Памет за Иван Динков
(26.08.1932 – 23.01.2005)
По рафтовете на домашната ми библиотека намигат с благодарност майстори на словото, които останаха непознати и непрочетени от средностатистическия български читател, а за мен са вдъхновяващи открития. Между тези големи майстори е Иван Динков. Поезията му е ефирна, без патетика, вкопана в човека и неговата тъжна душа. Фрагментите от „Почит към литературата“ са удивително четиво, задължително изкушение за изискани читатели, които познават вече фрагментите на Атанас Далчев и не подозират, че има равни на тях.
Големите майстори пишат от „подземията“, заслушани в шепота на таланта си. Затова голямата поезия е „подземна“, вкопана в корена на думите, с които изразяваме любов и страдание, радост и мъка. „Подземните“ поети са говорители на човешката душа, изразители на душевните болки и терзания. Добрата поезия не е жизнерадостна песнопойка, а вкопана в драматизма на човешката душа. Без рози и цветни ухания. Затова и голямата поезия е напоена с тъга. Така чувствам и Иван Динков. Който беше патриот, от тези, които живеят с разбирането, че патриотизмът е добротворство в полза на общото благо. Казваше: „Българският народ се „състои“ от три песни: “Жив е той, жив е“, „Тих бял Дунав“ и „Върви, народе възродени“. Толкова за „духа на мястото“.
Патриотизмът на Иван Динков не беше „вътреклетъчен“. На него принадлежи гениалното прозрение: „Универсалното е локалното, без стените“. Удивителен мисловен скок в общочовешкото.
Иван Динков не ни остави без надежди. Каза: „И под най-дълбоката кал има твърда земя“.
В литературата няма червени, пембени и сини. Има Големи, малки и мъничета. По мъничета с будоарна слава се вдига небивал шум, а те се повдигат на пръсти, за да не попаднат под подметките на такива като Иван Динков. За тях, в забележителната си книга „Почит към литературата“, Иван Динков е записал убийствената реплика:
„В челата на всички посредствени писатели е вградена плоча, набраздена от едни и същи думи: „Докато съм жив, няма да умра!“
Мнозина от посредствените отдавна „починаха“ за българската литература.
Иван Динков остана сред вечно живите!
На 26 август стана на 91 години.
26 август 2023
София
Демократура с гюлово масло
160 години от рождението
на Алеко Константинов
Човекът е животно, което мисли, говори, чете и пише. Преди словото е имало само стон и крясък. Днес четем по-малко, затова подлеците са повече. Обедняваме откъм морални рефлекси. По-нищи сме. Умберто Еко казваше, че на кокошките е бил необходим цял век, за да научат, че не трябва да прекосяват пътя. Българите повече от век се надсмиваме над „Бай Ганю“, но не го изтръгваме от себе си, а се срастваме с него и той стърчи над нас като рудиментарен израстък.
Днес Бай Ганю не носи потури, калпак и антерийка, облечен е в „Армани“, шофира „Ферари“, стана евроатлантик, сергиен политик, политически анализатор, подръчен прокурор, поръчков журналист, но е все същият балкански хитрец, дребнодушен всякъдник, лукав фанфарон, бравурен режисьор на българския „демократичен“ преход, ипостас на десетилетната демократура*, доморасъл демокретен, вкопан дълбоко в българския корен. Каквото да подхване, накъдето да се обърне, среща високото столетно чело на Щастливеца, превърнал името „бай Ганьо“ в популярен национален символ, „синоним на доброто и лошото в българския характер“**.
*Демократура – съставна от думите демокрация, диктатура и прокуратура.
**Боян Пенев, „Превръщенията на Бай Ганя“
