Каза Верди – най-голямата творба на Джузепе Верди

Брой № 2 (30) / април 2015, Тежка астма

Ако отидете в Милано, направете малък експеримент. Попитайте на улицата къде е Каза Верди (Casa Verdi). Ако случайният ви събеседник помисли, че се интересувате от популярна верига пицарии, няма как да е миланчанин… Това е едно от първите неща, които научих в този град.

Представителната сграда, построена по заръка на Верди за неговите събратя музиканти, е в сърцето на Милано – на площад „Буонароти“, където е издигнат паметник на композитора.

 

Автомобилният поток се завърта около бронзовия паметник на маестрото, светофарът превключва на зелено, преминавате платното. Сега сте пред Каза Верди. Тя заема особено място в колективната памет на един индустриален град, известен с прагматичния си дух.

Разбира се, Милано се слави с многото си исторически паметници, с операта, театрите, красивите си сгради и площади, също и като център на италианската мода. Преди всичко обаче това е градът на Джузепе Верди.

Парадоксално е, че преди повече от век и половина реномираната тогава Миланска консерватория отказва да приеме за студент един доказано талантлив 25-годишен музикант. Академичният аргумент е странен – „поради възраст“. Пристигнал наскоро от близкия малък град Бусето, Верди не е съвсем неизвестен. Запознава се с видни музиканти, печели първите си почитатели, иска да се изяви. Премиерата на първата му опера – „Оберто, граф ди Сан Бонифачо“, е през 1838 г. в Театро де ла Скала. Творбата няма успех, но въпреки това импресариото на Ла Скала, авторитетният Бартоломео Мерели, поръчва на младия композитор да напише две нови опери.

През същата година в Милано пламва епидемия на инфлуенца. Смъртта отнема невръстните деца на Дзузепе Верди и съпругата му Маргерита. Тя също се разболява и на следващата година напуска този свят, едва навършила 26. Трагедията слага траен отпечатък върху живота на Верди. Втората му опера – „Мнимият Станислав или крал за един ден“, поставена в Ла Скала през 1840 г., също претърпява неуспех. Но миланската публика е благосклонна към следващите опери на маестрото.

Междувременно Верди среща втората си голяма любов – великолепната певица Джузепина Стрепони, една от примадоните на Ла Скала. Освен чувствата, свръзват ги различни творчески планове. Така щастието най-после докосва Верди.

Той вече е утвърден музикант и популярна обществена фигура, а след премиерата на „Риголето“ през 1851 г. материалното му положение рязко се подобрява. (В този период музикалната къща „Рикорди“ поема грижата за авторските му права.) Това дава възможност на композитора да осъществи някои от отдавнашните си социални идеи. В имението си в Санта Агата, селце недалеч от Бусето, той финансира училище и детска болница. Запален е по нововъведения, които биха могли да облекчат живота на местните хора, спонсорира начинания на общината.

В същото време Верди се заема с един голям проект, който се надява да осъществи в Милано. Възнамерява да купи голям парцел, на който да бъде изграден дом за възрастни музиканти. Чувствителната му натура на творец откликва с болка всеки път, когато възрастен артист е принуден да слезе от сцената – забравен от публиката, потънал в тягостно ежедневие, често дори и в мизерия, затворен в себе си, обречен на самота.

Верди е човек с мащабно мислене и се старае да намери решение на проблемите на своите по-възрастни събратя. Иска да им създаде дом, в който да живеят в сигурност и спокойствие, но и да могат да упражняват професиите си, стига да имат желание. Маестрото се консултира с юристи, архитек­ти, специалисти по градоустройство, ландшафт-инженери относно проекта, наречен от него „Дом за отдих на музиканта“. Изцяло със свои средства Верди създава фондация на свое име, която да осигурява финансирането на този дом. Самият той пряко ръководи дейността й.

През 1893 г., малко след премиерата на последната му опера „Фалстаф“, домът вече е построен – импозантната сграда с красив малък парк. Самият Верди никога не е живял на това място, наречено впоследствие Каза Верди (Домът Верди – ит.). Първите му обитатели са приятно изненадани от елегантната обстановка и осигурения им пълен комфорт – в битов и в творчески план. Според правилника без значение е какви са финансовите възможности на кандидатите за настаняване. Всеки, който живее в Каза Верди, внася определен процент от пенсията си или предварително фиксирана сума. Фондацията поема разходите на хората с по-малък доход. Замисълът на Верди е да осигури възможност и най-бедните музиканти да живеят на равна нога с по-богатите без някой да се окаже ощетен. Стандартът в дома винаги е бил висок, но в случая е еднакъв за всички.

Верди дава пример как богатството и щедростта могат да вървят ръка за ръка. Днес финансирането на дома се осигурява със средства на фондацията, с участието на спонсори и чрез дарения.

 

Както в миналото, така и днес Каза Верди е и културен център. Така е замислена от самото си създаване. Вратите на дома са отворени за посетители, когато се организират спектакли, концерти, изложби. Програмата в това отношение е доста наситена.

За всеки, който се интересува, има фиксирани часове за туристически посещения, тъй като сградата е паметник на културата. Интересни са оперната зала (с въртяща се сцена), концертните и репетиционните зали, кабинетите, в които възрастни музиканти преподават на студенти или на частни ученици. Има библиотека, ателиета за хоби-занимания – приложни изкуства, живопис, калиграфия.

 

В Каза Верди има и галерия, която съхранява колекция от ценни произведения на изкуството.

Джузепе Верди неведнъж е изтъквал, че този „обществен“ дом е най-хубавото му творение.

През януари 1901 г. маестрото, вече 87-годишен и тежко болен, прекарва последните си дни в хотел „Милано“. Тогава хората решават да засипят със слама околните улици – за да няма шум от каруци и файтони и Верди да не бъде безпокоен, да му бъде тихо. Толкова много са го обичали…

Не е много известен фактът, че българската оперна звезда Елена Николай, определяна като една от най-големите изпълнителки на ХХ век, избира да живее в Каза Верди. През 1974 г. , на 68-годишна възраст, Елена Николай се пренася от апартамента си в Рим в дома, построен от Верди, заедно с мебелите и килимите си, както разказва тя самата. Иска да запази нещо от атмосферата на римското си жилище и същевременно да бъде непрестанно сред приятели и колеги.

 

Елена Николай

 

Прославената певица живее в дома в продължение на 2 десетилетия (там я заварва смъртта – на 23 октомври 1993 г.). Тя е дейна и пълна с енергия, всеотдайна – каквато е била и на сцената. Елена Николай често прослушва и дава уроци на млади таланти. Много пъти споделя, че се чувства щастлива, защото е в своя среда. Така благородната кауза на Верди получава своето съвременно продължение.

 

Влезте или се регистрирайте безплатно, за да получите достъп до пълното съдържание и статиите на списанието в PDF формат.

 


 

Вашият коментар