Коледен разказ
Площадът на града беше толкова пуст, че изглеждаше призрачен. Малката църква се гушеше в подножието на огромната административна сграда, в която се помещаваше градската управа. Беше почивен ден и църквата, и сградата бяха заключени.
Но Витко трябваше да свърши своята работа. Той работеше като клисар в църквата, но парите бяха малко, да не кажем, никакви и затова беше кандидатствал за една програма за временна заетост към общината, бяха го одобрили и му възложиха да украси с лампички и светлини площада на града. Тази година отпуснатите пари за коледната украса бяха малко, направо смешни, насъбраха разни шнурове и кабели от предишни години, които се търкаляха в мазетата на кметството и сега Витко трябваше да украси площада на града с тези подръчни средства.
Но той не се оплакваше. Местеше стълбичката си от дърво на дърво и колкото можеше и докъдето стигаше, навиваше шнуровете с лампичките около клоните и стъблата на дърветата и освен това, гледаше да е красиво и симетрично, качваше се по стълбата и слизаше, за да оправи нещо, ако се налага, гледаше да си свърши добре работата.
В други години по това време бяха коледните партита и тържества, заведенията бяха пълни, по площада се разхождаха почерпени младежи и девойки, които викаха високо и се смееха.
Но тази година площадът беше пуст, толкова пуст, че чак изглеждаше призрачен. Само Витко местеше стълбата си от дърво на дърво, катереше се по нея и слизаше и оплиташе клоните с разноцветните крушки.
Накрая свърши. Седна да си почине на една каменна кашпа, мокра от влагата. Огледа свършената работа и остана доволен. И тъкмо щеше да става, когато видя, че към него върви Ончо. Всеки в града познаваше Ончо. Той беше местният луд, безобиден човек, който навсякъде ходеше с една тетрадка, подвързана с дебела найлонова подвързия, станала вече мазна от пипането, към тетрадката имаше вързана на връвчица химикалка, и като срещнеше човек, го молеше да се разпише в неговата тетрадка. Някои го правеха, някои се гнусяха от вида и миризмата на Ончо и го гонеха. Когато го питаха защо събира тези подписи, Ончо отговаряше: „Правя списък на добрите хора. Някога ще потрябва”.
Той се приближи до Витко и му поднесе тетрадката. Витко се разписа, без да каже и дума. Вече много пъти се беше разписвал в тетрадката. Накрая и Ончо се отдалечи в жълтата, осветена от градските лампи мъгла. Витко също се надигна да си ходи. Нарами стълбата и се отправи към дома си.
Чувстваше се бодър, въпреки тежката за годините си работа, която беше вършил, защото си имаше една тайна. Някъде беше прочел, че тази година за пръв път от 2 000 години на небето ще изгрее Витлеемската звезда. Той без това живееше в една мансарда и през стъклото на капандурата му се виждаше небето. И много се надяваше, че ще успее да зърне звездата. Само да можеше някак облаците да се разкъсат.