„Който гризе решетката, той остава жив.” Иван Динков
InSpiro*, приятели!
Когато Уорън Бъфет избира човек за своя екип, търси три неща: интелект, енергия и почтеност. Ако го няма третото нещо, първите две нямат значение. Това е да си богат и обременен от мъдрост. Сякаш принципът на Бъфет е приложен с компромис сред българската политическа класа и поради липса на интелект и почтеност, в нея са останали само енергични фанфарони и ренегати. Така е във всяка сфера на живота – зърното е скрито в плявата. Когато реколтата е лоша, хлябът се прави от вторични продукти. Добитъкът винаги ще е сит.
В мига, в който Бенджамин Гугенхайм, наследник на фамилия магнати, бохем от световна класа, се събужда от сблъсъка на „Титаник” в гигантския айсберг, първото, с което се захваща, е да помогне на жените и децата да се качат в спасителните лодки. За него става твърде късно да се спаси. Затова постъпва като истински джентълмен. Отива в каютата си, облича черен фрак, сяда на една от големите маси в луксозния хол на първа класа и спокойно наблюдава последните сцени на потъващия кораб, отпивайки от чашата с уиски. Някой от оцелелите го чува да казва: „Бях поръчал лед, но не чак толкова много.”
Любомир Катов („Multa paucis”) пише, че „аристократи си нямаме, но духовни аристократи, слава Богу, винаги сме имали! Не им се радваме обаче, смущава ни, дразни ни, вбесява ни тяхната различност. Мразим ги, но тайно, безмълвно, както себе си мразим, покрай тях, пък и не само покрай тях…”
Духовни български аристократи мога да изброя десетки. По-голямата част от тях са херметизирани в творческите си „дупки”, за да не дишат миазмите на гниещото ни общество. В тази гнилостна атмосфера дишаха и живяха великолепни „подземни бохеми”, а другите – „надземни”, се разпознават в известната строфа на Никола Фурнаджиев:
„И спят отдавна всички времена,
а вместо слънце нощна лампа свети,
и в нощната, позорна светлина,
строят си къщи всичките поети.”
Виктор Ерофеев, великолепен руски есеист, пише, че зимата обича душата, а лятото обича тялото. Подпирам се на това великолепно прозрение и ще изляза за кратко от тялото си, за да разлистя този знаменит есеист. Ако искате да чуете бруталната истина за Русия, за руснаците, за лицемерието на Запада и за самите нас – чететe Ерофеев. На всички, които, подлъгани от политкоректната западна русофобия, забравиха, че Русия не е само политически, но и всемирен културен феномен, ще припомня думите на Алберт Айнщайн: „Достоевски ми е дал повече от Гаус”. Когато чета Ерофеев, се убеждавам, че талантливото руско слово все още изпълзява от тази изтерзана от политически експерименти страна.
Поетът Иван Есенски ми писа, че „не знае как вече да нарича нашето положение – нещо като „еволюция на инволюцията“. Подсказване, че проблемът на България не е толкова политико-икономическата система, а умствената леност и нравствената непоседливост на българина, който е допуснал тази система да го смачка до неузнаваемост, да го превърне в овца, която, навела глава, се тътри всред стадото. И други народи бяха в нашата система, но не оскотяха като българина, храчещ по пода на трамвая и хленчещ по стените на обществените тоалетни. Българинът, затънал в носталгия по тоталитарния уют, загърбил духа, за да предпази тялото си.
От Варлам Шаламов – майстор на късия разказ, научих, че в еволюцията си „човек е станал човек не защото е божие създание, а защото е бил физически по-силен от животните и е подчинил духовното си начало на физическото”.
От моите Учители знам, че цялото съществува преди неговите части (Аристотел). Така е и с душата на един народ (общност, институция). Тази колективна душа носи най-доброто от всички индивиди, живели сред този народ, като висша селекция на техните духовни и умствени качества. Такава селекция са гениите и духовните водачи на народа, които са „духът на мястото” (genius loci). Това си мисля, докато Мигел де Унамуно плющи в мозъка ми.
Константин Величков, участник в Априлското въстание, политик, общественик, поет, художник, просветител и високообразован оратор, пише:
„Животът ми е една борба със страха, че може името ми да се изложи на безчестие. Тая мисъл не ми дава мира. Тя ме придружава в леглото ми, когато отивам да спя, тя ме посреща сутрин, когато се събуждам…“
Този възрожденец си отива от този свят беден, но неопетнен. В най-тежките мигове приятели са му помагали с пари, за да не погине от връхлетялата го мизерия, изпращайки скромни суми в писмата си до него. Когато е отварял пликовете с парите, Величков е плакал от трогателната приятелска емпатия. Въпреки бедността и тегобите на живота си той е устоял морално, но не и физически. Отива си твърде млад – само на 57 години. Сякаш да потвърди една теза, приписвана на клетия Мартин Хайдегер: „Смъртта е възможност за абсолютната невъзможност за съществуване.”
А съществуването трябва да е възможно. За извънредни придатъци към природата като Йордан Йовков. Когато пише своя разказ „Балкан”, обичайно облечен в бяла риза, Йовков е така обзет от героя си, че сам не устоява на емоциите и рухва. Пише на свой приятел: „Пиша и плача, пиша и плача!”. А героят му е едно предано на дълга си куче… В такива мигове, когато душата взема връх над тялото, хората се превръщат в човеци. Иначе прекарват живота си в епидермален възторг на рецепторите и анално плъзгане пред властниците. В „тънки“ приятелства и дебели предателства.
Известни са думите на Илия Бешков:
„Такива сме българите: неверници от огизване във взаимопредателства; еретици от зачатието си; все очакващи освобождението си отвън поради съмнения в собствените си сили; страхливци, които все се мъчат да докажат на света своята храброст; самохвалци с това, което отлично знаем, че ни липсва.”
Такива бешковски самохвалци се търкалят като пакетирани пилета по университетските конвейери и се надпреварват да твърдят, че българският академизъм днес е в буен разцвет. Нещо като академичен високос. В последните години сме световни първенци по брой академици, професори и доценти на глава от населението, но ако това беше качество за академизъм, значи сме академична Вселена. Познавам академици (и академички) с манталитет на селски стражари и редови интелектуалци с академично мислене. Някои академици, които са ме вдъхновили за любознание, стоят по-далеч от академичната трапеза, защото не искат да са част от менюто. Други, съсвсем семпли личности, имат само една житейска мечта – да се доберат до академичен блясък. Академичната титла е винаги добър повод за самоирония. Знам кои и как се добраха до такава и не искам да бъда съизмерван с тяхната посредственост. Ако перифразирам един цитат на Дейвид Огилви, подходящ за такива посредственици, и сляпото прасе понякога открива трюфели, но е добре да знае, че те растат под дъбовете. Както казва един мой събрат в любознанието: „едно е принос в българската наука, друго е български принос в световната наука.” Тази умна терца уби нашето сто. Академизмът в България заслужава реквием.
От писаниците на Димитри Иванов винаги има какво да се научи. Например, че можем да наказваме депутатите заради лобистки гласувания, като ги наричаме „дупетати”. Хем „дупе”, хем „тати”. Сигурно защото между тях има такива задници, че с кеф да ги нариташ от парламента, както тати ме е учил да постъпвам със задниците. Никога не губя надежда, че има надежда да изритаме задниците. Лошото е, че както и да се обърнем, те са ни все отзад. Но, винаги има шанс, дори и когато липсва такъв. Анархистът Бакунин казал: „Когато нямаш шанс, използвай го“. Дори и да нямаш подходящите оръжия да го превърнеш в успех. Все някога ще дойде Видовден за мародерите. Важно е да ги пердашим с оръжията, които владеем, и да не могат да използват своите.
Когато нагъл френски аристократ, владеещ до съвършенство шпагата и рапирата, обявил дуел на Дантон и му предложил да си избере хладно оръжие, Дантон – смел и здрав селянин, без колебание му отговорил: „С брадви, аз съм селянин, само брадва умея да въртя“ и страхливият наглец се отказал незабавно от дуела. Ще дойде време и ние да изберем брадвата и тези, дето са ни яхнали днес, по същия начин ще се оттеглят като бито добиче. Дотогава ще чакаме някой пак да ни върне свободата, изгубена в думите на Кирил Христов и Стоян Михайловски. Първият беше казал: „Недоробувал си е този народ!”. Вторият: „Не сме свободни българите, само сме освободени!”. Днес сме така разделени, както е било през трагичната 1876:
· Малцинство (народ), който разбира трагизма на квазидемократичното управление и отстоява нравствените добродетели докрай.
· Мнозинство (население), което е пасивен свидетел, отчуждено от нравствения императив, в съглашателство със силните на деня и техен съюзник.
Това последното мнозинство ни заробва всички.
Известна е легендарната фраза на Симон дьо Бовоар: „Истината е една, грешката е множествена”. Последствията от грешката на мнозинството се стоварват върху всички българи, които желаем Истината.
И понеже текстът ми е свързан с високата чест да отстояваш името си, ще припомня Ото фон Бисмарк: „Само на глупаците са нужни титли и звания. На мъдрия човек му е достатъчно само името.”
Пожелавам ви едно приятно лято, изпълнено с радостни мигове и любознание. Не забравяйте онова (по Стивън Кинг): „Почвата в сърцето и ума е камениста, но трябва да я разкопаеш и посадиш нещо.”
Дано имаме добра есенна реколта.
Пишете ми безразсъдно смело на:
Коста Костов
юни 2018
* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)
** Името е знак (съдба)
КОРО, пак забряваш БУРГАС и неговите хора!!!Why my BHF???
Впечатлена съм от богатството познания….Благодаря…продължавам да се обогатявам чрез вашите трактати……..четя и плача……четя и плача…
Пишете,професоре,пишете…….ние ще четем и поне за малко ще забравяме заобикалящата ни отчайваща действителност…