Коста Костов: Regresus at uterum** или живот на корем

Брой № 4 (42) /септември 2017, Неинвазивна вентилация при хронична дихателна недостатъчност

„По-смелите се самоубиват.

Що се отнася до мен,

аз съм запазил за смъртта само един пръст.

Познайте кой?“

Константин Павлов

*   *   *   *   *   *


 

InSpiro*, приятели!

 

„Пред вас и пред читателите си заявявам: може би никога не ще имам храбростта да кажа цялата истина, но затова пък никога няма да кажа нещо, което наистина не мисля и не вярвам“.

 

Това обещание принадлежи на един позабравен български писател от началото на миналия век – Георги Райчев.

 

Добър начин да припомня, че днес се произнасят лъжи както за мрачното ни минало, така и за светлото ни настояще, което предвещава сиво бъдеще.

 

Както се казва – живеем на корем и ако не се вземем в ръце, ще се завърнем в утробата. Поетът Иван Есенски написа:

 

          Плюскат, мляскат – лоясали, зли –

          само празни черва, само пръсти.

          Откъде надойде тази сган? Тая алчност и тая жестокост?

          Беше някога колкото длан,

          а след тях ще си

          колкото нокът.

 

Днес българите сме толкова далеч от добротворството, колкото са раздалечени един от друг Достоевски и Георги Господинов. Скоростта на духовно пропадане ме плаши и ми иде да извикам: „Спрете този вагон, искам да сляза!“. Днес повече от всякога сме под властта на корумпирани политици, магистрати и блюдолизци около държавната трапеза. Далаверата стана национален приоритет, а слоганът „корупцията ни сплотява“ би стоял добре на всяка фасада, стига зад нея да се върти държавна пара. Политиците ни постоянно впрягат „кошута с вълк“, както би се изразил Никола Фурнаджиев.

 

Днес фразата „краде по-малко от другите“ се счита за достойна характер истика на всеки политик, който минава за по-почтен от останалите. Обществената съпротива е слаба, защото всичката пара отива в свирката. Църквата се е отдалечила от народа толкова, колкото тялото от душата ни. Безчестното днес, пред безсмъртното утре.

Но както е казал Атанас Далчев:


          „Ех, защо ми е такова безсмъртие, в което няма да участвам“.

 

Ослепяхме за заобикалящата ни свинщина, сякаш тя не е в нашата кочина. Посивяхме… Иван Динков твърдеше, че от съвест също се посивява, ако животът се живее по съвест, а не по корем. Петко Р. Славейков добре го е казал:

 

          „Сит корем съвест няма!”

 

Невъзможно е да мислиш по съвест, а да действаш без доблест. Да си лягаш вечер с душата, а да живееш денем само за тялото. Поетесата Камелия Кондова го закова в стих:

 

          „Или си чист като сълзата, или до гушата си в кал“.

 

Това безкомпромисно изискване прави живота труден, дори невъзможен, ако искаш да излезеш с чест от него. Иван Динков съвсем обезкуражи малодушните:

 

          „Да бъдеш жив – това е невъзможно, а да останеш мъртъв пък е трудно“.

 

Всяка новородена клетка в организма ни търси спокоен, епидермален живот и бяга далеч от мозъка. Опитваме се да сушим билки на дъжд. Смесваме народната чест с две дози безсрамие, поръсваме щипка европейски либерализъм и получаваме шкембе чорба за целокупното робонаселение.

 

„Секи, който познава по-отблизо българския народ и който не е привикнал да гледа на страждущето човечество през призмата на дипломатическото благоразумие и върхът на днешния политически разврат, то от първия още поглед ще се убеди, че такъв щастлив и безопасен живот, какъвто живее този нещастен и полуубиен народ, не живеят даже домашните четвероноги в Европа“. Това е Христо Ботев, расовият гений, загинал за народ, който не е бил готов за него. Мислите ли, че днес същият този народ е по-достоен за Ботев?

 

Тежка отговорност е да съзнаваш, че „животът няма синоним“.

 

Време е за зазоряване. България има хилядолетна история – много повече история, отколкото география – и не ние, днешните българи, трябва да спуснем завесата пред нея. Илия Бешков ще напише, че „българинът се бои да надникне в своята тъмна душа“, където преживява българският оксиморон: да обичаш Отечеството и да се срамуваш от държавата. Как да обичаш държава, която не ти принадлежи? Все е чужда – византийска, турска, съветска или на КОЙ, както е днес. От всичките 1336 години българска история, поне половината е преминала под чужд флаг. Кога да заобичаш тази държава, в която родната земя не е твоя?

 

Дотам го докарахме, че за България ще може да се говори само в присъствието на адвокат. Такива неща съм научил от книгите на Иван Динков. Като това, изречено като мантра, на колене:

 

          „Мъчно ми е, че моето Отечество се падна в тази държава“.

 

Любовта към Отечеството е сърцевината на всяко възвишено вдъхновение. Неофит Бозвели пише, че „няма нищо тъй сладко както любовта към Отечеството!“. На тази Любов са способни само изключителни личности. Остава само да се вслушваме в ехото на техните житейски митарства и ще бъдем посветени в неофити на духобранството и добротворството. Тази посветеност е за хора с характер, които не познават пороците на безпътния живот.

 

Клептокрацията е орисницата на българския живот от две и половина десетилетия насам. Уродлив лабораторен модел – оплождане  in vitro – на вчерашната партокрация с уродливата плутокрация. Така се роди българската „демокрация“ с тежки, несъвместими с живота вродени аномалии, за която е по-пригодно определението – демокретенция. Днешните ни политици ще бъдат посочени от историята като пример за родоблудие и злоупотреби с власт. В най-добрия случай ще бъдат определени като поколение на „имотни политици“ или „трапезни патриоти“, които след две големи ракии се превръщат в „облизвачи на държавни сахани“.

 

Да обичаш властта повече от честта си е морално падение. Може да лъжеш цялото българско население, но не можеш да излъжеш онази малка част, която се нарича народ. Това би казал Иван Динков. А Стоян Михайловски би допълнил:

 

„Българино, велики търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на дерибея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли та омъртвят казните на половин дозина дворцови лакеи?“.

 

Когато липсва подадине за бъднотворство, ставаш беззрачен фарфарон, дребнодушен лъжец и калпав занаятчия в манифактурата на моралните компромиси и безчестното забогатяване. Когато допуснеш първия компромис, останалите го догонват по нанадолнището и те превръщат в политическа проститутка. Така крехкото ни общество стана заложник на публичен дом. Ако парафразирам един голям български поет, бих казал, че истинските български политици отдавна са в гроба, а живите са още по-дълбоко, защото им липсва мъдрост, за да вникнат в думите на Сократ:

 

„Приятелю мой, ти забравяш този, който в случай на злоупотреба понася най-дълбоки вреди, а именно онзи, който упражнява властта!“.

 

Народната памет е архивар на живота ни и тя ще разказва легенди само за достойните. Останалите ще бъдат в графата „заличени от отчет“. А за останалите маскари са словата на по-мъдрите от мен:

 

„Господ Бог повече търпи тези, които го отричат напълно, отколкото тези, които го компрометират“.

 

Спирам дотук, защото както и в музиката, най-хубавото от един текст е скрито в тишината, а думите са само рамката, която го огражда. Ще припомня думите на Ейбрахам Линкълн:

 

„Можеш да лъжеш целия народ за известно време. Можеш да лъжеш част от народа през цялото време. Но не можеш да лъжеш целия народ през цялото време“.

 

Вероятно мнозина няма да харесат този текст, но ако контролирам думите, които не трябва да изричам, ставам жертва на тези, които съм изпуснал. Ако мислите, че нещо бъркам, не забравяйте, че у нас „само сбърканото води към добро“. Да помечтаем, че можем да бъдем единомишленици. Че сме част от онова мъничко малцинство, което може да се нарече народ, способен да мисли състрадателно за себе си.

 

В „Критика на способността за съждение“ Имануел Кант ни приканва „да мислим, като се поставим на мястото на всяко друго човешко същество“. Цветан Тодоров нарича тази способност за емпатия*** „пълноценната ни изява като човешки същества“.

 

Нека бъдем такива!

 

Пишете ми безразсъдно смело на: : koro_55@vma.bg

 

Коста Костов септември 2017

 

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)

 

** Regresus at uterum – завръщане в утробата, дълбок регрес.

 

*** Съчувствие, способност да съпреживяваш чувствата, мислите и емоциите на другите


 

Вашият коментар