym-prezvyzrajdaneto-1/81716/ref