Хуманизмът води началото си от Франция. Той преминава през три етапа – класически (XVI век), просвещенски (XVIII век) и съвременен. Съвременният или критическият хуманизъм бе формулиран най-последователно във Франция от Цветан Тодоров. За него ще говоря в третия материал по темата.
Класическият хуманизъм се утвърждава във Франция по времето на Ренесанса. Този период, предшестван от Италианския ренесанс, започнал още през втората половина на XIV век, за Франция е свързан с две дати: 1515 – годината, през която френският крал Франсоа I се възкачва на престола (той царува до 1547 г. и се явява меценат на творци хуманисти от Италия) и 1610 – годината, в която е убит кралят на Франция Анри IV.
Терминът Ренесанс произлиза от италианската дума Rinascimento (XV век). Цицероновият израз studia humanitatis, използван често от италианските хуманисти още от края на XIV век, назовава общата култура, – литературна, историческа, морална и философска ‒ която трябва да притежава добрият оратор. В Италия на XV век тази обща култура се усвоява чрез обяснението (филологическо), превода и имитацията на цялостни творби от големите латински и гръцки автори. Как италианският ренесансов хуманизъм прониква във Франция? Ще посоча три главни причини за това.
1) Войните в Италия. В периода 1494 – 1559 г. Франция води завоевателни войни в Италия срещу местните тирани, управляващи дадена област. Ще напомня също, че след превземането на Константинопол от турците (1453 г.), много книжовници намират убежище в Италия. Те знаят гръцки, четат старите ръкописи на този език. Оттук и възходът на елинизма в Италия.
2) Изобретяването на книгопечатането (1436 г. от Гутенберг) позволява старите текстове да се фиксират (граматически) и да се превеждат на простонароден език. Нивото на образованост чувствително нараства. Все пак в 15-милионна Франция само 40 000 души са грамотни. По това време образованието е било платено. Само най-богатите можели да образоват децата си. Благодарение на по-лесно разпространяваните печатни текстове се появява и ново социално явление – общественото мнение.
3) Между хуманизма и Реформацията има пряка причинно-следствена връзка. Под влиянието на Мартин Лутер, превел Библията на немски и критикувал римската църковна политикеа на индулгенциите, цяла Северна Германия се откъсва от римокатолическата църква в 1521 г. Десет години по-късно Реформацията е вече факт и в Англия на Хенри VIII. После Женева става център на протестантството, което френският поет Теодор дьо Без пренася от Франция.
За разлика от Средновековието, когато почти никой не е знаел старогръцки, XVI-ото столетие проявява жив интерес към книжнината на този език. Насърчавал го е и кралят Франсоа I. В 1530 г. той основава т. нар. Кралски колеж, станал впоследствие Колеж дьо Франс – най-престижното висше училище във Франция. В Колеж роял преподават най-добрите специалисти по старогръцки, староеврейски и латински.
За образец на новото знание се смята холандският духовник Еразъм Ротердамски (1467 – 1536), който има амбицията да обедини старата езическа култура с християнската. Редица книжовници във Франция тръгват по този път. Сред тях са Гийом Бюде (1467 – 1540), еленист, секретар на Колеж дьо Франс, автор на редица съчинения. Ще спомена само книгата му За филологията, където той дефинира новата дисциплина като енциклопедично знание, наричано science des lettres (литературна наука). Отбелязвам мимоходом, че през XVI век думата „литература“ е имала по-тясно значение – на част от реториката, докато Lettres назовава всякакъв вид книжнина – исторически, географски, философски съчинения, ‒ както и художествени творби. На латински език са писали учените от цяла Европа, наричана от френските хуманисти La République des Lettres (Литературна република) – територията, която хуманистите, владеещи латински, са претендирали да обитават. Латинският език е бил наднационално средство за изразяване и общуване, така, както днес е английският. Друг френски виден хуманист е Етиен Доле (1509 – 1546). Много от хуманистите са и издатели. Доле е публикувал произведения на поета Клеман Маро, на писателя Франсоа Рабле, на Вергилий, Теренций, Цицерон. Писал е съчинения по превод, по правопис и по други филологически въпроси. Внимание заслужава и делото на Жак Льофевр д‘Eтапл (1450 – 1537). През 20-те години на XVI век той превежда на френски Библията, в която не намира нищо за безбрачието на духовниците, както и за постенето ‒ две основни практики според римокатолическата църква. Констатациите на Льовефр д‘Етапл са залегнали в основата на протестантството във Франция. Френските протестанти, отхвърлящи римокатолическата литургия и обявяващи се за привърженици на Новия завет, се наричали хугеноти (от деформираното произношение на немската дума eidgenossen – другари, свързани с обща клетва) или калвинисти (след като хуманистът-богослов Жан Калвин, роден 1509 ‒ умира 1564 г., приема през 1533 г. окончателно протестантството и се установява през 1536 г. в Женева). Първоначално френските крале симпатизирали на т. нар. евангелисти, но след Аферата с листовките (известна като L’Affaire des Placards), те започнали да преследват привържениците на идеята за Реформация на църквата, принуждавали ги да се изселват в чужбина, хвърляли ги в затвора. През нощта на 17 срещу 18 октомври 1534 г. в Париж били разлепени листовки против римокатолическата църковна служба. Въпросните листовки били разлепени и по вратите на кралската резиденция в Лувъра, факт, който активизирал преследването на хугенотите от страна на кралската власт. Идейното противопоставяне между протестанти и католици прераства в гражданска война в осем епизода, протекли през втората половина на XVI век (1562 – 1598).
Франсоа Рабле
Споменах 3-4 имена на хуманисти. Всъщност всички френски писатели от епохата на Ренесанса са хуманисти, защото знаят латински и по някой друг стар език и проправят път между Античността и съвременността.. Сред тях централно място заемат идеите на първата литературна школа във Франция, известна под името „Плеяда“. Текстът-манифест на „Плеядата“ носи заглавието Защита и прослава на френския език (1549 г.). и е подписан от поета Жоашен дю Беле. Но той възпроизвежда цели пасажи от трактата на италианския хуманист Спероне Сперони Диалог на езиците, както и идеите, изразени от двама френски автори. По това време изискването за авторско право не съществува, тъй че за плагиат не можем да говорим. По-важен ми се струва общият дух, който цари по това време. Според този дух латинският език трябва да отстъпи на простонародния в името на изграждане на една национална култура, която да е водеща. Как се постига това първенство? Според „Плеядата“ най-сигурният начин е в подражанието на великите автори от Древността. Ренесансовите писатели отричат стореното от средновековната литература. Те търсят пътя за утвърждаване на националната култура, като загърбват непосредственото национално минало в името на Древността, която представяла по-истински човешката природа. Това по същество е негласно отхвърляне на християнството, което никой тогавашен автор не отрича. Атеизмът се появява във Франция с т. нар. свободомислие през следващия XVII век.
Сред френските писатели-хуманисти от XVI век ще се спра на двама – на Рабле и Монтен. Живели са по различно време. Днес признаваме първия за най-великия хуманист от първата половина на френския Ренесанс, а втория – за най-важния представител на ренесансовия хуманизъм във Франция от втората половина на XVI век.
Мишел дьо Монтен
https://bg.wikipedia.org/wiki/
Рабле (1483 – 1553) е считан с право за велик хуманист на Франция. Като монах във Францисканския орден той почнал да учи гръцки, но строгият монашески режим не позволявал такива волности. Рабле сменя ордена, премества се в Бенедиктински манастир, където можел да изучава този език. По-късно той хвърля расото, но запазва сана си на мирови свещеник, тоест нямал задължението да служи литургия, нямал и енория, но трябвало да остане безбрачен. Това не му попречило да има син – незаконен по тогавашните правила. Същия сан имал и Ронсар – най-големият поет на ренесансова Франция. В 1530 г. Рабле се записва в медицинския факултет на университета в Монпелие. След 3 месеца получава званието бакалавър. Затова сигурно е изиграла роля и известността на кандидата. В Монпелие Рабле се прочува с коментарите си на Афоризми от гръцкия лекар Хипократ (VI век пр. н. е.). По това време медицината – хуманитарна дисциплина – е била по-скоро разновидност на филологията, а не експериментална наука. Достатъчно било старите текстове да се разчитат правилно, защото се смятало, че те съдържат истината за човешкото тяло и за неговите болести. В 1532 г. като лекар в Лион Рабле публикува латинските писма на италианския медик Джовани Монарди, както и на Хипократовите Афоризми по гръцки ръкопис. Рабле кореспондира с Еразъм, сприятелява се с Етиен Доле, с поета Мелен дьо Сен Желе и с други именити хуманисти. В гениалния си роман Гаргантюа и Пантагрюел по подобие на многобройните педагогически трактати в Италия Рабле посвещава няколко глави на образованието. За нас те са свидетелство за представата на съответните автори за човека. Глави 23 и 24 на Гаргантюа (1534 г.) застъпват идеята за хармонично развитие на ума и тялото, за обвързването на теорията с практиката, докато глава 8 на Пантагрюел (1532 г.) отстоява възгледа за енциклопедично знание. Рабле смята, че човек може да усвои всички науки. Неговият хуманизъм е оптимистичен.
За разлика от него Монтен (1533 – 1592) е песимист. Бих казал, че Монтеновият скептицизъм е по-скоро израз на реалистично чувство. И неговите Опити, публикувани през 1580 и 1588 г., съдържат есе за възпитанието – глава 26 на книга I. Противно на Рабле, хипертрофиращ ролята на възпитателя Понократ, който присъства постоянно в заниманията на своя ученик Гаргантюа, Монтен ратува за възпитател с добре организирана, а не пълна глава, тоест той отдава предпочитание на способността за съждение пред универсалното знание. Монтеновите Опити отстояват ярко идеята за индивидуализма у човека, която признава и редица недостатъци. Тази идея е многократно подкрепена от древните автори. Монтен научава латинския още като дете, четиригодишен, тъй като баща му, участник във войните в Италия, където видял новото идейно-естетическо течение хуманизъм, праща при него възпитател от Германия, който не знае местния език и говори на детето само на латински. Един от аргументите на Монтен в подкрепа на неговия индивидуализъм е, че всяка личност носи по нещо общочовешко.
Хуманизмът на Рабле издига човека изобщо с помощта на древните автори и демистифицирайки християнската вяра, хуманизмът на Монтен утвърждава неговата неповторима индивидуалност.