Красимир Дамянов и „Къщата на обесения“

Брой № 4 (32) / септември 2015, Някои спешни състояния в пулмологията

Малък човек може да не бъде голям писател, но голям писател не бива да бъде малък човек.”

Димитър Подвързачов

 

 

Красимир Дамянов е безспорно голям майстор на разказа. Съизмерва се само с Дончо Цончев и с никой друг. Краси Дамянов е най-добрият съвременен разказвач на необичайни истории. Това, че тази година ни напусна съвсем непредвидимо не го прави по-малко жив за мен и тези, които познават и обичат словото му. Последните години живя в Барселона, където и почина (11 януари 2015 г.) и този елемент от биографията му го сродява още повече със света на сюрреалистичната красота и свободата на изказа – Дали и Пикасо, Гауди и Калатрава…

Това, че съм бил гост в барселонския му дом, че вкусих от необикновената риба, която ми приготви, че успях да се докосна до онзи свободолюбив дух, който го определяше, че се сприятелихме непосредствено преди да си отиде от нас, не е най-важната причина да го представим в този брой, защото вече сме го правили веднъж (InSpiro, брой 1, март 2014). Искам отново да ви подканя да се убедите, че в България, която търси изход от посредственото битие, все още има майстори на словото, които ни удостояват със себе си.

Представя го Лина Петкова от гр. Сливен, която има вкус и поглед към такива майстори.

 Коста Костов

Историци и археолози твърдят, че в България има следи от седем цивилизации и артефакти от седем култури. Мнозина учени продължават да търсят доказателства, че сме една от най-древните цивилизации и една от най-старите държави в Европа, но всичко това не променя факта, че нашата национална литература няма потенциал да се съизмерва с литературните постижения на Франция, Испания, Англия, Русия, Италия…

Специалистите по старобългарска литература ще възразят категорично на това твърдение, но има и много изследвания в полза на това, че тези текстове не са литература в пълния смисъл на думата.

Почти идентично е положението и с възрожденската ни книжнина, където влиянието на френската и руската литература и култура доминират. Имаме силна романова вълна на петдесетте години в лицето на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев, следвана от социалистичесия реализъм и така наречения „сив поток“, за да стигнем до последните 25-30 години.

Днес сред имената, на които дължим своето уважение и респект, са Милен Русков – носител на Европейската награда за литература за романа „Възвишение“, Алек Попов, Виктор Пасков, Георги Господинов и разбира се – Красимир Дамянов.

За читателите, които не го познават добре (по напълно обективни причини), ето няколко щрихи: роден е в София през 1948 г. и умира на 11.01.2015 г. в Барселона, Испания. Там създава български културно-информационен център, който нарича „Артхостал“- хостал в превод от испански означава хан, място, където са се приютявали „странстващи рицари на литературата и изкуствата“. Създаването на „Артхостал“ е нещо напълно естествено за човек, който по професия е строителен инженер, строил „Аспаруховия мост“ във Варна, и с опит в реставрирането на възрожденски къщи, преди да емигрира в Испания.

Хронологично Дамянов издава книгите „Защо няма бог“, “Дяволски нокът“, “Приказки за злояди деца“, “Дневникът на една пеперуда“, “Къщата на обесения“, “Студентът по хармония” и „Балада за Виктор Пасков“.

Красимир Дамянов е първият, който пише за себе си, но това не е мемоарна литература, не е епистоларна, не са и дневници, а разкази, чийто главен герой е самият той.

Когато си сред първите, които създават нещо ново, не употребявам съзнателно думата „пионер“, защото за мнозина у нас тя все още означава нещо друго – принадлежност към детска тоталитарна организация, оценката задължително трябва да изчака естествения ход на литературната история.

„Бряг“ е първият разказ, който авторът публикува, с основание буди интереса на читателите и колегите си и дава знак сред литературните кръгове докъде творецът ще стигне в своето развитие.

Сборникът „Къщата на обесения“ съдържа 24 разказа, някои от които следват не особено популярната у нас линия на диаболизма в нашата литература.

Разказите са тъжни, „без изход“, без надежда за спасение.

Така е в „Паскалев“, разказ, в който героят му се казва Стефан Горчинов, но някой се обръща към него с Паскалев, като че ли в България хората се били с две самоличности – истинската и показната за пред обществото. И авторът, и героят му Паскалев/Горчинов, като мнозина българи, останали тук или емигрирали, носят неизбежно две съдби, но една душа, душата на българина, все още търсеща своето сглобено в едно цяло АЗ.

Някои твърдят, че Красимир Дамянов не съзнава колко добре неговият образ съвпада с образа на българския мъж от втората половина на миналия век – „удивителното поведение на българския мъж, постоянно в плен на хормоните, които му идват в повече“.

Къде е истината? Дали това постоянно раздвоение, в което бяха принудени да живеят няколко поколения българи, не е причината за онова търсене на истинското, завършено АЗ, или тази страшна меланхолия, от която те побиват тръпки в разказа „Къщата на обесения“, избран за заглавие на сборника. Според тълковния речник, меланхолия означава – униние, тъжно настроение и вид душевна болест, която се проявява в безпричинно потиснато състояние и отслабване на всички функции.

Тъжно и жалко е, че цялата ни страна и литература отдавна са меланхолични, но още по-страшното е, че героят на Дамянов умира от меланхолия. Колко ли къщи у нас крият видими и невидими „прерязани въжета“?

И докога така? Вероятно Красимир Дамянов пише в отвъдното „Страната на обесените“ с България в сърцето!

Всеки човек е една загадка, иначе как да си обясним, че самият автор е определял винаги себе си като непоправим оптимист, а създаде едни от най-тъжните и песимистични разкази в най-новата българска литература.

И а, като всички, които са оценили „Къщата на обесения“, считам, че тази книга няма да предизвика световна сензация, но трябва да приемем, че имаме талантливи писатели и един от тях е Красимир Дамянов.


 

Вашият коментар