Луис Армстронг – символът на суинга

(1900-1971)

„Здравей, татенце!”

Това казва Луис Армстронг (Сачмо), когато се среща за първи път с Ленард Бърнстейн. Това е и негова емблематична фраза, поради което в света на джаза той е наричан от музикантите с нежното „татенце” (“dady”, „pops”) или „Сачълмаут”, което по-късно става „Сачмо”  заради неговата бъбривост („Satchmo”, съкратено название от „such a mouth”). Вероятно и заради комично голямата му уста, с огромни, подпухнали устни, които той шеговито наричал „котлети”. Годината е 1956, а мястото – стадион „Луисън” в Ню Йорк. Предстои първият концерт в историята на джаза, в който джазмен ще свири с филхармония. На сцената заедно с Луис ще свирят неговият „Ол Старс Бенд” и групата на джаз-пианиста Дейв Брубек. На стадиона ще присъстват 27 000 зрители, а още 10 000 ще са върнати поради липса на билети. Концертът е зашеметяващ, а пътеките на стадиона не могат да поберат танцуващите. На сцената Луис, с неизменната бяла кърпичка в ръка, е по-самоуверен от Бърнстейн и импровизира с лекота. Голямото предизвикателство за симфониците и Армстронг е съвместното изпълнение на вероятно най-записваната в джаз- композиция – „St. Louis Blues”, а авторът й, слепият Уилям Хенди, седнал сред публиката, бърше сълзите си с кърпичка.  Вечерта е паметна за всички и особено за Луис Армстронг, син на нюорлиънска проститутка, изоставен от баща си при раждането, израсъл в крайна бедност. Никой на сцената, включително и Ленард Бърнстейн не предполага, че този плезещ се чернокож шоумен, на който една част от големите джаз-музиканти гледат с подозрение, всъщност чете перфектно ноти и партитури и междувременно пише книги. При натоварване от 300 концерта в годината Армстронг е написал няколко мемоарни книги и текстове, многобройни материали за пресата и стотици непубликувани текстове. Всички, които са преглеждали неговия архив и са чели написаното от ръката на Армстронг, се удивяват как човек, който не е ходил никога на училище, може да пише с такава лекота и изискан стил. Това доказва не само гения на личността, но и тезата на Луис, че „да правиш шоу не означава липса на сериозност”.

Луис Армстронг е новатор и импровизатор. Вероятно най-влиятелната котка (както се наричат помежду си джаз-музикантите) в джаза. Той не е изобретил джаза, дори не е първата най-значима фигура в този жанр. Дори не е правилно да го посочваме като първия велик джаз-солист, защото десет години преди него е нюорлиънският кларинетист Синди Беше, а самоукият корнетист от Айова Бикс Байдербеке печели национална слава тъкмо във времето на Армстронг. Луис Армстронг обаче е ненадминат в популярността и влиянието си. Той е първата действително влиятелна фигура в джаза, която оказва въздействие на всички любители на тази музика по света. Той е тромпетистът от първите известни записи в джаз-музиката, направени през 1923 г. в Чикаго като солист от оркестъра на „Кинг” Оливър и вероятно е с най-голямо влияние за оформяне на звука в ранните години на джаза. Още тогава Луис е завършен и грамотен музикант, свирещ свой собствен тон, суингиращ запомнящо се и вдъхновяващо другите. Той е вероятно първият джазмен, свирещ завършен суинг и цар на горното „до”. Луис е и тромпетистът от съвместната им композиция с „Кинг” Оливър „Dipper Mouth Blues”(кръстено на един от многобройните му прякори), легендарното парче на групата на Оливър – „Креол Джаз Бенд”, което се смята от мнозина за най-великото изпълнение от тези ранни години на джаза. Луис Армстронг е като стар парен локомотив, който изтегля вагоните. Вероятно такива като него създават ореол на годините между 1921-1923 г., като години, в които за първи път така сериозно се пише и говори  за джаза. Това са годините, когато Франсис Скот Фицджералд публикува своите „Разкази от ерата на джаза” като дава име и слава на един цял музикален период, който променя американската култура. По същото това време (1923 г.) Хемингуей издава първата си книга, а в Европа Игор Стравински и Паул Хендемит вграждат в своите произведения елементи от джаза. Като пионер от ерата на ранния джаз Армстронг е вероятно един от най-имитираните джаз-музиканти. В това е величието на Луис.  Той е най-известният посланик на джаза. Има и още нещо. Преди  Армстронг импровизацията в джаза е била ограничена само до два такта. Той я развива и удължава, въвежда по-дълго соло, базирано на хармонията. След Луис Армстронг импровизацията в джаза става задължителен елемент за добрия джазмен. Затова значението на Луис Армстронг за джаза е същото, каквото на Пеле за футбола. Изведе една музикална форма, зародена в бедните квартали на Ню Орлиънс, до голямата сцена и до сърцата на милиони. Както казва самият Армстронг, само това е достатъчно джазът да бъде наречен изкуство. Той действително превърна джаза от музика за забавление в едно от най-значимите изкуства на ХХ век. Тази музикална форма, наред с блуса и кънтри музиката, са запазена марка за американците. Специфичният стил на Луис Армстронг бива считан от някои по-изтънчени джазмени за унизителен, дори расово недопустим и неподхождащ за утвърден джазмузикант. Специфичното за Луис плезене, хилене, танцуване и пеене се счита от мнозина познавачи на джаза за лоша форма на сценично поведение и често извиква присмех в някои от тях. Великият Дизи Гилеспи оприличава поведението на Армстронг за раболепно и така унизително за чернокожите музиканти, че го нарича чичо Том (взето от Чичо Томовата колиба), което се счита за обидно прозвище сред чернокожите американци. Все пак Дизи признава, че Армстронг свири винаги със сърце и душа.  Това го прави най-популярния джазов музикант на всички времена, а неговото изпълнение на „Hello, Dolly” е най-успешната композиция в джаза, стояла неколкократно в челото на поп-класациите. Емблематичният саксофонист Колман Хоукинс от оркестъра на легендата Флечър Хендерсън, остава безмълвен, когато чува за първи път Луис Армстронг: „Стоях притихнал, питайки се дали изобщо някога ще постигна дори малка част от величието на Армстронг”. Не само Хоукинс, случвало се е, всички музиканти от оркестъра на Хендерсън да спират свиренето си, когато Армстронг развихри корнета си. Дори капризният Майлс Дейвис, който се отнася критично към поведението на Луис на сцената, отсича: „Няма как да свириш на тромпет нещо, което да не е произлязло от него, било то и модерни глупости. Не мога да си спомня дори веднъж да е звучал зле, свирейки на тромпет. Никога!”. Не по-малко очарован от изпълненията на Армстронг и неговия „Ол Старс Бенд”  е знаменитият Херберт фон Караян, който споделя пред музикантите на  Виенската филхармония: „Представете си само, два часа музика и нито веднъж да не забърза или забави по погрешка!”. Това не е случайно изказване, защото както Луис признава, той не само обича и слуша класическа музика, но и се учи от нея. В едно писмо до Орсън Уелс той пише признание за оперното изкуство: „Харесват ми тези дълбоки неща, опияняват ме до безкрай”. Още тринадесетгодишен, в оркестъра на сиропиталището за безпризорни чернокожи деца в Ню Орлиънс, той свири на корнет Лист, Рахманинов, Бах, Густав Малер и Хайдн. Класиката влиза под кожата му още преди да опознае нотите. През целия си живот той носи винаги със себе си един магнетофон и вечер, преди да заспи, слуша музикални шедьоври, включително и огромно количество класическа музика. Тайната на неговото феноменално въздействие е и в неговата щедра натура и безгранично великодушна душа. Цял живот се е раздавал за другите.  Никога не е проявявал расизъм спрямо белите музиканти и е свирил с повечето от големите бели джазмени на своето време. Негова е фразата: „Не е престъпление котки с различни цветове да се събират и свирят заедно”. Доказателство за широтата на възгледите му е неговото сътрудничество с много от великите бели джаз-музиканти и бащинската му привързаност към изключителният бял корнетист Бикс Байдербеке.  Луис Армстронг оказва много голямо влияние върху отмяната на расовата сегрегация, защото е бил обичан от бели и черни. Всеизвестен е неговият бунт срещу любимеца на американците – президента Айзенхауер, който се принуждава да отстъпи и допусне тъмнокожи деца в училищата. Учудващо ли е тогава, че толкова много музиканти с различен цвят на кожата са мечтали да свирят и пеят като него. Защото музиката е това, което живее в душата ти и говори чрез пръстите върху клавишите.

До края на своя живот Армстронг твърди, че е роден на 4 юли 1900 г. , но през 1998 г. е намерено кръщелното свидетелство на Луис, в което ясно е написана датата на раждане – 4 август 1901 г. Дали Луис е знаел истинската дата на своето раждане и защо е искал да бъде година по-стар -  не е известно. Луис Армстронг започва кариерата си на корабите по Мисисипи още през 1918 г. По-късно се премества в Чикаго, където сформира група – „Хот Файв”. Всъщност оттук, от Чикаго, започва неговият действителен път в джаза и този град трябва да бъде почитан от музикантите дори и само заради този факт. Първо свири на корнет (основен инструмент в ранната фаза на джаза, подобен на тромпета, но по-обемист и по-къс от тромпета), а после на тромпет. По-късно групата става „Хот Севън”, защото увеличава броя на членовете си. С тази група Луис разчупва формата „нюорлиънски джаз”, като извежда напред солист, а групата е поддържаща. Именно  блестящата солова техника на Армстронг е началото на новата история на джаза. Например неговото знаменито изпълнение (запис) на композицията „West End Blues”, вероятно най-доброто в кариерата му, която започва меланхолично, а завършва трогателно с блестящо соло на Луис. Една сравнително скучна партитура, която той съживява с тромпета си. Именно “West End Blues” е пример за величието на Армстронг и неговите възможности на музикант, защото великото му соло в това парче, изпълнено в края на двадесетте години на миналия век, макар и опитвано от много музиканти, едва през 1944 г. е изпълнено на нивото, достигнато от Луис Армстронг. В тези ранни години на джаза (1921-1927) Луис Армстронг прави изключително популярно и скат-пеенето (пеене с безсмислени срички), което не е въведено от него, но става популярно именно чрез него. След 1928 г. Армстронг има вече утвърдена кариера, снима се в редица филми, ръководи турнета по целия свят като посланик на САЩ по света. В края на същото това десетилетие Луис Армстронг е най-утвърденият джаз-солист и вдъхновение за всички останали музиканти. Живее без крайностите на такива титани като Джон Колтрейн и Чарли Паркър, не злоупотребява с течности нито през устата, нито през вените, но от 1931 г. до края на живота си не спира да пуши марихуана. Обича канабиса с истинско посвещение и толкова редовно се е напушвал, че тази негова страст е била и негово вдъхновение – преди и след концерти. Наричал е пушещите марихуана със закачливото прозвище пепелянки. Считал този си навик за далеч по-безобиден от алкохолната злоупотреба и изглежда се е посвещавал като най-страстна „пепелянка” на пушенето. Това е единственото му голямо прегрешение пред приетите норми на обществото. През 1947 г. Луис сформира легендарния си „Ол Старс”, който става негова запазена марка  и съпровожда Луис, докато концертира по всички краища на земното кълбо. Армстронг е първият джаз-музикант, появил се на корицата на списание „Тайм” на 21 февруари 1949 г.  В същото това списание има цитат на един друг значим джазмен – Джийн Крупа: „Нито един оркестрант днес, бил той джаз или бибоп, на какъвто и инструмент да свири, не може да мине 32 такта, без да признае музикалния си дълг към Армстронг”. Армстронг е вероятно най-талантливият филмов актьор сред джаз-музикантите, изключая Синатра, и доказателство за това е играта му във филма „Парижки блус” от 1961 г., в който успешно партнира на Пол Нюмън и Сидни Поатие. Славата на Луис Армстронг не замира далеч след неговата смърт през 1991 г. и го превърна в легенда. Той ще бъде запомнен преди всичко с огромното влияние, което оказва върху джаза в годините на неговото зараждане и като безспорен крал на суинга, член на кралското семейство на джаза и икона на американската поп-култура. Неговите съграждани от Ню Орлиънс в негова чест кръстиха летището си „Луис Армстронг”. Хард-боп тромпетистът Уинтън Марсалис, който през 1991 г. стана творчески директор на направление „Джаз” в център „Линкълн”, прави признание за Луис: „Никога не бях опитвал да науча някое от произведенията му. Занимаваше ме само медийния образ на Луис Армстронг. Но като вдигнеш тромпета, тогава разбираш. Това е, което предизвиква моментално уважението ти. Повече от този на всеки друг музикант неговият звук носи усещането и значението на джаза”. Легендата Бинг Крозби, пише на жена му Лусил Армстронг след смъртта на Луис: „Не познавам друг човек, към когото да съм изпитвал по-голямо възхищение и уважение”.

За финал ще цитирам Уди Алън, който в „Манхатън” изброява нещата, заради които животът си струва да се живее – Марлон Брандо, Франк Синатра, шведските филми (навярно е имал предвид Бергман!), бавната част от симфонията „Юпитер” (това е симфония №41 на Моцарт, известна с названието „Юпитер”), „Възпитание на чувствата на Густав Флобер, ябълките и крушите на Пол Сезан. В тази поредица той добавя и още един щрих – шедьовъра „Potato Head Blues” на Луис Армстронг. В това парче може да се чуе едно от най-великите сола, записвани някога от джазмен, а композицията се превръща в повратна точка за модерната музика и отдавна има статуса на музикална и културна икона.


Автор: Доц. Коста Костов, научен ръководител на медицински център InSpiro, главен редактор на списание InSpiro.