След залеза на структурализма, който в продължение на 20 години (1960 – 1980) бе водещо идейно-естетическо течение във Франция, а и в целия свят, някак от само себе си се наложи един по-традиционен и по-уравновесен естетически възглед1, наричан хуманизъм. Възприеха го мислители като Марсел Конш (роден през 1922 г.) ; Люк Фери (род. през 1951 г.); Андре Конт-Спонвил (род. през 1952 г.). Във Франция специални заслуги за формулирането на новия критически хуманизъм има Цветан Тодоров (1939 – 2017). Най-общо казано, хуманизмът преминава през три етапа: класически (XVI век), просвещенски (XVIII век) и съвременен.
Еразъм Ротердамски, портрет от Ханс Холбайн Младия, Национална галерия – Лондон
https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Holbein-erasmus.jpg
Ще разгледам тези етапи последователно в три материала за INSPIRO.
Първият етап е на класическия хуманизъм. Той доминира научната и обществената мисъл във Франция през XVI век. Всъщност понятието идва от Италия, където Франция воюва от края на XV до средата на XVI век с надежда да завладее отделни градове-републики, считани за превземаеми в разпокъсаната Италия. Там още в края на XIV век се използва Цицероновият израз (Цицерон, 103 г. пр. н. е. – 43 . пр. н. е.) studia humanitatis (хуманитарно знание), с което Цицерон назовавал общата култура – литературна, историческа, морална, философска – която ораторът трябвало да притежава, за да убеждава своята публика.
През XV век в Италия тази обща култура се получава от обяснението, превода и подражанието на основните гръцки или латински творби. Тоест хуманизмът предполага познания за гръко-латинската култура, която е езическа, защото се твори преди християнството. Нещо съществено: хуманизмът на XVI век не е против християнската религия. Той вярва, че човечеството ще спечели от обединяването на античната с християнската култура. Хуманизмът е против схоластиката, характерна за средновековната теология.
Въвеждането на книгопечатането (1436) позволява текстовете, които дотогава са били преписвани на ръка според познанията на преписвача, да се фиксират и регламентират граматически. Това поставя началото на филологията, на т. нар. нормативни граматики, тоест на съчинения, указващи правилния правопис и вярната граматическа форма.
През Средновековието висшето училище е университетът. Той съществува от XIII век насам, като в него решаваща дума имат факултетите по теология. През XVI век в провинцията на Франция има 12 университета. В ренесансова Франция висшето училище, преподаващо хуманистично знание, се нарича колеж. През 1529 г. кралят на Франция Франсоа I, голям ценител и привърженик на Италианския ренесанс, създава т. нар. Кралски колеж, известен и до днес като Колеж дьо Франс. Там се преподават свободно, без административни задължения, предимно гръцки, латински и иврит. Дотогава никой богослов във Франция не е знаел гръцки или иврит2.
Първообразец на хуманизъм е холандският духовник Еразъм Ротердамски (1467 – 1536), автор на многобройни съчинения. Еразъм смята, че има два основни източника на мъдрост – Библията и античната литература. Мечтата му била човек да се възроди посредством очистването на религията (от схоластиката) и усвояването на древната култура. Всъщност между великите хуманисти на XVI век няма единодушие по един съществен въпрос. Имам предвид спора между Еразъм, от една страна, и Мартин Лутер и Жан Калвин. Калвин, хуманист, горещ привърженик на църковната реформация, бил прогонен от Франция. Намерил убежище в Женева, където основал нова протестантска Църква, известна като калвинистка. Идеите на Калвин се отличават с морален песимизъм.
Портрет на Жан Калвин, рисуван от неизвестен художник XVI в. Творбата е част от колекцията на Женевската библиотека (https://bg.wikipedia.org/wiki/)
Той и Лутер радикализират августиновата идея за първородния грях и смятат, че човек може да спаси душата си само благодарение на Божата благодат. Как Бог праща своята благодат на едни, а я отказва на други, е въпрос, на който не може да се отговори. Още през 1524 г. Еразъм отхвърля тази идея в съчинението си Диатриба (Порицание) за свободната воля.
Ако, казва Еразъм, човек не знае как да се отърве от греха, това би означавало, че той не може да се смята отговорен за допуснатите от него прегрешения. Лутер му отговаря в съчинението си За робската воля (1525), където той твърди, че без Божата помощ хората не са свободни да избират между доброто и злото.
Там четем например следното: „Човешката воля, намираща се между Бог и Сатаната, прилича на товарно животно. Когато го яхва Бог, животното върви, накъдето Бог го кара. […] Яхне ли го Сатаната, то отива там, където той иска. Животното не е свободно да избира един от двамата ездачи, които се борят помежду си, за да го овладеят“3.
Професор по старогръцки в Кралския колеж бил Гийом Бюде (1467 – 1540), юрист, филолог, математик. Сред многобройните му публикации особено внимание заслужава книгата За филологията. Бюде застъпва идеята, че енциклопедичното познание обхваща основните елементи от всички науки и се явява техен неофициален съдник.
Друг френски хуманист, Етиен Доле (1509 – 1546) пише също филологически съчинения по въпроси на превода и правописа. Доле издава текстове на Вергилий, Теренций, Цицерон. Еразъм налага израза „Литературната република“ (Respublica literaria), използван за пръв път в началото на XV век (1417), за назоваване интелектуалната територия, която хуманистите обитавали, служейки си с общ за всички език – латинския.
Друг френски хуманист Жак Льофевр д‘Етапл (1450 – 1536) подчертава многократно, че Библията е писана не по Божа диктовка, а от хора, превежда Новият завет (1523), а след време и Старият (1528). Тези преводи са революционни и подривни във време, наложило представата, че Библията трябва да се чете от богоизбрани и само на латински език.
Делото на Льофевр д‘Етапл се предхожда от това на немския богослов Мартин Лутер, който превежда на немски Библията (1522) и основава против римо-католическата традиция нова християнска Църква – протестантската.
Портрет на Сен Мишел дьо Монтен
https://bg.wikipedia.org/wiki/
Хуманизмът води до оспорване на истините, налагани от папската католическа институция в Рим. Хуманистите, симпатизанти на новите религиозни идеи, били преследвани (особено след т. нар. Affaire des Placards4) и нерядко принуждавани да емигрират. Така се стига и до въоръжен конфликт, известен като Религиозни войни между хугеноти и католици (1562 – 1598).
Всички френски писатели от XVI век са хуманисти, тоест имат вкус към гръко-римската култура и подражават жанрово на древните образци. Може би с едно изключение – на поетичния жанр сонет, наложил се във Франция с прочутите сонети, които флорентинският поет Франческо Петрарка (1304 – 1374) посвещава на любимата си Лаура5. Но Петрарка е бил истински хуманист. Открил е и е публикувал в критически издания редица латински автори, считани днес за класици.
Така, както всички френски поети подражават на Петрарка, всички те – от Клеман Маро до поетите от литературния кръжец „Плеяда“, включващ великите поети Жоашен дю Беле и Пиер дьо Ронсар, подражават на древните гърци и латини. Големият руски литературовед Михаил Бахтин отбелязва: „Докато основните разновидности на поетичните жанрове се развиват в руслото на обединяващите и централиризащи центростремителни сили, в словесно-идеологическия живот романът и близките до него художествено прозаични жанрове исторически са се зараждали в руслото на децентрализиращи, центробежни сили.“6.
Наблюдението на Бахтин е може би спорно за други периоди (например за френската литература през XIX век), но то е абсолютно вярно за ренесансовата литература. Тогава поезията, особено тази, проповядвана от членовете на Плеядата, цели френската книжовност да стане образцова за останалите европейски литератури по силата на т. нар. Translatio studii (пренасяне на знанието), което имало за център първо Гърция (Атина), после Рим. Сега, смятат поетите от Плеядата, е ред на Париж. Така те застъпват естетически тези, които отговарят напълно на политическите амбиции на Франция, изградена вече като нация. В този смисъл поезията е политически коректна.
През XVI век двама писатели в проза се обявяват против утвърдените жанрове. Това са Франсоа Рабле и Мишел дьо Монтен. И двамата са хуманисти, владеят отлично латински, и двамата познават гръцката литература. Ще отбележа, че през XVI век терминът „литература“ има по-различно значение от днешното. „Литература“ назовава реторическите компетенции, докато терминът Lettres (превеждан днес като „филология“) обозначава това, което днес наричаме хуманитарни специалности, тоест литература, история, философия, социология, антропология, културология, психология и др. Докато творбата на Рабле е показателна за първата половина от 16 век (1532 – 1553), Монтен твори през втората половина на века (1572 – 1592).
Авторът на творбата Гаргантюа и Пантагрюел се смята с основание за първата лястовичка на модерния роман. Той предхожда най-малко с половин век друг шедьовър на модерния роман – Сервантесовият Дон Кихот. Монтен пише своите Опити през последните двадесет години от живота си.
Романът на Рабле пародира утвърдените жанрове в световната литература7. Неговият хуманизъм се реализира във всички регистри на смешното. Обикновено под думата хуманизъм разбираме мироглед, поставящ човека в центъра на всички възгледи. Хуманизмът на Рабле е до известна степен абстрактен, доколкото героите му са великани, пародиращи персонажи от популярната литература. Ще спомена и друга особеност на този роман.
Всички герои на Рабле са чисти вънкашности. Нито един от тях няма вътрешен мир. Читателят не научава какво мисли и чувства героят на Рабле. За неговите мисли и чувства съдим само по думите, отправени към другите и по жестовете, предназначени за пред хората. В известен смисъл Монтеновите Опити сe явяват противоположност на романа на Рабле.
При тях индивидуализацията, субективността са доведени до крайност. Всъщност Монтен пише своите Опити, за да опознае себе си. А той е многолик, променя се всеки час, всяка минута. Един от признаците, позволяващи ни да говорим за Монтеновата модерност, е тази многоликост. Монтен привилегирова различието, промяната в своята идентичност.
Днес ние силно се съмняваме в монолитната идентичност. Склонни сме, подобно на Монтен, да възприемаме себе си като множествени индивиди. Всъщност Монтен се храни от гръко-латинските автори. Книгата му изобилства с цитати от тях. Но той не взема страна. Отношението му към древните автори е релативистко.
С изключение на Сенека и Плутарх, които много обича, древните са за него илюстрация на пъстротата на човешкия ум, на човешкото поведение, които той се задоволява да представя, пък след това ни казва своето мнение или своя преживелица по въпроса, без да ги налага, разбира се.
Личното становище се подготвя от казаното от другите. За Монтен другите са преди всичко древните автори. Неговият хуманизъм става повод той да представи своята индивидуалност. В този смисъл Рабле и Монтен са антиподи. Рабле изобразява човека изобщо, Монтен търси своята неповторима индивидуалност.
Разнобоят между Рабле и Монтен е поредно потвърждение за безспорната истина: френският хуманизъм е многолик. Неговите представители си противоречат взаимно, полемизират помежду си. Така въпросният хуманизъм ни учи на диалогичност и критичност.
Франсоа Рабле
https://bg.wikipedia.org/wiki/Francois_Rabelais_-_Portrait.jpg
Хуманизмът слага своя отпечатък и в изобразителното изкуство. Той обновява средновековната естетика, която първоначално забранява изобразяването на човешките фигури. Църковният събор в Никея от 787 г. разрешава въпросното изобразяване, но при следното ограничаващо условие: „Живописта трябва повече да означава, отколкото да изобразява, достатъчно за това е фигурите да бъдат просто схематични“8.
Схематичното изобразяване на означаващите фигури предполага те да бъдат свеждани до понятия. Например небето в средновековната живопис е само една синя линия. Ренесансовата живопис (през XIV и XV век отрича това схващане в името на пряко изобразяване на природата и на човека9.
За тази цел тя въвежда перспективата, тоест изобразяването на предметите и фигурите според пространственото им положение, изчислявано по строги геометрични методи. През XV век Леон Батиста Алберти (1404 – 1472) пише два забележителни трактата За живописта и За скулптурата10. От тях научаваме повече за прилагането на перспективата в живописта и в архитектурата.
Относно перспективата големият изкуствовед Ървин Панофски отбелязва: „тя премахва дистанцията между човека и предметите, като в известен смисъл позволява проникването в човешкото око на предметния свят, чието автономно съществуване се утвърждава пред човека; и накрая тя свежда художественото явление до стабилни правила, отличаващи се дори със своята математическа точност […], доколкото те се позовават на психологическите условия на визуалното възприятие, където модалностите на тяхната ефективност опират до произволното решение на една субективна „гледна точка“.
Всъщност новото във въвеждането на перспективата е субективността на този, който гледа, тоест на художника, а оттам и на зрителя. Така новата естетика в изобразителните изкуства се присъединява към погледа, с който Монтен се взира в себе си и в света. Ренесансовият хуманизъм е човеколюбие, подменило средновековното схващане за човека като Боже творение.
1 Структурализмът застъпва така наречения иманентен подход към текста с презумпцията, че животът на автора и историческият контекст често противоречат на истинския смисъл на творбата, заложен в нейната структура.
2 Черпя тези сведения от книгата на Ema Balmas и Yves Giraud Littérature française, t. 2. De Villon à Ronsard, Paris, Flammarion, 1999, pp. 59-62.
3 Цитирано по Philippe de Lajarte, L’humanisme en France au XVIe s., Paris, Honoré Champion, 2009, p. 26
4 През 1534 г. в Париж, включително и по вратите на кралската резиденция в Лувъра, били разлепени листовки против римо-католическата литургия. Този акт, окачествен като особено дързък, слага началото на преследването отстрана на френските крале на протестантите (наричани във Франция хугеноти – от деформирания немски израз eidgenossen – „другари, положили обща клетва“. Много от френските симпатизанти на Реформацията емигрирали в Женева, град, от който води началото си думата хугеноти.
5 Прочутият сборник на Петрарка, озаглавен Песенник, съдържа 366 стихотворения. От тях поетът Кирил Кадийски преведе на български над сто. Вж. Франческо Петрарка, Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура, издателство „Нов Златорог“, София, 2011.
6 Вж. Михаил Бахтин, „Словото в романа“, във Въпроси на литературата и естетиката, превод от руски Надежда Чекарлиева, изд. „Наука и Изкуство”, София, 1983, с. 122.
7 Пълноценното тълкуване на този роман предполага читателят да познава тези жанрове. А това се случва много рядко. Оттук и трудността за възприемането на тази гениална творба. Към въпросната обективна трудност се добавят и езиковите вкусове на Рабле. Склонността му да трупа синоними и да описва с подробности е отчаяла не един читател.
8 Цитирано по книгата на Nadeije Laneyrie-Dagen, L’invention de la nature, Paris, Flammarion, 2010, p. 9 преводът мой – С.А.).
9 Относно изобразяването на човешкото тяло през Ренесанса вж. Кенет Кларк, Голото тяло, изд „Български художник“, София, 1883.
10 Препращам към тази книга, дело на изд. „Изток-Запад“, в превод от латински на Богдана Паскалева, София, 2017.