„Родина, в която господства неразумността, става чужбина“.
Йоханес Бехер,
„Защита на поезията“
Имах един безценен приятел в Торонто – и все още го имам. Да ми даде Бог да го имам още дълги, дълги години. Той е ветеран, изгнаник от първото поколение политемигранти. Избягал беше по един невероятно авантюристичен начин нейде към края на 40-те, когато се наливаха основите, а родните приемници на Железния Феликс изтребваха физически всички другомислещи като вредители. Изтребваха ги така, както биеха Паниковски от съветската класика: поединично, на групи, по цели колективи. Дошъл редът и на моя приятел, чиято съдба като секретар на една опозиционна средношколска организация била предрешена. Той обаче не мислел така, пожелал и сам да участва в биографията си, предпочел собственото решение пред предрешеността на обстоятелствата, свободата пред смъртта и миг преди да го арестуват си плюл на петите и – дим да го няма! Обстоятелството, че свободата е заставена да оцелява в бягство, не бе негова вина, а вина на цивилизацията ни – той е не автор, а жертва на това обстоятелство, което говори за моралния банкрут на цялата епоха.
Емигрирал в първа младост, още незавършил гимназия, докато всичките му съмишленици на родна земя били я ликвидирани, я пръснати по многобройните изтребителни концлагери на мира и социализма. Отвратен и от насилието на Изтока, и от безразличието на Запада към съдбата на народа ни, моят приятел обърна гръб на политиката и лице на икономиката – запретна ръкави и развъртя бизнес. Нещата потръгнаха и с годините и десетилетията приятелят ми се позамогнал – да се замогне човек в страна като Канада, не е чак толкова трудно. И когато някъде през 80-те режимът започна от кумова срама да флиртува дискретно с изгнаниците и да разрешава кое-що на политическите ни емигранти да посещават родината, моят приятел реши да се възползва от великодушието на Народната власт. Тръгна за София някак си и от мое име – като програмен редактор в една вражеска радиостанция. Славянският комитет ми бе отнел правото на отечество, анулирал бе ведомствено принадлежността ми към българската нация, бащинството на баща ми и майчинството на майка ми анулира, цялата ми генетика скоропостижно пренареди.
От родните бойци на тихия фронт аз бях причислен не към общността на приятелската (икономическа), а към контингента на вражеската (политическа) емиграция. Благодарение на тази селекция в отечеството мен ме чакаше на гюме десетгодишна задочна присъда, заедно с петдесетината колеги от „Свободна Европа“ (като изключим десетината ченгета измежду тях), аз все така си оставах враг на народа и предател на родината, който трябва подобаващо да бъде възмезден от меча и щита на партията. Приятелят ми бе прехвърлил вече 60-те и след като бе изживял не по своя воля повече от половин живот по широкия и пъстър свят, копнееше да доизживее годините си по родните места. Взе си билет само в едната, в родната посока, но с междинно кацане в Мюнхен – да ми погостува ден-два в баварската столица, да остави някой и друг спомен от безбройните си митарства по света при мене, от мене пък някой и друг попътен копнеж по отечеството любезно да вземе със себе си по маршрута за София.
Простичката му и така леко осъществима на пръв поглед мечта да заживее в родината се оказа обаче химерна. Само след два месеца човекът потегли обратно за втората си родина – отново с междинно кацане в Мюнхен. На въпроса ми какво се е случило, пътникът между световете отговори: “Не става, не става, Митко, тази страна за живеене.“ „Как, ама съвсем ли не става?“ – запитах аз шепнешком с последна, с най-последната и сиротна надежда. „Повече от съвсем“ – отвърна той с безнадеждност на надеждата ми. Бяхме огорчени и двамата – страната, в която си роден, и в сянката на чиито дървета си израснал, на чийто език си проговорил за пръв път и с чиято култура си закърмен, да не става за живеене, не е шега работа – това обстоятелство и собственото ти, и личното ти живеене под съмнение поставя. Тогава не знаехме, не подозирахме дори тогава ние, че голямото, екзистенциалното разочарование тепърва ни предстоеше. То търпеливо поизчака десетина години, но не ни отмина.
И така, върна се по живо, по здраво приятелят ми в Торонто, прелетя като волна птица от страната, която не става за живеене, обратно в страната, която става за живеене, поживя там петилетка-две, понатрупа още парици и преди някоя и друга година отново литна за София – отново с междинно кацане в Мюнхен. Междувременно бе прехвърлил 70-те и се прибираше отново с еднопосочен билет в България – този път не за да живее в родината си, а за да умре в нея. Като свободен човек в едно свободно, в едно новоосвободено Отечество да умре. Патриотизмът мира не му даваше: след като не успя да остави биографична диря на родна земя, поне костите си на родна земя бе решен да остави. Заедно с едно крупно наследство, замислено от него като база за една частна благотворителна фондация. Само след две седмици обаче аз отново го чаках на мюнхенското летище. Думите му ме смаяха: „Митко, тази страна и за умиране не става.“ За да установи, че България не става за живеене, му бяха необходими навремето цели два месеца, а сега само за две седмици стигна до извода, че България и за умиране не става.
Скоростите на тези разнопосочни констатации нарастваха обезпокоително и с този печален рекорд в спомена приятелят ми се завърна да умира в Канада. Където си живее здрав и читав и до ден днешен. Пожелах му да ме покани и на стотния си рожден ден, за да си поговорим за родината, но той отвърна, че не само такава дума – и такова понятие в биографията му вече не съществува, че там, където е България на глобуса, за него има само една малка, нащърбена с географските ни граници дупка. А най-малко в недостиг на родолюбие можеше да бъде обвиняван този рядко благороден човек. Неговата интернационална биография е живо опровержение на тезата на Лудвиг Бьорне, че опознаването на далечни и чужди страни е извор на родолюбие. Оказа се, че както има страни, чиято политика може да превърне един национален нихилист в родолюбец, така има и страни, които превръщат природното ни родолюбие в нихилизъм. За съжаление и Народна Република България, и Република България се оказаха от последните.
Констатацията, че България не става за живеене, бе направена в дебрите на живковизма, докато обстоятелството, че същата България и за умиране не става, бе регистрирано в разцвета на демокрацията. Този факт само допълнително нагнетява тревожността, с която споделям тези си меланхолични размисли. Защо хора, които една властолюбива и цинична партия насилствено е лишила от правото на родина, и след гибелта на комунизма не могат ни да живеят, ни да умират в нея? Защо и на цял един народ не му се живее на родна земя? Защо, ако имаха като моя приятел сънародниците ми на разположение един резервен канадски вариант, България щеше да опустее начаса? Защо, след като еднопартийният деспотизъм прогони хиляди българи в изгнание, демокрацията не само че не ги върна обратно, а продължава и днес да ги прогонва? Защо и в карцера на комунизма, и под слънцето на демокрацията, емигрирайки, бягайки от страната си, хиляди мои сънародници гласуват с краката си? Защо, както писа неотдавна един роден поет, ние открай време обичаме нашата родина със силата, с която ненавиждаме нашата държава?
Гостувайки ми в Германия само десетина дни преди да бъде убит на моста „Ватерлоо“ в Лондон, Георги Марков ми каза с пророческа мъдрост: „Че ще се избавим един бъдещ ден от комунизма, за мене съмнение няма. Как обаче ще се отървем от балканизма, акълът ми не стига.“ Тогава не му повярвах – сега виждам с очите си смазващата достоверност на тъжните му думи.
Коренът на злото се крие може би в едно лекомислено пренебрегвано от нас обстоятелство: ние натоварихме младата ни демокрация с очаквания и надежди, които никое обществено устройство не е в състояние да реализира, които не са предмет на политиката и просто нямат политическо съдържание. Ние наивно повярвахме, че демокрацията ще ни направи не само по-свободни и по-богати, а и по-добри и по-благородни. Такива чудеса демокрацията не прави – ако обществено-политически системи можеха да облагородяват цели народи и общности, светът отдавна да се е превърнал в небесен рай. А той си остана старият земен свят на злини и пороци. Всеки от нас е свободен сам да потърси път към съвършенството, но колективен изход няма – още по-малко обществено-политически. Демокрацията не е инкубатор на християнски добродетели и на рицарствено великолепие – сама по себе си тя няма да ни направи нито по-добри, нито по-лоши.
Демокрацията само ще даде простор за външна, за обществена изява на вътрешното ни съдържание, ще ни предостави и обезпечи, ще възстанови потъпканото ни десетилетия наред право на собствен избор да бъдем едните или другите. (Или, казано с опростителството на ремкианеца академик Михалчев, от едно спукано гърне може да изтече само онова, което е вътре в него.) Т. е. демокрацията ни позволява да се видим и себеразкрием не такива, каквито целят да ни произведат в идеологическите си лаборатории некрофилните граждански утопии на деспоти и деспотчета, а такива, каквите сме си в действителност, такива, каквито нашият собствен избор, нашият собствен път ни е изградил. С други думи, такива, каквито сме се себеизградили. И ако портретът не ни харесва, няма вече кого да обвиним, освен себе си – става дума не за моделиран от неумолими обществени регламенти образ, а за автопортрет. За разлика от недемократичните системи, които са копия на самозваните си господари, всяка демокрация приема, придобива и носи облика на хората, на личностите и народите, които я населяват, които са я избирали и които я изграждат и структурират. Ако един абсолютен монарх може да каже: „Държавата – това съм аз!“, едно демократично гражданство трябва да каже: „Държавата – това сме ние!“.
С всичките си недъзи и добродетели. И най-съвършената демокрация не може да се издигне над равнището на избирателите си, не може да бъде по-морална, по-благородна, по-цивилизована от хората, чиято производна тя е – установи Бърнард Шоу. И ако това е обезпокояващо, има и нещо окуражаващо: и най-несъвършената демокрация не може да бъде по-неморална, по-неблагородна, по-нецивилизована от избирателите си. Сиреч от нас самите. Както диктатура и граждани се самоигнорират взаимно, така демокрация и граждани се себесъдържат взаимно. Единствено и само тази реципрочност решава дали родината ни ще бъде място за живеене или място за умиране.