Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ «Св. Климент Охридски». Женен, с дведеца.
Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител.
Бил е журналист в „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Зад гърба си има над 3 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони.
Две години е работил като копирайтър в рекламна агенция.
През 2010 г. в СУ „Св. Климент Охридски” е участвал като лектор в курса по творческо писане, организиран със съдействието на издателя Георги Гроздев.
През 2012 г. бе лектор в юбилейното пето издание на семинара по творческо писане, организиран от фондация „Елизабет Костова” в Созопол. Понастоящем е колумнист в „Портал Култура”.
Издал е двайсет и три книги – сборници с разкази, есета, очерци, поезия
Тогава работех като санитар в психиатрията на Александровска. Нощни смени. В първо мъжко. Дежурството започваше от осем вечерта. За дъл же нията ми бяха прости. Да взема храната, да сипя в чиниите, после, когато болните се наядат, да събера чиниите, лъжиците, вилиците и купичките и да ги измия. И вече към единайсет, когато болните утихнат, да измия с парцал коридора, трапезарията, кухничката, където, впрочем
спях на кушетката, и манипулационната. И също и фоайето отвън, между двете отделения, мъжкото и жен-
ското, с бюстовете на видни психиатри. Сутрин, преди визитацията, измивах и стаите.
Тогава бях на двайсет и пет години. На двайсет и пет години човек може да разбива по осем часа каменни блокове с десеткилограмов чук, без да се измори. В главата са ми останали пет-шест по-интересни пациенти и случки. Толкова, пет-шест, не повече. Но от всички тях най-добре, както си давам сметка сега, запомних Поета. Той не биеше с нищо на очи. Просто вечер, когато отделението утихнеше, идваше в трапезарията, сядаше на една от масите с тетрадка и молив и започваше да пише. Не ми пречеше по никакъв начин. И аз го оставях да си пише. Още на втората или третата вечер, когато се появи, го попитах какво пише. Макар че и сам виждах, че реди куплети.
- Стихове – кратко ми отговори той.
Сами знаете какво нещо е паметта. Тя не пази лицата на хората, с които ни е срещал животът през годините,
освен ако не са ни близки или добри познати. И аз не помня лицето на този човек, който тогава, преди близо четиридсет години, трябва да е бил на около седемдесет. Нито помня името му. Него отдавна го няма. Но ето, сега, когато върнах лентата, си спомних, че една вечер ми каза, че на другия ден ще го изписват. И ми връчи една тетрадка.
Този човек надали е успял да отпечата в онези години и едно свое стихотворение. Затова сега ще ви препиша две куплетчета от онази тетрадка, която намерих случайно напоследък, докато разчиствах тавана. Тя е пресе дяла на тавана четиридсет години. И в името на справедливостта поне две куплетчета от нея имат право да видят бял свят. Така мисля аз.
И тази нощ не ще ме приласкай
ни с нежен зов, ни с длан гореща.
Сърце, което с огън си играй,
как в огъня изгаря, не усеща.
И тази нощ не ще ме приласкай
ни с трепетна ръка, ни с нежен пламък.
Сърце, което с огън си играй,
изстива неусетно като камък.
