Ландшафтната архитектура – или единството на природа и бетон

Градината като лекарство

Още Флорънс Найтингейл е казала: „Може да изглежда странно, че като първи принцип за болниците трябва да формулираме изискването те да се грижат за пациента така, че да не му причиняват вреда, но е необходимо това наистина да бъде поставено на първо място.” Спомнете си последната болница, която сте посетили. Ще кажете ли с ръка на сърцето, че тя не причинява вреди на пациентите? Около болниците в големите градове няма и една градинка. Само бетонни и стъклени основи, които подтискат със сивия си и стерилнобял цвят. Чакалните рядко са снабдени с прозорци и изнервените близки, напрегнато чакащи новини, не виждат и един слънчев лъч (дори и един лъч на надеждата, ако щете). Главният коридор за спешното отделение обикновено минава именно през чакалнята, в резултат на което хората вътре са подложени на ужасяващи гледки. Всичко това пропуски ли са? И ако да, защо са повсеместни? Или просто на никой досега не му е хрумвала идеята, че едно дърво или слънчев лъч може да спаси нечия психика; че когато искаме да си починем и да се заредим с енергия, отиваме сред природата и късче от нея, пренесено в и около болничното заведение, може да ни помогне да се възстановим и преживеем травмата много по-бързо. Никой ли не се е сетил, че в гилдията на архитектите има и ландшафтни архитекти? Че освен самата сграда, пространството около нея също е важно? Че средата, в която живеем, не се определя само от четирите стени?

Ландшафтните дизайнери се занимават с проектирането на местността около постройките, за възстановяването на изгубената връзка с природата, за привнасянето на естественото в изкуственото, направеното от човека. Това е особено важно, когато се отнася за болниците, защото успокояващият и ободряващ ефект на природата върху хората е доказан – не случайно пациентите се изпращат за допълващо лечение в санаториуми и балнеокурорти. Късчето природа, обкръжаващо онкологичната клиника в Тускон, Аризона (виж сн. 1), въплъщава в най-пълна степен идеята пациентите да имат достъп до природата и слънчевата светлина. Частната клиника на Питър и Паула Фейсис към Онкологичния център в Медицинския университет Норт в Аризона е най-добрият пример в това отношение (виж сн. 2). Изходът на паркинга е превърнат във вход към добре поддържани градини, изпъстрени с местни растения, дървета и шубраци. Красиви алеи, беседки, лозници и цъфтящи храсти са идеално място да се почете книга или да се подиша чист въздух.

Градинската пътека ви отвежда навътре в градината, след това се разделя на две и всяка една поема по свой път, преди да се отправи към двата входа на болницата (болницата изглежда по-скоро като елемент в градината, отколкото градината като елемент към нея).

Клиниката е само част от планирания 7-хектаров онкологичен център в университетския комплекс, където ще идват пациенти както за лечение, така и за тестове на нови лекарства и терапии. Поради това те ще прекарват тук доста дълго време и „… решихме, че за нас е много важно стаите да са широки и просторни, с големи прозорци, през които да навлиза достатъчно естествена светлина, и същевременно да гледат към градина – затова я изградихме и сега всички са обърнати към нея, както и фоайето, и чакалнята, и рецепцията. Сградата нарочно е поместена в единия й край, така че паркът да се разстила на югоизток, а на северозапад, където няма нищо, са разположени складовите и сервизните помещения”, разказва мениджърът й Лин Харис и допълва, че често получават похвали – както за сградата, така и за ландшафта около нея. Присъствието на природа и слънчева светлина в болницата оказва своето положително въздействие за ускореното оздравяване на пациентите. Многобройни изследвания доказват, че болката намалява, когато човек се намира в обляна от слънцето стая, гледаща към градина; и обратното – тя се увеличава, когато се намира в затворено помещение без прозорци, „обляно” във флуоресцентна светлина”. Резултатът е по-бързо възстановяване на болните, които по време на своя престой изискват по-малко болкоуспокояващи и показват по-ниско кръвно налягане и стрес. За едно десетилетие изследователите Клеър Купър и Роджър Улрих документираха положителното въздействие на природата върху пациентите, посетителите и персонала на болниците. Въпреки това строителите на болнични заведение рядко се сещат за ландшафтните архитекти и те продължават да бъдат търсени единствено при създаването на паркове и частни градини.

2. Изходът на паркинга е превърнат във вход към добре поддържани градини.

„Населването” на парка около онкологичната клиника в Аризона с местни растения изглежда резонно, но явно не за всички. Бюрото „Тен Ейк Лендскейп Аркитекчърс” било наето, за да изгради озеленяването около болницата. Когато оттам предложили „градина в пустинен стил”, каквато е природата на Аризона, изпъстрена с растения, присъщи за Сонорската пустиня, бордът на директорите и инвеститорите рязко я отхвърлил. Те по-скоро си представяли морава, нашарена с розови храсти. За да защити проекта си, ръководителката на бюрото Кристин Ейк написала разказ, все едно посещава майка си в клиниката: „Влизайки в болницата виждам, че пейзажът отвън е пренесен вътре – коридорът изглежда като красив пустинен каньон – тих и сух. Тук съм да видя мама и забелязвам, че тя се чувства значително по-добре от последния път, когато дойдох. Сядам на леглото й и държа ръката й, докато двете гледаме през прозореца как бризът гали листата на аризонския чинар и тя ми казва, че го гледа всеки ден и всеки ден се чувства все по-добре и иска да бъде като него – силна и непоклатима и никакво време да не й влияе…”. Няколко дни по-късно дизайнът й е приет. Резултатът е градина, която се слива с околния пустинен пейзаж и така сякаш продължава чак до планините Каталина в края на равнината.

Мениджърът Харис доверява, че много от пациентите и близките им са доволни от градината и дори често ги хвалят, че са направили нещо по-оригинално, отколкото тривиалната морава с розови храсти. И допълва, че някои от тях дори си вземат камъче или шепа пръст, вярвайки, че така ще отнесат у дома си здравето, което са постигнали тук. А какво повече може да се иска от една болница, освен хората в нея да оздравяват?

Това, което Кристин Ейк харесва в този проект, е, че постройка и природа се сливат почти в едно, в единна, неделима цялост. И след като видят колко хубаво е това единство, малцина ще пожелаят да не се възползват от възможността, която подобен проект предлага, от възможността природа и сграда да са в онова единство, което сме изгубили толкова отдавна, когато човекът е живял в хармония със света.