Константин Павлов е роден на 2 април 1933 година в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ „Св. Климент Охридски“. Редактор в Радио София (1957–1959). Редактор в „Български писател“ (1961–1962; 1964–1965). Редактор във в. „Литературен фронт“ (1963). Редактор в „Мултифилм“ (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и да публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е приет за член на Съюза на българските писатели. Напуска СБП на 03.02.1989 г.
Издал е книгите „Сатири“ (1960), „Стихове“ (1965), „Стари неща“ (1983), „Появяване“ (1989), „Агонио сладка“ (1991), „Убийството на спящ човек“ (1992), „Елегичен оптимизъм. Избрано“ (1993), „Фьони мъти кръгли речни камъни. Тъжни приказки“ (1993), „Репетиция за гала-танц“ (1995), „Интервюта“ (1995), „Спасение“ (1995), „Отдавна…“ (1998), „Спомени за страха. 1963“ (1998), „Записки 1970–1993“ (2000), „Надпяване. Пасквил“ (2001), „Персифедрон“ (2001), „Другият бряг“ (2002), „Пиеси“ (2002), „Сценарии“ (2002), „Избрани интервюта и частици от доноси срещу Константин Павлов“ (2006), „Писмо до Светлин“ (2008).
Носител е на Националните литературни награди „Никола Фурнаджиев“, „Христо Г. Данов“, „Иван Николов“, „Пеньо Пенев“, на Наградата на Софийския университет. Награди за киносценарии: Наградата на СБП за сценарий за „Спомен за близначката“ (1976); Награда за сценарий на Съюза на филмовите дейци за „Илюзия“ (1980); Награда „Златна роза“ на Филмовия фестивал във Варна за сценарий за „Нещо във въздуха“ (1994).
Умира на 28. 09. 2008 г.
От кога пишеш?
В кръга на шегата – от две и половина, тригодишен. Иначе още от девет-десетгодишна възраст. Постепенно в съзнанието ми се изясни какво трябва да направя и да намеря себе си. Стигнах до извода, че трябва да пиша, без да се насилвам. Получи се една лекота, която мога да определя като чиста съвест.
Спомените ти от първите публикации?
Те бяха в периодиката – главно във вестниците „Стършел“ и „Народна младеж“. Поощряваха ме най-вече Никола Фурнаджиев и Добри Жотев.
А от дебютната книга?
Това е „Сатири“, която излезе през 1960 година. Вероятно и от заглавието започнаха да ме определят като сатирик. Аз не се смятам нито за сатирик, нито за лирик, още повече, че чисти жанрове почти не се срещат, но доколкото ги има, струват ми се стерилни. Човешката душа е твърде сложна, за да се изрази в един жанр. Мисля, че притежавам чувството за хумор, но най-важно за мен е, че съм непосредствен и естествен. Когато ме нарекат „поет“, просто настръхвам, защото много десетилетия поради моралното поведение на поетите определението беше се превърнало в обидно, макар че винаги има достойни поети.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Още след първата стихосбирка престанаха да ме печатат, като ме определиха за „враг“. Непубликуването много пречи. Но най-много зло са ми направили не чиновниците, а колегите ми поети, писатели, критици… Половината от приятелите ми се оказаха доносници. В утробата на Кита не се влиза без качества. Не ми е присъщо непрекъснато да се навирам в очите на хората. Не страдам от суета.
Какви тенденции се появяват в поезията ни през последните години?
Най-неприятното е, че словото девалвира. Поезията се превръща в развлечение. Неизбежно в този процес ще настъпи пресищане.
Как гледаш на опитите да те героизират?
Знам за такива опити. Най ме е страх сега след промените да изглеждам и да се правя на герой. Противни ми са опитите на някои да си пренаписват биографиите, да се героизират и да се правят на дисиденти.
След дълго мълчание през 1983 година във връзка с 50-гидишнината ти излиза стихосбирката „Стари неща“. Спомените ти по този случай?
Книгата имаше 7 рецензенти, сред които и тогавашният председател на СБП Любомир Левчев. И въпреки това не искаха да издават стихосбирката. Като ги питах защо, казваха, че щял съм да нося цигари на редактора, т.е. щял да влезе в затвора заради моите стихове.
И сега не мога да си обясня тези забрани, винаги са ме изненадвали. Забраната за публикуването и издаването на стиховете ми се превърна в тотална забрана въобще, включително за работа. Употребен беше изразът „пълна икономическа блокада“ от един министър. Тишината около мен беше преди всичко наложена. Обвиняваха ме в патология, шизофрения, обявяваха ме за черногледец и враг.
След твърде дълго време месеци преди промените през 1989 година Никола Радев като директор на „Профиздат“ се осмели да издаде стихосбирката ти с показателното име „Появяване“…?
Заглавието ясно показва защо именно „Появяване“. Защото с тази стихосбирка бях реабилитиран за българската поезия.
Какви тенденции се наблюдават в поезията ни през последните години?
Наблюдава се една девалвация на словото, поезията все повече се превръща в забавление. Но това, убеден съм, няма да продължи дълго.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия? Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление? Някои те смятат за свой учител…?
Продължава усещането за липса на изход. Колкото до младите, и аз усещам нещо подобно. Но при мен може да е чувство за компенсация, която не е получена през годините. Докато при младите може да е и мода. Ако е така, модата неизбежно ще отшуми. Колкото до учителството ми, това го приемам само като комплимент. Бих споделил: при толкова много копелета все някакъв неясен баща трябва да има. Но забелязвам, че те изброяват доста несъвместими генетически бащи и ако всички са прибавили по нещичко, то тези деца се оказват много сложни хибриди. Готов съм да убия всеки, който прилича на мене, в името на духовната му автентичност. А ако млад автор ме упрекне, че съм издавал в тоталитарното време – поезия, киносценарии – ще му отговоря: „Освен лицемерие, продажност и подлост – нужен е и талант, млади бездарнико!“
В утробата на Кита аз заварих Валери Петров, Борис Христов завари мен. Сред по-младите ценя Иван Цанев, Екатерина Йосифова, а от още по-младите Георги Борисов, Бойко Ламбовски, Румен Леонидов и още неколцина. На някои от тях съм бил редактор.
Коя поезия е добра?
Доброто стихотворение е самото добро стихотворение. Най-важна е вътрешната искреност, с нея се започва. Тялото е искреността, а дрехата е думата. Тялото и дрехата се усъвършенстват взаимно. Поетът се стреми да прикрие голотата с доста грубо наметало. Следва развитието на естетическия вкус, понякога се държи сметка и на модата. Поетите се тревожат от трагичното развитие на обществото. Трябват ми минимум 10 дни, за да разбера дали едно стихотворение е добро или лошо.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Това е интимно съприкосновение с душата. Трябва да имам усещането, че съм сам, че няма свидетели, които да продават на пазара тайнството на съприкосновението с душата. За мен поезията е средство за душеспасение и единственото занимание, което не ме дразни и отвращава. При мен винаги става по един и същи начин – виждам цялото. Виждам как идва самото стихотворение, визуално го виждам. Има някои затъмнения. Виждам физически организма на стихотворението. Дори когато е абстракция, пак го виждам като конкретност, около която сами прилепват подробностите. Ражда се цялостен организъм, иначе се правят куклички. Аз износвам това, което раждам като образ. Много често образите идват в движение, понякога ритъмът е началото. Запечатвам най-ярките детайли. Изповедта трябва да бъде гола. Вдъхновението при мен е автоматичен процес, предчувствам някаква радост, това ми подсказва, че предстои да се появи стихотворение. След това продължително време изпитвам омраза към рожбата си, докато тя сама проходи и се наложи сама. Малко поправям.
През 1955 година реших да пиша просто защото ми се пише, заради основанието, че съществувам. Реших да не ме интересува какво е поезия и какво е изкуство, да не се съобразявам с това, какво им харесва на хората и какво не. Това продължи почти две години. Самоосъществяването на твореца е един резултат, който изненадва и самия автор. Не съм привърженик на романтичната представа за твореца. Понякога можеш да попаднеш в чужда душа, търсейки своята. Бих се радвал, ако съм успял да напиша стотина прилични стихотворения.
Каква е ролята на биографията при теб?
Роден съм в село Попово, преименувано след 9 септември на Витошко, Пернишко. Семейството ми беше изключително бедно и преди, и след 9 септември. Баща ми почина рано. Родителите ми не са ме провокирали към творчество. Много четях и натрупах много знания. Исках да уча българска филология, но бях приет право. Започнаха да ме определят за „враг“ и да не ме публикуват. Това също е каляване на характера – да останеш верен на себе си, да се самоидентифицираш. Следващият период го определям като дивашка реакция към фалша, лицемерието, лъжата. Това беше разтълкувано като моя политическа съпротива.
Третият период е от началото на 70-те години, когато реших, че трябва да живея и да напиша стотина добри стихотворения, за да си осмисля живота. Четвъртият период е от средата на 80-те години, когато се появиха мои стихотворения в печата и хората ме четяха за първи път. Сега съм в петия кръг. Тревожа се, че пиша с лекота, че хората ме харесват. Човек не може да промени биографията си, но аз не се оплаквам. Биографията влияе и на характера. Винаги съм се стремял да не разпродам таланта си.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Главно тези, които са ми близки по биография, неудобните, които създават чувство за вина у останалите. Като студент по право под свое попечителство ме взе Цеко Торбов. Много пъти ме изключваха, но той ме връщаше. Много съм благодарен на Никола Фурнаджиев и Добри Жотев.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулирало ли те е?
През годините си изработих негативно отношение към наградите. Но все пак зависи от Наградата – от патрона и получилите я. Предлагам текст, който написах по повод получаването на Националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ в Пазарджик през 2000 година: „…Усещам, когато говоря с хора от различни поколения, как всички възприемаме Фурнаджиев с непроменена през времето възраст – сякаш се е родил 60-годишен, живял през цялото протежение 60 години и – напуснал ни в приблизително същата възраст. И останал завинаги с нас – все около същата възраст. Винаги е създавал представа за монолитност и непреходност. А като си помислим, че той е написал първите си две книги (“Пролетен вятър” и “Дъга”), когато е бил на възраст между 19-21 години (отнемам 1-2 години от датата на публикуване). Класик на 20 години! Има аналогии в световната поезия, макар че личната съдба е непроменима.
…Фурнаджиев не обичаше да говори за личната си (творческа и житейска) съдба. Но категорично ни внушаваше да се пазим от капаните на котерийните и партийните обвързаности. Усилията му в това отношение (съвсем закономерно) се оказаха напразни. След детското ни опиянение от обещанията за справедливост, честност и пр., дойде юношеският скептицизъм. Но и скептицизмът ни имаше лумпенски оттенък – ние гледахме на този откъс от време като на досадна просташка интермедия, която ще отмине и ще дойде истинската истина и същинската пиеса. “Усетихме се – беше късно” – интермедията продължи половин век. Но всеки заслужава съдбата си – още в най-ранни години бледоликите юноши от моето поколение се появиха на политическото тържище и кога свенливо, кога нагло започнаха да предлагат на властта неокосмените си все още дарби.”
Това е положението, бачо Кольо. Знам, че няма да те изненадам особено. Беше ни предвидил. Сега ние предвиждаме другите. Оказа се лесно. Трудно е обаче човек да предвиди самия себе си.
…Не ми се иска да обяснявам човешкия живот, политизирайки го. Нито изкуството – чрез теоретични доводи. Слаб съм и в двете дисциплини. Но все пак – какво остава? Какъв е смисълът? Знам, че по-банални и по-трудни въпроси човечеството не е измислило. Може би има някаква еманация. А, бачо Кольо?
Ще се опитам да отговoря стихотворно.
(С какъв ужас съм очаквал мнението ти за всяко мое стихотворение. Сега – двойно.)
Следа
Ще се изтръскам като мокро куче
и ще се втурна пак подир следата,
оставена от босите нозе.
(Следа, премазана от стъпки на копита,
замаяна от сяра и катран.)
Следа, която изпълзява до върха на хълма
и – в ъ з к р е с и т е л н о – излита в небесата.