Готовността на населението в днешните северозападни български земи за въстание не представлявала достатъчно основание за незабавно надигане срещу османската власт. Обикновено, когато се разглежда османската история през XVII в., се набляга на началото на упадъка на империята, първи признак за който е разгромът на османския флот в битката при Лепанто от 1571 г. Действително, настъпилата малко по-късно финансова, социална и политическа криза отслабила до известна степен империята, особено по отношение на технологично по-напредналите европейски държави. Но в никакъв случай не може да се твърди, че се е превърнала в немощен и беззъб противник на християнска Европа.
Да не забравяме, че след т. нар. „Султанат на жените“ (епохата на ръководна роля на жените от харема в управлението, чието начало е заложено от Хюррем Султан – Роксолана), през 1656 г. за Велик везир е издигнат осемдесетгодишния Кьопрюлю Мехмед паша, който практически основава цяла династия от везири, които стоят начело на империята до началото на XVIII в. Тяхната политика на строга дисциплина и ред възстановява авторитета на централната власт и възражда военната мощ на империята. Завладени са о-в Крит, части от Западна Украйна и е засилен натискът срещу Хабсбургите с помощта на граф Имре Тьокьоли, водач на унгарските протестанти. Това позволява на османските управници отново да кроят планове за настъпление към Централна Европа. В резултат през 1683 г. избухва Голямата турска война, продължила с променлив успех до подписването на известния Карловацки мирен договор от 1699 г., с който окончателно е ликвидирана османската опасност за Централна Европа.
Граф Имре Тьокьоли, водач на унгарските протестанти и османски съюзник
(https://ru.wikipedia.org/wiki/Тёкёли,_Имре)
Военните действия започват през май 1683-та, когато огромна османска армия се отправя към Виена и осъществява втората ѝ обсада. Интересен момент от обсадата са действията на командващия артилерията на васалните влашки и молдовски войски в състава на османската армия българинът Стоян Чанталъ. Той произхождал от рода на Бимбелюците (Бимбелови) от странджанското с. Факия, а самият род според легендата произхождал от сестрата на прочутия Момчил воевода. Под неговото командване артилерията обстрелвала Виена така, че да не засяга крепостната стена. Заради този саботаж той бил екзекутиран бавно и мъчително от османците, но неговата саможертва помогнала на града да издържи успешно тежката обсада. Като признание за неговите заслуги благодарните виенчани му издигат и скромен паметник в града.
През септември същата година с помощта на немски отряди и най-вече на тежката конница на полския крал Ян Собйески османците са разгромени. Този успех довел до създаването през следващата година на Свещената лига – антиосмански съюз на Австрия, Жеч Посполита (Полша) и Венеция, а малко по-късно (1686 г.) към съюза се присъединила и Русия. Съвместните действия на лигата довели до редица успехи – практически била освободена Унгария, Трансилвания признала върховенството на Хабсбургите, а венецианците отново нахлули в Морея (дн. Пелопонес). През 1688 г. австрийското настъпление към Войводина вече се насочило към стратегически важната крепост Белград.
Междувременно, готовите за борба българи католици в Северозападна България с готовност откликват на прокламацията на император Леополд I от 1687 г., с която лидерът на Свещената лига призовал балканските народи към борба срещу полумесеца, а в замяна обещавал свобода, привилегии и данъчни облекчения за въстаналите балканци.
Дотук нееднократно бе наблегнато на факта, че в стремежа към свобода българите католици са представлявали водещата сила в антиосманската съпротива, но в никакъв случай не можем да пренебрегнем и ролята на местното православно население, което по един или друг начин масово подкрепя освободителните усилия на събратята си католици. Показателно е, че на този призив се отзовава и местното православно население от Никопол и Видин до Пирот и Зайчар на запад. Това означава, че независимо от вековното противопоставяне на православието и католицизма, в края на XVII в. сред българите средновековното религиозно съзнание започва да отстъпва място на модерното национално самосъзнание, което е първия предвестник на зараждащото се Българско възраждане.
Още с избухването на войната населението в региона започва да се подготвя и във военно-техническо отношение. Произведени са значителни количества хладно оръжие (саби, ножове, копия, лъкове, арбалети и др.), както и огнестрелни оръжия, част от които са закупени от европейски държави. Така, според историците, въоръжението на многобройните чети по време на въстанието не отстъпвало особено много на това на техните противници. Пълната готовност за въоръжена борба е потвърдена и в писмо на архиеп. Стефан Кнежевич от 10 февруари 1688 г., в което той отбелязва, че в Чипровци „всичко било готово за въстание още от началото на тая година“, така че само се чакал „известен знак“ за обявяването му.
Още през март под командването на видните чипровчани Георги Пеячевич и Богдан Маринов са сформирани две големи и добре въоръжени чети, които включвали и кавалерия. Те достигнали до австрийските войски, обсаждащи Белград, където били включени към частите на ген. Фр. Ветерани. Заедно с влашки и сръбски въстаници двете чети участвали в превземането на градовете Оршова и Кладово, а след това се включили и в обсадата на Белград, който бил превзет още през август.
Признание за заслугите и бойните си качества българите получили на срещата между командващия фронта крал Максимилиан Емануел Баварски и Г. Пеячевич, където са съгласувани и действията на въстаниците с оглед предстоящото настъпление на съюзната армия към българските земи. Под командването на фелдмаршал Капрара последвало настъпление в посока Ниш и Драгоман с цел да бъде превзета недобре укрепената София, където да могат да презимуват австрийските войски.
По лична заповед на императора фелдмаршалът наредил шест полка под командването на ген. Хайслер да се отправят към днешна Северозападна България и да подпомогнат вече въстаналото население там. Наред с това четите на Пеячевич и Маринов били подсилени с унгарски кавалеристи под командването на Владислав (Ласло) Чаки и сръбски въстаници. Те били натоварени с функциите на преден отряд на австрийските части и след като форсирали в движение р. Морава, се отправили с бърз марш към въстаналия гр. Чипровци.
За съжаление, сведенията за действията на Пеячевич по-нататък са крайно оскъдни. Затова сред изследователите има разногласия по този въпрос. Според едните, той изчаквал бавно напредващите австрийски полкове и след като те спрели на рубежа на р. Морава, не успял да достигне Чипровци и дори бил принуден да се върне назад. Другата част от историците пък твърдят, че той е успял да достигне родния си град, където включил отряда си към въстаническата войска и дори поел командването ѝ. Фолклорните и легендарните сведения от епохата потвърждават по-скоро втората, отколкото първата теза.
На 6 септември 1688 г. Белград е превзет от австрийците, които продължили настъплението си към нашите земи. Когато достига Чипровци, тази вест се превърнала в повод за избухването на дълго подготвяното въстание. Местните първенци братята Иван и Михаил Станиславови (от рода на епископ Филип Станиславов), Матея Пеячевич (баща на Г. Пеячевич) и други обявили всеобщо въстание, към което се присъединили масово и близките села Копиловци, Железна и Клисура. По предварителен план в града се събрали осем чети с над 800 въоръжени въстаници, което е доста висок брой, имайки предвид, че става дома за район с общо население около 6560 души.
Започнало изграждането на укрепления за защита на населението и запасяване с храна и фураж. Главни насоки за действията на въстаниците били север и изток, с цел разширяване броя на въстаналите селища. Също така били укрепени проходите в Стара планина, за да се осуети нахлуването на османски части откъм София. Стратегически най-важно било западното направление, с цел обединение с въстаниците от Поморавието и установяване на пряка връзка с австрийската армия.
С пристигането на Г. Пеячевич нараснал броят на четите и на въстаниците, които достигнали 1200 бойци. За разлика от бъдещото Априлско въстание, чипровските бунтовници под ръководството на Пеячевич възприели настъпателна стратегия. Те се отправили към близкото голямо село Кутловица (дн. гр. Монтана), с предимно турско население. След ожесточен и неудържим щурм въстаниците превзели Кутловица и както посочва по-късно архиепископ Ст. Кнежевич в релация до Конгрегацията за разпространение на вярата от 22 октомври 1688 г., турците там били „изтребени“.
Явно, вековно натрупаният гняв, обиди и унижения се си казали думата още при тази първа атака. Подходът в случая е бил подобен на този при превземането на гр. Оршова, осъществено под командването на Г. Пеячевич, където турският гарнизон също бил избит до крак. Това е друго косвено доказателство за предположението, че именно той е поел командването на въстаниците и целенасочено прилагал „кърваво кръщение“, за да ги мотивира още по-силно. Наред с това, чрез тези действия той дава заявка, че няма връщане назад.
Този безмилостен подход обаче имал и своята чисто военна обосновка. Кутловица се намира само на близо 35 км от Чипровци и въстаниците не са искали да допуснат формирането на башибозушки банди, които да действат толкова близо в тила им. Някои историци считат, че по това време е освободена и Берковица. След този първи голям успех те се отправили на север и изградили укрепен лагер в местността Жеравица, на 15 км северно от Кутловица по пътя за Видин.
Вече със сигурност от този момент нататък въстаническите сили са оглавени от Г. Пеячевич. Заедно с четата на Б. Маринов и конниците на В. Чаки, те започват рейдове в тила на османците с цел улесняване на австрийското настъпление срещу Видин, както и да прекъснат връзките му със София. Градът на Дунава представлявал най-укрепената и мощна османска крепост в северозападните български земи. Там, наред с турския гарнизон, били разположени и войските на протестантите на Имре Тьокьоли. Така че, най-голямата заплаха за въстаниците се очаквала именно оттам.
Начело на четите, базирани в Жеравица, останал дукс (dux – вожд, водач) Иван Станиславов, а начело на отбраната на Чипровци застанал Матея Пеячевич. Въпреки значителните османски сили във Видин, там тайно също била сформирана чета от свободолюбиви българи под командването на кап. Хорват, която се присъединила към останалите въстаници.
Междувременно в международната обстановка настъпил непредвиден от въстаниците обрат. Обезпокоен от успехите на Хабсбургите, френският крал Луи XIV се съюзил със султана и започнал военни действия срещу Свещената римска империя, а като повод за тях послужила борбата за наследяването на трона в Пфалц, Германия. Началото на тази война принудило австрийското командване да преустанови настъплението си на Балканите и да пренасочи част от войските си срещу Франция. Това на практика означавало, че въстаниците са оставени на произвола на съдбата.
Карта на Чипровското и Карпошовото въстания от 1688 – 1689 г. (https://bg.wikipedia.org/wiki/Чипровско_въстание )
Разбирайки, че австрийците няма да настъпят към Видин, Г. Пеячевич се завърнал при останалите чети. Още повече, при отслабената австрийска заплаха, софийският бейлербей вече могъл да изпрати отряд от 3000 души професионални обучени войници срещу разбунтуваните българи. Наред с това, след бързата победа при Кутловица и липсата на непосредствена заплаха, в лагера при Жеравица царяло затишие и явно подценяване на врага.
Намалената бдителност на въстаниците улеснила действията на османците, предвождани от Йеген Осман паша и подпомагани от хусарите на Тьокьоли. Въпреки първоначалните победи, без външна помощ въстанието било обречено на неуспех. В тази обстановка за въстаниците става все по-трудно да бранят позициите си. Първи неуспех претърпява въстаническа част, натоварена с провизии на връщане от Лом. Веднага след това на 18 октомври лагерът в Жеравица бил нападнат от превъзхождащите сили на граф Тьокьоли и със сетни усилия оцелелите въстаници успели да се оттеглят на север, но въпреки яростната съпротива скоро били разбити.
През това време отрядът на Пеячевич се завръща от видинския рейд, за да помогне на събратята си. При с. Челюстница той влиза в яростна и кървава битка срещу настъпващите османски части и постига, макар и трудно извоювана, победа. Този временен успех позволил на българите единствено да забавят настъплението на турско-унгарските части към Чипровци, за да осигурят време на мирното население да потърси спасение другаде.
Оцелелите въстаници се укрепили в града, но с допълнителни подкрепления Тьокьоли успял да срази съпротивата им и те били поголовно избити. В борбата загиват Матея Пеячевич, братята Станиславови и много други. В резултат Чипровци и околните селища били напълно опожарени и обезлюдени. Част от населението успяло да се оттегли в Балкана, а оттам – във Влашко. Техни потомци днес са банатските българи. Други близо 2000 българи били заробени, но за щастие, част от тях по-късно били откупени от спасили се от погрома техни роднини и пловдивски католици. Други по-малки групи се спасили, установявайки се в различни райони на българските земи – от Котел и Елена до Пирот и Трън.
Оцелелите въстаници под формата на хайдушки чети продължили съпротивата, а четниците на Г. Пеячевич и Б. Маринов успели да се оттеглят на запад и да се присъединят към австрийската армия. При изтеглянето си те охраняват друга голяма група бежанци, които се отправят към Славония в дн. Хърватия. Г. Пеячевич получил чин генерал, а по-късно и баронска титла от императора и продължил борбата срещу османците и през следващите години. След войната той и потомството му заели достойно място сред австрийската аристокрация и играли важна роля в управлението на австрийските провинции в Западните Балкани до началото на ХХ в.
С Карловацкия мир от 1699 г. започва постепенното изтласкване на турците от Европа и на този етап окончателно е ликвидирана османската опасност за Полша, Австрия и Унгария. За съжаление, изкупителната жертва в тази война станали българите от западните райони на нашите земи и най-вече от зоната на Чипровското въстание, където разорението довело до трайно обезлюдяване в продължение на години. Центърът на Софийската католическа архиепископия бил преместен в Пловдив и това слага край на католическото влияние в региона. Със заселването на ново православно население в града, културното и стопанското значение на Чипровци силно намалява, но за сметка на това той се превръща в най-известния килимарски център в българските земи през XVIII и XIX в.
Независимо от неуспеха си, Чипровското въстание заема паметно място в нашата история. То няма аналог сред борбите ни за освобождение както по своята продължителност и нивото на подготовка, така и по образователния ценз и интелектуални възможности на своите водачи. Благодарение на това за първи път имаме толкова високо равнище на политическа и военна ангажираност на най-могъщите европейски сили с българската кауза. То е единственото ни въстание срещу поробителя, което продължава цяла година в нашите земи и още 10 години отвъд тях.
Това се дължи преди всичко на абсолютната целенасоченост на чипровските въстаници към победа и освобождение. За сравнение можем да припомним, че дейците от Априлското въстание се отправят на борба с идеята за обреченост и саможертва, за да предизвикат намесата на Великите сили. За този романтичен песимизъм свидетелства и техният лозунг „Свобода или смърт“. А както сполучливо посочва Ал. Лавров в своята статия, посветена на Чипровското въстание, „ако трябва да се концентрира в девиз философията на въстанието, той би бил: „ПОБЕДА и СВОБОДА!”.
Литература:
- България през XV – XVIII в., T.1, Изд. на БАН, 1987
- Чипровци 1688 – 1988, Изд. на ОФ, С. 1989
- Чолов, Петър, Чипровското въстание 1688 г., Народна просвета, София, 1988
- http://falmis.org/statii/banatsi-balgari/393-chiprovskoto-vastanie-1688g – статия от о.з.полк. Александър Лавров