Коста Костов: Интелектуалци, бохеми и духовни аристократи

Брой № 5 (48) / декември 2018, Тежка еозинофилна астма

Хората трябва да бъдат равнопоставени, дори

за да разберат, че не са равни. Иван Динков

 

 

InSpiro*, приятели!

 

„Великите страсти са за тези, чиято душа е велика, а великите събития могат да бъдат видени истински само от хора, които са на същото ниво като тях”.

 

Думите по-горе са на Оскар Уайлд и отварят широко темата за онези около нас, които живеят с отворени сетива за достиженията на човешкия ум и талант.

 

Ето как дефинирам три фенотипа, които са някъде около нас, живеят различно, мислят различно, но ни предизвикват и възхищават.

 

Интелектуалецът е завършена личност, посочваща морално-етичните посоки на обществото и обществените проблеми, даваща решения за тях, обръщайки се към нацията, народа и обществото чрез силата на словото си. Интелектуалецът не е обвързан с политическа, националистическа, етническа или религиозна кауза, за да остане свободен в отстояване на истината. Това означава, че интелектуалецът не се обвързва с власт и стои далеч от властови позиции, за да запази своята независимост. Той е в някакъв смисъл колективно съзнание (създание) – всички субекти в едно тяло. За разлика от колективното създание на Гьоте, истинският интелектуалец има пълно съответствие на личността и делата му.

 

Бохемът е особен вариант на интелектуалеца, който е обърнал гръб на бита и ежедневните нужди, живее без материална сигурност, но с щенията на душата и интелекта. Бохемът е интелектуалец без материални зависимости и битови щения. Живот извън материята, света на вещите и парите, за да е независим в духа си.

 

Духовният аристократ е над ефимерните проблеми и не се обвързва с преходното, а издига духа и духовните стремления в смисъл и цел на живота си. За него най-високо в един живот стоят честта, достойнството и стремежът към знания и мъдрост. Духовните аристократи са най-близо до тезата на Рилке за „пчелите на незримото” и неизменната човешка самота, поради която всеки от нас „живее на друг остров”.

 

В България днес има една дузина истински интелектуалци, шепа бохеми и двама-трима духовни аристократи, чийто глас е заглушен от рева на тълпата.Те са истинските будители на народа, които пазим в сърцата си и пренасяме във времето – общопризнати, непомерни за скромната ежедневна синия. Тях отличаваме с непреходна чест, наричайки ги „народни будители“. Истинските народни будители са „подземни” личности, познати и почитани от хора с будни души. Те не са на телевизионния екран, на челните места в книжарниците, в сутрешните блокове, в централните новини или по страниците на вестниците. Те са в будните сърца, в народната памет, кодирана в „мемите” (от гръцките думи mimemе, mimetismos – имитиране). Чрез тази памет ние съхраняваме себе си срещу опитите да бъдем обезличени като хилядолетен народ.

 

Иван Динков казваше, че „универсалното е локалното без стените“. За да не позволим да бъдем лабораторен опит за перфидни неолиберални мутации, вкопани в корените си, трябва да опазим народните будители. Има такива и днес, но те са толкова малко и така посечени в омерзението си, че ме избива страх за народната съдба. Започвам да се плаша, че пророчеството на поета се сбъдва и ако вчерашните ни будители са вече в гроба, днешните са още по-дълбоко. Поради тази вкопаност, издигнахме политици с приспана съвест в ранга на будители. Каква ирония.

 

От българската политическа класа изпитвам погнуса.

 

Аморфна, безклетъчна среда от доморасли, злочести демокретени, в която расте предимно троскот и всеки случаен цвят бива посечен. Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант и ум от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог Тангра и го обесвали на някое дърво. Днес това е известно като „синдром на високите макове” (tall poppy syndrome), хронична болест на държавната власт в България, която придоби епидемични размери.

 

Така е в държава, която се управлява от безродници, политически всякъдници и убоги безкнижници. Подлеците нямат род и родина. Те са повсеместни. В медицината ги наричат ubiquitous. Тяхното разпределение следва същата закономерност като неинфекциозните, социално значими болести. Обичайно не надвишават 10% от здравата популация, но сред популация от болни, поради припокриване на патологични механизми, процентът на всяка отделна патология е по-висок – може да достигне до 40-50%. Патологичните клетки са по-силни и по-енергични и в „болна” популационна среда виреят бурно и пъпкуват като морбили. Такава е българската популация. В обществото „пъпкува“ това, което е на почит в него.

 

В българското общество „пъпкуват” подлеци и крадци. Това е причината политици да забогатяват бързо и да си купуват хотели, вецове, тецове и … избиратели. Най-обикновени тарикати, които ни третират като домашни любимци и ни подхвърлят оглозгани кокали под масата. Справедливостта е вътрешно усещане, извън формалните законови действия, които изграждат чувство на доверие в държавата. Това доверие се срина драматично дотолкова, че дереджето ни може да бъде определено като „безнадеждно”. Мнозинството българи няма доверие на институциите и официалните медии и търси спасение в „подземни източници” така, както нелечим пациент търси надежда при народните лечители. Защото омерзението на „унизените и оскърбените” е пределно.

 

Липсата на доверие в държавата разяжда обществото ни.

 

Вината е споделена.

 

На избирателите, които първо ги избират, после ги кълнат.

 

На управляващите, които пропиляха доверието.

 

На всички българи, които допуснахме нещата да стигнат дотук и да не му се вижда края. Просперираща България се превърна в Несбъдница. Окопаването на „КОЙчов(е)ците” в порочната система е така дълбоко, че само нов гигантски метеорит може да ги изтръгне от корените им. Мнозинството с право на глас е купено с привилегии, а малцинството е в афазия и не иска да бъде повече употребено в калпави политически проекти. Това малцинство е обречено да вие и съска, но ще си остане в ъгъла като бито добиче. Лидерите на малцинството се провалиха поради икономически зависимости, лакомите си уста и хлабавите си сфинктери. Когато не можеш да задържаш, защото ти липсва почтеност и воля да браниш народа, не сядай на политическата софра, която те превръща в пътуващо сметище. Около теб ще заухае на метан. Днес върху това метаново сметище се въргалят глутници като улични псета.

 

Не се търпи това безчестие. В този regresus at uterum ни остана само свободата да изберем как да си отидем от живота – безчестно или достойно. За тези, които владеят ars moriendi, ще бъде по-лесно да направят избора. На останалите ще припомня, че не може да си морален, ако не си социален. В разсъжденията си за земния абсолют Лудвиг Фойербах записа, че „не можем да съществуваме само като индивиди и само общността е човешка”. Да бъдеш морален е качество на просветените личности, които познават разликата между „категоричния” и „хипотетичния” императив. Моралната постъпка днес, като резултат от известен вътрешен императив (повеля), влиза все по-често в разрез с аморалната практика на окръжаващата ни действителност. Да бъдеш Човек и да живееш така, че да бъдеш Цел, а не Средство, става все по-трудно. Изисква се Воля да опазиш Човека в себе си, който не желае да бъде част от заобикалящата го нелепост, рушаща неговата човечност. Днес не „категоричният императив”, а петролът, търговията с оръжие и интересите на великите сили решават съдбините на света и рушат човечността. Днес потъпкването на морала е част от политическата игра, която пренебрегва разума заради поставената цел. Така свикваме с всякакви „либерални” отклонения от човешката норма, че класифицираме престъпленията според политическата полза и вредата от тяхното осъждане. Прозорецът на Овертон е толкова широко отворен, че както личният, така и общественият морал, и държавната политика са подложени на постоянно течение и скоро ще влязат в състояние на хибернация. Държавните интереси налагат да се правим на балами, разсеяни от политическите манипулации. Превръщат ни бавно в малоумници, подходящи за виртуална трансплантация на корови клетки от homo habilis**, с единствената сръчност да не ползваме разсъдъка си. Паричната печалба като единствена цел. Генетична трансформация, след която от задниците ни вместо човешки изпражнения ще излизат пачки с мангизи. Ваксинират ни с безхаберие и протяжен конформизъм, за да ни лишат от естествена човешка емпатия и емоционална интелигентност. Превръщат ни в съвременни потомци на австралопитеците. Морална инволюция в условия на аморална манипулация и срив на ценностите. Днес не са им необходими мислещи тръстики. Нужни са им плантации от обезглавени жертви на „tall poppy syndrome”. Утре ще започнат да назначават педофили за детски учители и изнасилвачи за семейни консултанти и ще приемем това за нормално. Ще мълчим и ще пушим, ще пушим и ще мълчим, защото няма да имаме сетива за реакция и памет за сравнение. Днес човечеството се обезличава откъм моралните си рефлекси. Българите сме тръгнали стремглаво по тази пътека и рискуваме да се превърнем в най-безличния европейски народ в процеса на общоевропейско обезличаване. Ако не излезем скоро от това безличие и не се вкопчим в корените на своята идентичност, дедите ни ще слязат три метра по-дълбоко в земята.

 

Saper vedere, сънародници!

 

Нека Новата 2019 бъде по-честита за нас!

 

Пишете ми безразсъдно смело на:

 

koro_55@vma.bg

Коста Костов

декември 2018

 

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio(вдъхновение)

 

**  Homo habilis – сръчен човек


 

Един коментар към “Коста Костов: Интелектуалци, бохеми и духовни аристократи”

Отговори
  1. Димитър Калайков казва:

    С всичко съм съгласен и е вярно, но е ужасно песимистично и даже отчайващо.Надежда има, ще отминат тези безнравствени и тежки години и ще се възроди българският народ. Големият Ст.Цанев когото безкрайно уважаваму казва че надеждата е в новите поколения,родени след 1989г. След 30-40 години когато поколенията родени до 1989г. си отидат дано новите поколения оправдаят надеждата. Жалко, че няма да съм сред живите да видя това възраждане!

Вашият коментар