Все по-осезаемо става усещането, че дългият период на мир в Европа е към своя край, а междудържавните конфликти отново се завръщат. Войните, съпътстващи разпадането на Югославия през 90-те години, макар и кървави, имаха предимно граждански характер. Днес обаче сме свидетели на класическа агресия между държави, което налага да се замислим не просто върху начините за прекратяване на конкретна война, а върху предпоставките за изграждане на устойчива нова ера на мир.
Това означава да търсим конструктивни решения, които да гарантират, че нито един политически актьор няма да прибягва до война като инструмент за постигане на дадена цел. Както при войната в Украйна, агресорът разчита на насилие и грубо погазване на международното право, за да наложи териториални промени, които иначе не би могъл да постигне – включително анексиране на региони и прекрояване на европейската карта. Подобен модел на поведение беше приложен от същия агресор още през 2008 г. в Грузия, а впоследствие и през 2014 г. при анексирането на Крим, но никой от европейските лидери не предполагаше, че този сценарий би могъл да се повтори отново през 2022 г.
Но основният въпрос, разгледан през призмата на идейната история, е: кои структури и стратегии могат да създадат предпоставки за дългосрочен мир и да възпрат политическите актьори от нарушаване на този мир?
Ако разсъждаваме в този контекст, ще видим, че мирните епохи не се характеризират с отсъствие на конфликти, а с наличието на структурен интерес към мира от страна на участниците в даден геополитически ред. Това не е утопичният „вечен мир“, в който войната е напълно изчезнала и човечеството се е върнало в някакъв „Златен век“. Такива представи принадлежат на сферата на историческата теология, но не на реалистичната политическа теория. Дори в своята кратка, но влиятелна книга „Към вечния мир“, Кант не предлага утопия, а очертава конфигурации, при които политическите субекти имат траен интерес да поддържат мира и да избягват агресивни войни. Причината е проста: войната носи огромни човешки и финансови загуби, а ползите от нея често са несигурни или краткотрайни.
Затова, ако искаме да разберем как се изгражда устойчив мир, трябва да се обърнем към идейната история. Чрез методическо сравнение можем да идентифицираме онези констелации – политически, икономически и институционални, които са осигурили по-дълги периоди на стабилност и са направили войната стратегически непривлекателна. Вместо да се опираме на теологични спекулации, ще анализираме конкретни исторически примери, които показват как мирът може да бъде резултат от интерес, а не само от морална воля.
Завръщането на войната в Европа
През последните десетилетия се утвърди разбирането, че най-важният извод от двете световни войни, особено от Втората, е, че войната не носи реална изгода дори за победителите. При задълбочен анализ на разходите и ползите става ясно, че човешките, икономическите и моралните загуби значително надвишават евентуалните печалби. В крайна сметка, цената на войната е толкова висока, че тя се превръща в стратегически неефективен инструмент. След 1945 г. се формира широк консенсус сред историци, икономисти и политици, че тоталната война не е устойчив механизъм за национално развитие. Това разбиране обаче е валидно предимно за рационално действащи политически актьори – не и за ревизионистки режими, какъвто е случаят с агресията срещу Украйна. Именно това осъзнаване води до създаването на международни институции като ООН, МВФ и Световната банка, чиято цел е да предотвратят бъдещи конфликти чрез дипломация, икономическо сътрудничество и глобална регулация. В продължение на десетилетия се вярваше, че неизбежните отрицателни последици от всяка война ще бъдат достатъчен стимул за политическите лидери да търсят мирни решения. Следвоенната стратегия се основаваше на убеждението,че икономическото благоденствие ще намали желанието за война дори сред най-войнствено настроените държави и лидери. Мнозина вярваха, че спорните въпроси между държавите ще се решават не чрез сила, а чрез международни арбитражни механизми и правни институции. Тази стратегия донесе стабилност на Европа, поне до 2014 г., когато суверенните граници на една държава бяха нарушени чрез анексирането на Крим от съседен агресор, а именно Русия. Това събитие беляза края на един период на относителна сигурност и постави под въпрос устойчивостта на следвоенния мирен ред. Така продължителността и устойчивостта на този ред бяха поставени под съмнение. Дори евентуално скорошно примирие или мирно споразумение в Украйна не би могло автоматично да възстанови доверието в стабилността на европейския мир. Напротив – нестабилен мир, лишен от структурни гаранции, може да се превърне в предпоставка за нови конфликти.
Затова е необходимо да се обърнем към идейната история и да анализираме различни алтернативи, които могат да послужат като ориентир за изграждането на нов мирен ред. В следващите примери ще бъдат разгледани пет исторически случая на преход от война към мир – включително и такива, при които „мирът“ е представлявал не повече от ново регулиране на военните отношения, без да води до дълготрайна стабилност.
Примерите започват с края на продължилата близо век Римска гражданска война, прекратена от Октавиан, по-късно наречен Август, който установява Принципата и полага основите на стабилна имперска система. Следват мирните договори от Мюнстер и Оснабрюк от 1648 г., които слагат край на Тридесетгодишната война и дават начало на т.нар. „Вестфалски ред“, основан на принципa на държавния суверенитет. Третият пример е Виенският конгрес от 1815 г., който след края на Наполеоновите войни създава ново устройство на Европа, базирано на баланса на силите и колективна дипломация – „Концертът на Европа“. Четвъртият е Парижкият мирен договор от 1919 г., който цели да предотврати бъдещи конфликти чрез нови граници. Последният пример е формирането на двуполюсния световен ред между 1945 и 1948 г., доминиран от САЩ и СССР и подкрепен от международни институции като ООН, МВФ и Световната банка, както и неговото разпадане през 1989/90 г., което от своя страна породи еуфорични очаквания за траен глобален мир.
И в петте случая става дума не просто за прекратяване на военни действия, а за изграждане и налагане на нов политически и международен ред, основан на императива, че мирът трябва да бъде нормалното състояние – цел, а не изключение.
Pax Augustus или „Деяния на божествения Август“ и началото на римския мирен ред
Последният век преди Христа Средиземноморието е белязано от непрекъснати вътрешни борби за власт в Римската република, прекъсвани от кратки периоди на нестабилен мир. Различни фракции и групи, обединени около харизматични лидери, се изправят една срещу друга: обеднялото население срещу замогналите се земевладелци и търговци, старата аристокрация срещу нововъзникващи политически сили, отцепници от Рим срещу верни съюзници, въстанали роби и гладиатори срещу легионите на републиката. Конфликтите между Цезар и Помпей, а по-късно между Марк Антоний и Октавиан, са само част от тази дълга поредица на граждански войни.
Тези вътрешни конфликти се оказват далеч по-кървави и разрушителни за самия Рим, отколкото експанзивните му войни извън империята. Към края на този бурен период, Рим, градът на река Тибър, издигнал се до доминираща сила в Средиземноморието, се намира на ръба на политически колапс. Републиканската система е изчерпала ресурсите си и вече не е способна да възстанови вътрешния ред със средствата, с които разполага. В същото време външната експанзия на римската власт продължава, но завоеванията в периферията на империята постепенно губят привлекателността си за римските елити. Славата и богатствата, натрупани от военачалниците, вместо да укрепят държавата, се превръщат в източник на нови вътрешни конфликти, като засилват борбата за власт и подкопават стабилността. Именно в този контекст Октавиан – по-късно наречен Август – успява да наложи нов политически ред, който слага край на вековната гражданска война и поставя началото на т.нар. Pax Augusta – продължителен период на мир (oт около 200 години) и стабилност в рамките на Римската империя. Това не е просто прекратяване на военни действия, а трансформация на самата структура на властта, която превръща републиката в принципат и създава основите на един от най-дълготрайните мирни периоди в античната история.
Октавиан Август и създаването на Pax Romana – политическа стабилизация след век на конфликти
В края на I век пр.н.е. Рим се намира в състояние на дълбока криза. Градът е завладян от престъпни банди и въоръжени фракции, а републиканските институции са парализирани от вътрешни конфликти. Паралелно с това се задълбочава структурното противопоставяне между западната и източната част на империята: докато западът се опира на републикански традиции, източните общества са организирани около монархически модели. Основното опасение сред римските елити е, че империята е обречена на разпад – прогноза, която се сбъдва шест века по-късно. Но преди това, с възхода на Октавиан, по-късно наречен Август, се поставя началото на над двувековен период на относителен мир и стабилност, известен като Pax Romana.
За разлика от предшествениците си, Октавиан не е харизматичен военачалник, който черпи легитимност от бойна слава. Той е стратегически мислещ политик, който внимателно анализира грешките на Цезар и другите лидери преди него. Октавиан осъзнава, че традиционните републикански структури не могат да овладеят раздорите сред политическите елити, но също така разбира, че откритото въвеждане на монархия, каквато Цезар е започнал да изгражда, би срещнало силна съпротива от римското общество. Затова той избира компромисен модел: формално запазва републиканския ред, но се позиционира в него като princeps– „първият сред равни“, фигура, която концентрира реалната власт, но без да нарушава външната форма на републиката. Така Октавиан Август успява да стабилизира политическата система, да възстанови реда и да създаде нова форма на управление, която съчетава легитимност, приемственост и ефективност.
Културната легитимация на властта при Октавиан Август
Октавиан Август допълва невидимата власт, която изгражда зад фасадата на запазените републикански институции с ярка културна и идеологическа легитимация на новата епоха, започнала с неговото управление. За тази цел той умело използва символичния капитал на културата като се опира на близкия си съратник Меценат, влиятелен политик и организатор на културния кръг около Август. В този кръг се включват редица поети и интелектуалци, сред които Вергилий, Хораций и Проперций, които представят управлението на Август като завръщане към „Златния век“ – митологичен образ от гръцката традиция, аналогичен на библейската представа за рая. Тази идеологическа рамка създава очаквания за епоха на мир, благоденствие и хармония, в която политическата стабилност е неразривно свързана с културното възраждане.
По този начин политическите, икономическите и културните елементи на властта се преплитат и взаимно се укрепват, като изтласкват на заден план военната сила – дотогава доминираща в Римската империя. Принципатът на Октавиан Август, макар формално републикански, се превръща в стабилен и дълготраен политически ред, който оцелява дори след предаването на властта на следващите принцепси. Тази стратегия на влизане в продължителен период на мир винаги е намирала последователи и имитатори – макар и рядко с толкова впечатляващи резултати, каквито са постигнати през епохата на Август.
Очевидно Доналд Тръмп се стреми да влезе в историята като фигура, която бележи началото на нова епоха – подобно на Октавиан Август. Това личи както от инсценираната му инагурация, представена като завръщане към „Златната епоха“, така и от предварителните му обещания да сложи край на войните в Украйна и Газа още в първия ден от президентския си мандат. Реалността обаче се оказа далеч по-различна. Възниква въпросът: има ли зад тези действия водеща идея? Вероятно не – или поне не такава, която да се основава на последователна политическа идейна философия. Но можем да предположим, че Тръмп се стреми да пренасочи общественото доверие от традиционния републикански ред към персонализирана власт, концентрирана около неговото семейство и близки, представяна като гарант за мир и просперитет.
Ако действително се търси паралел с Августинската епоха, то тя би изисквала преоценка на ролята на „меката сила“ – културата, гражданската стабилност и институционалната легитимност като средство за възпиране на агресията. Именно такъв подход би могъл да забави динамиката на руската експанзия и да създаде предпоставки за умиротворяване на региона около Черно море. Но подобна стратегия предполага дългосрочна визия, дипломатическа последователност и уважение към международния ред – нещо, което трудно се вписва в досегашния политически стил на Тръмп, както и на много други лидери от Европа.
1648: Pax Westphalica или Вестфалският мир – от хаос към нов ред
Докато Pax Augusta представлява период на относителен вътрешен мир в рамките на Римската империя, съпътстван от продължаващи конфликти по нейните граници – често премълчавани пред населението – Вестфалският мир от 1648 г. бележи качествено различен исторически момент. Мирът при Октавиан Август е бил възможен благодарение на териториалното насищане на империята и липсата на нужда от нови завоевания за поддържане на политическа легитимност – в рязък контраст с експанзионистичната логика на съвременна Русия.
През XVII век обаче ситуацията е коренно различна. Тридесетгодишната война (1618 – 1648) започва като вътрешен конфликт в рамките на Римската империя, но бързо прераства в мащабна междудържавна война, обхващаща почти цяла Европа. Войната се води не само за религиозно влияние, но и за хегемония, териториален контрол и нов конституционен ред в различните части на империята. От всички краища на континента се стичaли войници и цели армии, които воюват в името на различни каузи, но често превръщали бойните действия в безразборно ограбване и опустошение. Тридесетгодишната война се превръща в символ на конфликт, излязъл извън контрол – с разрушителни последици за населението, за инфраструктурата и политическата стабилност. Минаващи армии, върлуващи епидемии и масови потоци от бежанци довели до обезлюдяване на цели региони. В този контекст, Вестфалският мир не е просто договор за прекратяване на военните действия – той представлявал опит за изграждане на нов международен ред, основан на принципите на държавен суверенитет. Pax Westphalica бележи началото на модерната държавна система, на международни отношения и остава ключов ориентир за разбирането на устойчивия мир в Европа.
Множество опити за мирни споразумения по това време се провалят, като една от основните причини за това е фактът, че наемниците, участващи във войната, буквално се препитавали от нея. За тази специфична група хора мирът не означава стабилност, а загуба на доходи, водеща до бедност и лишения. Преговорите за мир в Мюнстер и Оснабрюк продължават цели четири години – период, през който бойните действия не само не стихват, но се водят с непрекъсната жестокост, въпреки демилитаризацията на района около двата града.
Според теорията на Клаузевиц, мирните преговори представляват продължение на войната с други средства. Ескалацията на насилието по време на самите преговори често служи като инструмент за тяхното саботиране. Подобна стратегия се наблюдава и през XX век – например по време на мирните преговори в Париж за прекратяване на войната във Виетнам. Днес можем да видим сходни модели на войната в Украйна.
Основното предизвикателство пред преговарящите в Мюнстер и Оснабрюк е било постигането на всеобхватно споразумение, което да обхване и разреши четирите основни измерения на конфликта: религиозно, политическо, териториално и конституционно. Тогавашната война имала комплексен характер: религиозен сблъсък, при който реформаторски сили се противопоставили на радикалните католици, водени от йезуитите. Конституционен конфликт, в който традиционният съсловен ред, с утвърдените позиции на аристокрацията и градовете се стремял да се защити от централизирана, юридическии бюрократично управлявана власт, съсредоточена в ръцете на суверена. Хегемониална борба на европейско равнище, в която се решавало дали Хабсбургската династия, с центрове в Мадрид и Виена, ще наложи политическо господство над териториите в империята и извън нея, и дали другите владетели ще бъдат признати за суверенни. Териториален спор, насочен към преразпределение на границите и присъединяването на икономически привлекателни области. Едва когато интересите на всички заинтересовани страни биват включени в мирния договор, се подписват споразуменията от Мюнстер и Оснабрюк.
Воденето на война означава повишено потребление на ресурси
Тук се проявява един основен принцип, валиден и до днес – воденето на война води до интензивно изразходване на ресурси, което с времето изтощава участниците и поражда стремеж към мир. Тридесетгодишната война започва с недостиг на финансиране, което принуждава армиите да разчитат на грабежи като основен източник на препитание. Мотото „войната храни войната“ („bellumseipsealet“) означавало, че войските се издържат чрез реквизиции, конфискации и грабежи от населението на окупираните територии. С разрастването на грабежите лидерите осъзнават нуждата от нов модел на водене на война, който да замени наемните („Condottieri“) – често грабителски и неконтролируеми наемници, с по-надеждни сили. Валенщайн предлага алтернатива на плячкосването – системно събиране на данъци като устойчив начин за финансиране на военните действия. Затова Вестфалският мир от 1648 г. представлява не просто договор за прекратяване на военните действия, а основополагащ момент в изграждането на нов ред в Европа. Този ред не гарантира траен мир, а въвежда концепцията за регулирана война – конфликти, водени между дисциплинирани армии и под контрола на суверенни владетели, които единствени имат правото да обявяват война. Новата система стимулира развитието на данъчната държава, необходима за финансиране на организирани военни действия, и допринася за утвърждаването на държавността. Религиозните напрежения се смекчават чрез признаване на реформаторите в мирния процес. Също така, хегемонията на Хабсбургите приключва, заменена от баланс между пет водещи сили – Швеция, Англия, Франция, Испания и Хабсбургската монархия, пентархия на нечетен брой държави, конструкт, който би могъл да гарантира и мира в Украйна. Макар Вестфалският ред да не носи истински мир, той създава правна и организационна рамка, която мнозина възприемат като начало на нова епоха.
Ако приложим логиката на Вестфалския ред към съвременните конфликти, можем да видим как дори частичното ограничаване на насилието, особено спрямо цивилни, би донесло значително облекчение. Това не би означавало край на войната, но би създало усещане за ред, предвидимост и човешко достойнство в условията на конфликт. Вестфалският ред не гарантира мир, но създава рамка, в която насилието е ограничено и предсказуемо. Подобно, спирането на атаките срещу цивилни би намалило страха и хаоса, без непременно да реши политическия спор. Историята показва, че дори когато мирът е далече, ограничаването на насилието е първата крачка към цивилизованост. Това не е слабост, а стратегическо осъзнаване, че устойчивото управление на конфликти започва с признаване на човешката цена.
1815: Възстановяването на европейската пентархия
Френската революция и революционните войни, които я последвали, довели до коренна промяна във воденето на война. Както отбелязва Клаузевиц, вместо ограничени армии и фиксирани бюджети, цялото население започнало активно да участва в конфликта. Изчезнал моделът на дълго обучаваната армия, която трудно се заменя при загуби, както и зависимостта от предварително натрупани средства. Новата национална държава разполага с възможността да мобилизира значително повече ресурси, а благодарение на патриотичния ентусиазъм, броят на дезертьорите намалява. Войските вече могат да се набират постоянно и да бъдат използвани по-гъвкаво, което бележи нов етап в историята на войната. В резултат на промените, настъпили след Френската революция, армията значително нараства, а воденето на война станало по-евтино и по-достъпно. Това направило войната по-привлекателна за държавите. Вместо ограничени и предпазливи военни действия, се появяват мащабни стратегически операции, които обхващат целия континент и непрекъснато осигуряват нови ресурси за продължаване на конфликта. Наполеон, наречен от Клаузевиц „геният на войната“, използва и усъвършенства възможностите, породени от революцията, като променя из основи политическите структури и баланса на властта в Европа.
Наполеоновите войни разрушават установения геополитически ред на пентархията – баланса между петте големи европейски сили тогава. На негово място се оформя нов модел с доминиращ център и две мощни крила: Англия като водеща морска сила, срещу която Наполеон не успява да се противопостави, и Русия като голяма сухоземна сила, която той атакува през 1812 г., но претърпява поражение. Идеята за Франция като империалистичен център, се запазва като алтернатива на пентархията през XIX и ХХ век. Този нов модел – с център и крила – води до разпад на геополитическите баланси и става причина за световни конфликти от Наполеон до Вилхелм II и Хитлер.
В Испания, а временно и в Тирол, и по-късно в Русия, наред с битките между редовни войски, се развива нова форма на конфликт – партизанската война. Тя води до засилена жестокост и размива границите между военни и цивилни, нарушавайки принципите на Вестфалския ред. Редовните армии отговарят с репресии срещу населението и показни отмъщения, което прави военните действия сходни с жестокостта на Тридесетгодишната война.
Герила – стратегията на малката война
В началото на XIX век този вид война остава ограничен до географските граници на Европа. Малката война е съществувала и преди това, като военни действия с леки войски, които са били използвани за разузнаване и охрана на фланговете на редовните единици и са действали срещу противника. Герилската война обаче се превръща в самостоятелна форма на война едва по време на Наполеоновите войни и оттогава се развива в антиимперски и антиколониални войни. Така 20-ти век се превпъща във век на партизанските войни, които са много по-лесни за разпалване и могат да се водят по-дълго време от редовните войни.
Новият ред, установен от Виенския конгрес, не бил структуриран според национални представи за принадлежност, а според императивите на крехко равновесие на силите, което довело до пренареждане на геополитическото пространство в резултат на поредица от войни. Но войните, в които били извоювани тези промени, били кратки. Това били войни на професионални военни, в които широките маси от населението не трябвало да бъдат мобилизирани, войни, които се ръководели от политически лидери и съответно можело да бъдат бързо прекратени с мирни преговори. Въпреки разделението си на либерална (Великобритания и Франция) и консервативна половина (Русия, Прусия, Австрия), редът на Виенския конгрес бил насочен към запазване на мира, което било постигнато благодарение на структурната си гъвкавост, а именно равнобесието и участието на пет сили, гарантиращи спазването на мира. Основният модел на пентархия се запазва, макар и с трудности, до 1914 г.
1918/1919: Повторното преустройство на Европа
През 1871 г. Германия се утвърждава като доминираща сила в централноевропейското пространство. Първоначално този факт не нарушава установения баланс на силите, тъй като Франция и Великобритания компенсират чрез придобиването на допълнителни ресурси посредством колониални завоевания и покупки отвъд океана, а Русия продължава своята експанзия в Кавказ и Централна Азия. Колониалните конфликти често придобивали характер на войни, но тяхното действие остава в извъневропейските територии и не се пренася върху европейския континент. В този контекст военното право, кодифицирано в Хагската конвенция за сухопътна война, запазва своята приложимост единствено в Европа, като изключва колониалните войни от своя нормативен обхват. Ограничаването на военната сила също остава специфично за европейската система, в която всички велики сили имали интерес от поддържане на равновесието между тях. Именно този баланс гарантирал, че поне временно съществуващият ред ще се запази.
Въпреки това този ред на война и мир имал своите слаби места, а именно изместването на тежестта към доминиращия център на Германската империя и структурната нестабилност на Балканите, където се пресичали три големи империи и национално-революционни движения, заедно с новите интереси на инсталираните царски фамилии.
До днес се спори за това къде да се търси истинската причина за срива на баланса и началото на Първата световна война: в стремежа на Германия към световна хегемония или в политическите вълнения на Балканите, където избухването на войната през 1914 г. било предшествано от две балкански войни.
След като стратегията за бързо поражение на противника се провалила при всички воюващи страни (с изключение на британците, който нямали планове за война), се разразила война на изтощение и изчерпване, чието приключване трябвало да доведе до установяването на напълно различен ред. Колкото по-ясно ставало това, толкова по-трудно могло да се сложи край на войната с мирни преговори. Тази дилема за края на войната възниква редовно, когато войните продължават дълго и разтърсват вътрешно участващите държави.
Парижкият мирен договор, договорен през 1919/20 г., се характеризира с дълбоко противоречие, което възниква от сблъсъка между нормативните идеи за мир на американския президент Удроу Уилсън и френските интереси в областта на сигурността и стремежите за ревизия, насочени срещу Германия. Двете неща обаче не били съвместими, което довежда до редица противоречия, в резултат на които политическото преустройство на Европа (и света) било възприето като непоследователно и отворено за ревизионизъм. Към разпадането на Австро-Унгарската империя и териториалното намаляване на Германската империя се добави третият структуриращ елемент на Парижкия мирен ред – създаването на санитарен кордон от Балтийско до Черно море, който трябвало да служи както като потенциален втори фронт срещу Германия, така и като разделителна зона между Германия и Съветска Русия. Неговата основна задача била да изолира Германия, считана за ревизионистка, но и да осигури дистанция между Съветска Русия и Германия, защото и двете страни били считани за фактори, нарушаващи реда.
20-те години на XX век и завръщането на войната
Нестабилността на Парижкия мирен договор се проявява още в началото на 20-те години, когато в Източна и Югоизточна Европа избухват редица войни: няколко войни между Полша и Съветска Русия за определяне на границите между двете държави, война между Унгария и Румъния за принадлежността на Трансилвания, както и война между Гърция и Турция. Трябва да се спомене и провалът на предвидената в „Договора от Севр“ независимост на кюрдските селища, след като Кемал Ататюрк (Мустафа Кемал) отказва да ги признае като кюрдски територии и никоя от победителките сили не била готова да установи кюрдска държава с военни средства, проблем, който и до днес остава актуален. Поради това става ясно, че Парижкият мирен договор е отворен за ревизии и промени от онези, които разполагат със съответните военни способности и смелост. От 1938 г. Хитлер се възползвал от това в голям мащаб: започва с „анексирането“ на Австрия към Германската империя (Нацистка Германия) и през пролетта на 1938 г., продължава с окупацията на Судетската област, принадлежаща на Чехословакия. През август 1939 г. Варшава се съпротивлява на искането на Хитлер за отстъпване на „коридор“. С нападението на Германия над Полша на 1 септември започва Втората световна война, във военно сътрудничество между Хитлер и Сталин. С това санитарният кордон бил разрушен, а възстановяването на Парижкия мирен ред било възможно. Континентът бил разтърсен отново от поредната война, която довела до фундаментално преустройство на Европа – промяна, много по-радикална от тази след Първата световна война.
Разделянето на Европа след 1945 г. и 1989 г.
След края на Втората световна война и разгрома на нацистка Германия не се сключва мирен договор. Вместо това Европа се разделя на зони на влияние, които били договорени в Ялта и Потсдам между „големите трима“ – Сталин, Рузвелт и Чърчил. Сталин успял да наложи геополитическите си интереси. На заден план остава фактът, че в началото на войната Сталин заедно с Хитлер нападат Полша и до лятото на 1941 г. Сталин подкрепял нацистка Германия с доставки на суровини и петрол, съответно участва във войната до 1941 г. на страната на Хитлер.
Но Съветският съюз започва да има проблеми с поверените му региони при дефинирането на следвоенния ред от Потсдам. В резултат на своето разширяване на запад той започва да се бори с това, което в теорията за империите се нарича имперско преразтягане (imperialoverstretch), а именно прекомерно разширяване на имперското пространство, което води до структурна претовареност на центъра и фалит. Сталин бил включил в сферата си на влияние страни, в които постоянно възниквала и съпротива срещу наложената от СССР политическа система: в ГДР през 1953 г., в Унгария през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г. и накрая в Полша през 1980 г., както и в България през 1989 г. За да ограничи недоволството, Москва започва да снабдява тези страни с евтини суровини и енергия, което с времето довежда Съветския съюз до границите на неговите възможности, което води до една от причините за икономическия колапс на съветската империя, наред с огромните разходи за надпреварата във въоръжаването със Запада. Всъщност от 60-те години насам СССР е само карикатура на империя, докато нивото на благосъстояние в европейските периферии ставало значително по-високо от това в имперския център. От 1989 г. нататък в Европа настъпва политическа реорганизация на основата на демократичното самоопределение.
Руският президент Путин отдавна иска да промени този ред, като се ориентира към външните очертания и вътрешната структура на „царската империя“, чиито завоевания през 18-ти и 19-ти век се използват като легитимация за ревизионна политика. Това е изключително опасно за мира в Европа, защото ако и други европейски държави последват този пример, целият континент ще се върне в ерата на войните.
Структурата на европейския ред зависи от това дали границите от 1945 и 1991/92 г. ще се запазят, или ще надделеят идеите, ориентирани към по-ранните граници и сфери на влияние. Рисковете от една всеобхватна ревизионна политика, която би произтекла от това, са значително по-големи в Източна, Централна и Югоизточна Европа, отколкото в Западна и Южна Европа, както и в Скандинавия. В този смисъл, в момента западната част на континента е ориентирана към мира и е стабилизиращ фактор за съществуващия ред, докато източната част на Европа рискува да се превърне в източник на поредица от военни и политически конфликти (да не забравяме Косово, Босна и Херцеговина, Молдова и протестите в Сърбия и България), които вероятно ще доведат до преустройство на силовата политика в целия регион.
Какво следва от всичко това за настоящата ситуация?
От решаващо значение е да се прави разграничение между войните, които могат да бъдат прекратени в рамките на съществуващия геополитически ред, защото не поставят под въпрос неговите структурни принципи, и войните, които водят до налагането на коренно различен ред, защото в тях не става въпрос само за промяна на границите, а за установяване на нова, фундаментално алтернативна на съществуващата идея за ред. Последното засяга не само границите, за промяната на които се води борба в момента, но и всички други граници в рамките на едно геополитическо пространство, защото се цели въвеждането на други принципи на принадлежност и непринадлежност, зависимост и независимост.
Без съмнение войната, започната от Путин, има това измерение на преустройство на континента. Конкретно по отношение на войната в Украйна, от това може да се заключи: колкото по-малки са териториалните придобивки на Русия, толкова по-скоро войната ще може да бъде прекратена в рамките на съществуващия европейски ред – и обратното: колкото по-големи и трайни са руските териториални печалби, до насилственото прекратяване на украинската държавност, толкова по-голяма ще бъде необходимостта да се „преоткрие“ европейският мирен ред, от принципите, на които се основава, до конкретните граници, които произтичат от него.
Украйна и Европа са заплашени от „втори Версай“, ако не успеят да убедят САЩ да променят 28-точковия план. Договорът от Версай от 1919 г. налaга на Германия тежки териториални загуби, репарации и военни ограничения след загубената Първа световна война – решение, взето от победителите без участието на Германия. Много германци го възприемат като унизителен, което допринася за политическа радикализация и в дългосрочен план за дестабилизиране на Европа. Подобен сценарии не би трябвало да се повтаря отново в Европа.
Очевидно е, че Тръмп търси бързи, но не смислени решения на конфликтите. Това не е първият случай – подобно беше изтеглянето от Афганистан, завършило с катастрофа, или прекратяването на войната в Газа, довело до крехко примирие с неясно бъдеще. Политиката на Тръмп започва шумно и ефектно, но след еуфорията няма план как да се продължи, когато настъпят истинските трудности. Това е истинското измерение на настоящия конфликт, отвъд ежедневните „престрелки“.
Литература
- Lovejoy, Arthur O.: Essays in the history of ideas. Hopkins, 2019.
- Leonhard, Jörn: Über Kriege und wie man sie beendet. C.H. Beck, 2023
- Kant, Emanuel: Der Ewigen Frieden. Reclam, 2022
- Münkler, Herfried: Welt im Aufruh. Rowohlt, 2024
- Система за управление на европейските дела, базирана на сътрудничеството между Великите сили (Великобритания, Русия, Австрия, Прусия, а по-късно и Франция), която остава до голяма степен в сила до началото на Първата световна война, с цел да поддържа мира
- Res Gestae Divi Augusti е списък с постиженията на Октавиан Август, известен още като „Деянията на Божествения Август“, в Данов, Христо: Христоматия по история на Стария свят. 1976
- Vgl. Holland, Tom: Rubikon.Stuttgart, 2015
- Applebaum, Anne: Die Achse der Autokraten. Siedler, 2024
- Münkler, Herfried: Der Dreißigjährige Krieg. Europäische Katastrophe, deutschesTrauma 1618-1648. Rowohlt, 2019
- Карл Филип Готлиб фон Клаузевиц (на немски: Carl Philipp Gottlieb von Clausewitz): германски генерал-майор и автор на най-влиятелния трактат по военно изкуство в модерната епоха – „За войната“ (VomKriege)
- „Der Krieger nährt den Krieg“
- Ръководители на наемнически отряди, които сключват договори с градове-държави за водене на военни операции.
- Emich, Birgit u.a.: Wallenstein: Mensch-Mythos-Memoria. Dunker & Humblot, 2018
- Clausewitz, Carl von: Vom Kriege. Reclam, 1994
- Münkler, Herfried: MachtimUmbruch. Rowohlt, 2025
- Clark, Christopher: Die Schlafwandler. 2012; Fischer, Fritz: Griff nach der Weltmacht, 1962
- McMillan, Margot: Die Friedensmacher. Berlin, 2015
- В класическия смисъл „ревизионизъм“ започва като вътрешнопартийна доктрина (запърви път от социалдемократа Едуард Бернщайн 1850/1932), а в международните отношения „ревизионна политика“ означава стремеж на държави да променят установения международен ред
- Потсдамската конференция (17 юли – 2 август 1945 г.), основните принципи за бъдещето на Европа и света след Втората световна война
- Kennedy, Paul: The Rise and Fallof the Great Powers. Random Hause, 1989. Über Kriege und wie man sie beendet. C.H. Beck, 2023
- Kant, Emanuel: Der Ewigen Frieden. Reclam, 2022
- Münkler, Herfried: Welt im Aufruh. Rowohlt, 2024
- Система за управление на европейските дела, базирана на сътрудничеството между Великите сили (Великобритания, Русия, Австрия, Прусия, а по-късно и Франция), която остава до голяма степен в сила до началото на Първата световна война, с цел да поддържа мира
- Res Gestae Divi Augusti е списък с постиженията на Октавиан Август, известен още като „Деянията на Божествения Август“, в Данов, Христо: Христоматия по история на Стария свят. 1976
- Vgl. Holland, Tom: Rubikon.Stuttgart, 2015
- Applebaum, Anne: Die Achse der Autokraten. Siedler, 2024
- Münkler, Herfried: Der Dreißigjährige Krieg. Europäische Katastrophe, deutsches Trauma 1618-1648. Rowohlt, 2019
- Карл Филип Готлиб фон Клаузевиц (на немски: Carl Philipp Gottlieb von Clausewitz): германски генерал-майор и автор на най-влиятелния трактат по военно изкуство в модерната епоха – „За войната“ (Vom Kriege)
- „Der Krieger nährt den Krieg“
- Ръководители на наемнически отряди, които сключват договори с градове-държави за водене на военни операции.
- Emich, Birgit u.a.: Wallenstein: Mensch-Mythos-Memoria. Dunker & Humblot, 2018
- Clausewitz, Carl von: Vom Kriege. Reclam, 1994
- Münkler, Herfried: MachtimUmbruch. Rowohlt, 2025
- Clark, Christopher: DieSchlafwandler. 2012;Fischer, Fritz: Griff nach der Weltmacht, 1962
- McMillan, Margot: Die Friedensmacher. Berlin, 2015
- В класическия смисъл „ревизионизъм“ започва като вътрешнопартийна доктрина (за първи път от социалдемократа Едуард Бернщайн 1850/1932), а в международните отношения „ревизионна политика“ означава стремеж на държави да променят установения международен ред
- Потсдамската конференция (17 юли – 2 август 1945 г.), основните принципи за бъдещето на Европа и света след Втората световна война
- Kennedy, Paul: The Rise and Fall of the Great Powers. Random Hause, 1989.