„Пороците и престъпленията на подани-
ците далеч не са така заразителни, както
на властниците.”
Еразъм Ротердамски
А в таксито ехтеше следната песничка:
“И ловец съм, и рибар съм –
на закона мамата ебал съм!”.
Таксито беше българско – такси, в което не клиентът, а шофьорът решава дали да се пуши и какво да се слуша. Такситата са като хората – по песните ще разпознаеш националността им. Опитах се да си представя какво ли би казал Конфуций, който е на мнение, че човек съществува, за да се подчинява на закона, ако чуеше тази песничка, и помолих шофьора да изключи радиото, но той само махна вяло с ръка – като че ли досадна муха пропъди. Явно не бе песен като песен – истинско верую бе. Аз пък се запитах защо в една германска кола подобна песничка никога няма да прозвучи. Не, не че германският таксиджия ще пусне Дебюси или Тартини – и той ще предпочете нещо сиропирано, някой естраден баварски кич в розово или лилаво. Но „На закона мамата ебал съм“ няма да предпочете. Защо ли? Защо в едни държави законите се пишат, за да се съблюдават, а в други – за да се нарушават?
Въпрос на цивилизованост ли е отношението на редовия гражданин към законността? Ако повярваме на Сократ и Волтер, че връзката между невежеството и престъпността в една нация е причинно-следствена, май ще се окаже така. Едно е безспорно: непрекъснато озвучавана от смъртоносни атентати не само по столичните улици, страната ни все по-определено заприличва на дивия Запад, където всеки сам е отговорен за сигурността си. В такава страна не само неохотно се инвестира, а и неохотно се живее. В такава страна по правило не се пее, а ако по изключение се запее, то ще бъде „На закона мамата ебал съм”. Такава държава е еднакво негостоприемна и за чуждестранни посетители, и за собствените си граждани, доколкото гледа и на едните, и на другите така, както андрешковският селянин гледа на кравата на съседа си: целта му е да я издои, без да я нахрани. Обстоятелството, че докато пред очите ни тежките престъпления се множат, по обществените говорилни се множат уверенията в ефикасността на полицията и съдилищата, не предвещава нищо добро. (Текстът е писан, когато страната ни изнемогваше, грабена и доограбвана от тройната коалиция – след нейното абдикиране нещата като че ли тръгнаха към една благотворна промяна.)
Подобни декларации са не бариера срещу престъпността, а предпоставка за нейното безнаказано разрастване и в бъдеще. Разрастване, което реабилитира на родна земя убеждението на Ал Капоне, че с добра дума и пистолет се стига по-далеч, отколкото само с добра дума. Такова е общо взето господстващото и в днешното българско обществено съзнание верую. Едно модерно съзнание, което игнорира Бога, за да тръгне необременявано към новите си престъпни цели. Станал непосредствен свидетел на този пагубен път, може би най-талантливият ни жив писател подсказа през тъга изхода от сковалата цялата страна морална криза:
„Ако обществото внезапно придобие дарбата да се учи от човека, това би бил най-красивият проблясък в българската съдба. Ако към неговите грижи, горести и страсти можеше да се приложи скромната мъдрост на отделния гражданин, това би бил най-щастливият изход от безизходността на българската история. Но обществото упорито отказва да заимства от човека. То е последователно в своята непълноценност.
В края на краищата то е създадено от човека. Докато човекът е творение на Бога. Просто няма място за сравнение…“ В бездънната пропаст на тази несравнимост пропада тихо и безследно пробудената преди десетилетие-две от националния процес на демократизация надежда за очовечаване на обществото. Резултатът, формулиран от Гогол в „Мъртви души“, е валиден и за нас самите: „… покрай законното управление вече се е образувало друго управление, много по-силно от всяко законно…“
Само едно не бих желал в никакъв случай: споделените тук размисли и тревоги да прозвучат като носталгия по добрите стари времена. Сигурността, които те под суровата сянка на Партията ръководителка обезпечаваха, бе измамна. Един деспотичен режим действително ще прекърши гръбнака на уличната престъпност, но само защото е по-голям, по-крупен, по-силен и по-брутален престъпник от уличните гангстери. В условията на нацизма и комунизма битовата престъпност е чувствително ограничена, но на цената на едно престъпно държавно устройство, на цената на гражданската дискриминация и повсеместното безправие.
За тоталитарните системи наистина е валиден принципът, че с шепа насилие се стига по-далеч, отколкото с цяла торба справедливост. Мои по-възрастни колеги от „Свободна Европа“, които през годините на нацизма са следвали в големите германски градове, си спомняха (при това с дискретна носталгия!) как са оставяли по цели дни и нощи велосипедите си незаключени по многолюдните улици и площади на Хамбург и Мюнхен, без страх, че ще бъдат откраднати. Това, разбира се, е хубаво. Лошото в цялата картина е, че за един откраднат велосипед можеш да увиснеш на бесилото. Като всеки нормален човек, и аз не искам да ми крадат велосипеда. Още по-малко искам обаче крадецът на велосипеда ми да увисне на бесилото.
И ако трябва да избирам дали да ми откраднат безнаказано велосипеда или крадецът ми да бъде разстрелян, а пред този избор често са изправяни цели народи, без капка колебание ще предпочета първото. И не защото съм особено благороден, а защото съм нормален гражданин с нормално мислене, защото като нормален гражданин с нормално мислене считам, че един човешки живот струва повече от един велосипед.
На всички онези носталгици по сигурността и спокойствието на добрите стари времена, които копнеят да пожертват гражданските си свободи, за да се справим с престъпността, ще припомня предупреждението на Бенджамин Франклин: „Онзи, който заменя свободата си за повече сигурност, не заслужава и няма да получи нито едното, нито другото“. Защото демокрацията и животът имат нещо общо: те значат преди всичко несигурност. Докато, както установи Оскар Уайлд, да бъдеш опакован в сигурност, значи сигурна смърт.
Смърт, която абсолютизмът превръща в общонародна. Да не се окаже изневиделица вярно подозрението, че обществото подготвя престъплението – престъпникът само го извършва? Така или иначе аз предпочитам, хиляди пъти предпочитам отровата на днешната заредена с толкова безчестие, корумпираност и брутално насилие несигурност пред псевдостабилността и псевдосигурността на железния догматизъм от близкото ни национално минало. Корумпираният владетел е при всички случаи по-добър от фанатизирания – установи Е. М. Чоран. Неслучайно бащата на модерния политически терор, най-жестокият и фанатизиран революционен лидер – Робеспиер, носи, при това съвсем основателно, прозвището Неподкупния.
Като човек, поскитал кое-що по широкия и пъстър свят, мога да уверя читателя, че съвършени общества няма, че всички присъщи на страната ни пороци съществуват и в най-цивилизованите държави – разликата е само в пропорциите. Но това е една много сериозна разлика. За европейците, както споменах, тези пороци само съществуват – за нас те са типични. И на Запад могат да те оберат или рекетират, да те изнасилят, измамят или пребият. Вероятността обаче това да се случи там е десетина пъти по-малка, отколкото на родна земя.
Защото, докато на родна земя слушат с жив интерес и неподправена възторженост „На закона мамата ебал съм“, много от белите граждани на белите страни са интегрирали закона в личността си – във всеки германец дебне скрит един полицай. Този невидим вътрешен полицай, който бихме могли да окачествим като респект пред обществения регламент и институцията, прави другия, външния, униформения полицай до голяма степен излишен. А тъй като нашего брата няма собствени, вътрешни морални граници, налага се непрекъснато да се заздравяват и нагнетяват външните. Това става чрез въвеждането на нови и нови, все по-строги закони.
По необходимост тяхното съблюдаване обаче е поверено също на нашего брата, сиреч на изпълнителната власт, чиито служители, като всички нас, са хора без надеждни вътрешни морални граници. Така кръгът се затваря и тържеството на „На закона мамата ебал съм“ става пълно. В еволюиралите държави общественият морал се гради преобладаващо върху вътрешните регулативни норми на гражданите – външните регламенти само им съдействат. У нас е обратно: тъй като вътрешните регулативни норми никакви ги няма, институциите запретват ръкави да компенсират дефицита с изобилие от външни регламенти. Които, като всичко външно, водят по-скоро до формално, отколкото до фактическо решение на проблема.
Ако можехме да си внесем от Европа изпълнителна власт така, както си внесохме валутен борд, ако можеха германски или скандинавски полицаи, следователи и магистрати да съблюдават изпълнението на родните закони, тези закони начаса щяха да се превърнат от бездействащи в действащи. Ама не би! Работата е там, че обществената нравственост е не мистификация, а реалност, която е изградена от личната нравственост на всеки от нас. Така е съответно и с обществената безнравственост – и тя е реципрочна величина, сбрала и обобщила личната безнравственост на всеки от нас. И още нещо подсказва това съотношение между обществена и лична нравственост: по-високото доверие на европееца към институциите.
А европеецът вярва на институциите си повече от нас, не защото е по-наивен и глупав, а защото с дейността и манталитета си тези институции явно са спечелили, заслужили са неговото доверие. За разлика от родните институции, които пък по същата схема са спечелили и заслужили нашето недоверие. Танто за танто значи, но едното танто не прави другото.
Гражданският опит, особено на миналото столетие, сочи, че пониженото обществено доверие в институциите закономерно води до завишаване на общественото доверие в един или друг политически екстремизъм. Така се зараждат авторитарните и тоталитарните системи, така цели народи и континенти се превръщат в кървава арена на безправието, жестокостта и цинизма. Подозрителността между институция и граждани на родна земя е взаимна, а доколкото физическите носители на институцията са живи хора, взаимна е и подозрителността между самите институции. Ето защо, вместо да се обединят в името на едно по-морално общество, ведомствата у нас непрекъснато воюват помежду си.
Чрез безконечните си взаимни обвинения („Ние ги хващаме – те ги пускат!”) родните ведомства обезпечават алиби на онези, които би трябвало да преследват. Корумпираността на институциите е не просто съставна част от всеобщата, от общонародната корумпираност, а неин социален ресурс и нейно огледало. Техният нисък морален престиж закономерно води до деинституционализиране на гражданите, сиреч до разпад на гражданското общество. Ето как страната ни се превръща в република на демотивирани социално, на асоциални граждани, на социопати, на граждани без гражданство. Защото сборът от асоциални граждани не прави нито държава, нито гражданско общество – сбирщина прави. Бодрият глас на тази сбирщина ехти по обществените говорилни: „На закона мамата ебал съм!“
(Тук не искам да връщам сюжета в хилядолетните дебри на родната история, не искам да търся и откривам психологическите корени на така свойственото на нашего брата пренебрежение към институциите в традициите на дръзко потъпкалото всички обществени регламенти и статуква богомилство. Само по себе си изследването на една стародавна ерес има, разбира се, свой смисъл, но в случая това само би размило темата.)
Не препоръчвам германския опит току-така. Става дума не толкова за германския перфекционизъм, който в рамките на по-малко от век продемонстрира на света как се създават и съвършен нацизъм, и съвършен комунистически тоталитаризъм, и съвършена демокрация, а за едно качествено различно обществено съзнание. В Германия политиците са по правило почтени и по изключение – непочтени, а в България – по правило непочтени и по изключение почтени. А тези почтени и непочтени политици са не само визитната картичка, а и физическите носители на споменатите институции. Тяхната аморалност компрометира държавата ни в очите и на собствените ѝ граждани, и на външния свят, даваният от тях пример е заразителен, защото идва свише.
Така, доказал ефективността си по най-високите етажи, гювечарският манталитет слиза стъпало по стъпало надолу по йерархичната стълба, за да обхване и простолюдието, за да се превърне в народопсихология, в единствения печеливш социален модел за милиони: на закона мамата ебал съм! След като и гражданските ценности са въпрос на покупко-продажба, какво друго ти остава? Подкупен е законодателят, подкупен е законът и неговият блюстител е подкупен. Става дума в крайна сметка за нашата собствена подкупност. Още преди кажи-речи две хилядолетия в безсмъртния си „Сатирикон“ Петроний – любимецът и жертвата на най-подкупния и покварен от всички римски императори – писа:
Ако царува царица Монета, какво е законът?
Ето какво е съдът: съдиите сядат и съдят.
Ако ги купиш, не съдят, а просто седят.
Да се надяваме, че политици и държавници ще успеят да се противопоставят на този деструктивен модел чрез закони, които те самите ежедневно нарушават пред очите на цял един народ в интерес на собствените си изгоди, е повече от наивно. „Някои неписани закони са по-устойчиви от всички писани“ – установи Сенека в едно от безсмъртните си послания. Тяхната устойчивост е обезпечена от развратеното обществено съзнание, което е до голяма степен както продукт, така и израз на кастовите привилегии, на сребролюбието и властолюбието на днешните ни и вчерашни лидери. Които обаче са избирани от нас в свободни избори, а това ги прави наш автопортрет.
Аз съвсем не съм сигурен, че, ако някога дойдат на власт, критиците на днешните ни корумпирани лидери ще грабят по-малко от тях. Работата е там, че в България широко се смята, че законът е само за баламите – крушката си има опашка. От което пък следва, че изход трябва да се търси не толкова в увеличаване броя на законите, колкото в промяна на отношението ни към закона. Между два закона, както учи една антична мъдрост, има една пролука, между три закона обаче има вече две пролуки. А мераклии да се проврат през тях на родна земя дал Господ. И тъй като вярвам на Плутарх, че рибата се вмирисва откъм главата, а змията не се лови за опашката, за мене няма съмнение, че тази промяна, това ново обществено съзнание трябва да тръгне оттам, откъдето тръгна и днешният обществен порок – свише. И то не с нравоучителни декларации и с празнословни постановления, а с личен пример. Епиграмата, която най-популярният ни сатирик адресира преди кажи-речи половин век до еднопартийните комунистически номенклатурчици, е валидна днес с пълна сила и за придворните рицари на новия морал:
Как мислите, за много просто ли
да бъдат хората апостоли?
Не се превъзпитава нация
със гола само агитация.