„…някакъв мъж, назован Синаит… с монашенско име Григорий, дошъл в една местност, която се намира помежду гърците и българите и се нарича Парория. Тя е далеч от света, от човешката суета и от населените места и от световните неща, понеже е дълбока и непроходима.“
Житие на св. Теодосий Търновски
„… това място бе такова, че със самия си вид предизвикваше чрез любов умиление… Тамошната природа има свойството да въздига нашия ум до боговидение.“
Житие на св. Ромул Видински
Загадъчната Парория ( „пара“ – покрай, „орион“ – област, граница ) и съществувалото в нейните дебри духовно огнище привличат и днес вниманието на хората, изкушени от историята и ценностите на християнската вяра. Макар да съществува кратко, монашеската общност на забележителния исихаст св. Григорий Синаит (1275 – 1346 ) оказва голямо влияние върху религиозния и културен живот в Средновековна България, Византия и православния свят.
Исихазъм произлиза от гръцката дума „исихия“, която буквално означава „спокойствие, покой, безмълвие“. Тази дума не е синоним на „мълчание“, а има по-дълбок смисъл, който отразява покоя в сърцето и в ума на молещия се. Исихаските учители са били високоерудирани, а в центровете е кипяла сериозна книжовна дейност. Най-известните ученици на св. Григорий Синаит са св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински и св. Роман Търновски (фиг. 1). Проблемът за географското разположение на Парория и манастирите в нея и днес буди спорове, предизвиква догадки и предположения.
На хълма край село Воден, известен днес като „Разкопките“, през 1979 – 1980 година са проведени археологически проучвания, при които е разкрит християнски комплекс от късната античност и средните векове, включващ гробница в естествена пещера, по-късна църква и втора гробница. (фиг. 2, 3) От екзотерична гледна точка се смята, че мястото, на което е построен манастирът, има особена енергия, която се дължи на комбинацията с пещерата, където исихастите са оставали сами с дни, за да се докоснат с молитвите си с Бога. Обителта е била укрепена и днес ясно личат очертанията на стената, която я е обграждала. Точно срещу входа е бил храмът – първоначално изграден като еднокорабна базилика. В дъното на църквата се намирал входът на пещерата, като от двете му страни в скалата са издълбани гробни ниши (Фиг. 4, 5). До дъното на пещерата има 14 метра дълбочина и се слиза по 34 стъпала, издялани във вулканична скала. Около средата на стълбището е второто ниво на пещерата, където една от стените е иззидана с фин тухлен градеж с хоросан. Таванът на третото ниво е сводест, като в основата на стената срещу стълбището е вкопана голяма ниша. При разкопките са открити фрагменти от керамични съдове и сграфито керамика. На около 400 – 500 метра са намерени останки от крепост, наречена „Малкото кале“.
Според някои изследователи (Ив. Велков, Ат. Орачев и др.) култовият комплекс край Воден е Великата лавра на св. Григорий Синаит, но в историческата наука днес преобладава становището , че парорийските исихаски манастири трябва да се търсят по високите части на планината Странджа (Г. поп Аянов, Б. Димитров, М. Николов ). По вероятно е тук да е погребан някой раннохристиянски епископ и да се касае за култов поклоннически център.
След разорението му около 1350 година в главно исихаско средище се превръща новооснованият Килифаревски манастир, който по устройство повтаря обителта край Воден и има Синаитовия ктиторски устав.
Както повечето значителни духовни центрове, и този не е издигнат на случайно място, функционирал е с прекъсвания от до век, ползван от траки и по-късно от християни. За съжаление и тези свети земи на са пощадени от времето и иманярите…