Като твори и пише, човек воюва (или защо да помним архитект Никола Николов)

Брой № 3 (46) / юни 2018, Идиопатични интерстициални пневмонии

Арх. Анета Василева, архитектурен критик и публицист, доктор по история и теория на архитектурата с фокус върху архитектурата от втората половина на ХХ век.

 

„…съвремието никому не прощава страха и неувереността в собствените сили. Твърдо отстоявам творческата си позиция, защото вярвам в нея, убеден съм, че е правилна. В края на краищата като твори и пише, човек воюва. За да има смисъл и полза от неговия живот”.1

 

Никола Николов, 1987

 

Архитект Никола Николов е роден през 1924 в Нова Загора. Завършва архитектура в Държавната политехника в София през 1949 година. През 1951 постъпва на работа в Главна архитектурна проектантска организация „Главпроект“, където по-късно ръководи ателие. Той е главен архитект на курортен комплекс „Слънчев бряг“, главен проектант на зона А в центъра на София, главен проектант на град Велико Търново, автор на множество значими архитектурни проекти в периода 1949 – 1995 година.

 

През 1954 г. един млад индийски архитект се завръща в родината си след 4-годишен изтощителен стаж в парижкото бюро на швейцареца Шарл-Едуард Жанре, по-известен като Льо Корбюзие. По това време Корбюзие прави редица проекти в обхванатата от постколониален оптимизъм Индия на Джавахарлал Неру, включително и най-значимия обект в цялата си кариера – новата столица Чандигарх на северния индийски щат Пенджаб, разделен на две при определяне границите между независима Индия и Пакистан. За пръв път Корбюзие има възможност да тества в такъв голям мащаб както градоустройствените си теории от преди Втората световна война, така и архитектурните си експерименти след края ѝ, когато се опитва да пречупи чистите аскетични форми на предвоенния модернизъм през органичност, местна специфика и традиционна архитектура.

 

Единственият индиец в бюрото на Корбюзие тогава е нашият млад герой от началото на тази история. Той познава най-добре местния климат, материали, условия и архитектура и именно той е натоварен с отговорността да завърши на място първите сгради на Корбюзие, построени на индийска земя. Две години по-късно, през 1956 г., 29-годишният тогава индиец основава собствено архитектурно студио в Ахмедабад, което съществува и до днес.

 

По същото време в социалистическа България с постановление на Министерския съвет от 1 декември 1955 г. се взема решение за започване изграждането на нови, централно планирани морски курорти на брега на Черно море. Това строителство се определя като „мероприятие с национално и международно значение“, а проектирането се възлага на софийската проектантска организация „Главпроект“. През 1957 г. един млад български архитект от Нова Загора, наскоро постъпил на работа в „Главпроект“, е натоварен да изготви идейно-застроителния план на нов курорт в пясъчните дюни на север от стария Несебър.

 

 

Името на индийския архитект е Балкришна Доши и през март 2018 г. той бе удостоен с най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“ 2. Българският архитект пък е Никола Николов, същият, който за близо 40 години години направи някои от най-контекстуалните и разпознаваеми сгради на българския следвоенен модернизъм. Точно както Балкришна Доши изгради регионалното лице на модерната архитектура в постколониална Индия.

 

За Никола Николов всичко започва през студената зима на 1958/59 г., когато в дюните до Несебър се полагат основите на курорта „Слънчев бряг”. Вярно, преди това той чиракува при големите български архитекти Георги Овчаров и Иван Васильов, участва в проектирането на Дунав мост и Министерския съвет, прави конкурси. Но онази зима превръща 35-годишния проектант в архитекта Никола Николов. Тежка зима е било. Както самият той пише в спомените си: „През деня студувахме по обектите и се греехме на малките огнища в тях. Вечер в бараките пълните варелени печки се зачервяваха. Пиехме вино да се сгреем. Лягахме в мъжката спалня на бараката, на нарове. Събуждах се към 3-4 часа, вкочанясал. (…) Малко архитекти могат да имат такова силно преживяване в живота си. Това бяха изпитания чисто човешки, на психическа издържливост, на мраз и студ, страх и кураж, да бъда или да не бъда човек преди всичко, ще успея или ще се проваля като архитект3.

 

Хотелска група „Несебър-СозополЕвропа“. Общ изглед. Архивна снимка

 

Е, не се проваля. „Слънчев бряг“ расте с всяка следваща зима и през 1960-те влиза в страниците както на специализираните международни архитектурни списания, така и на неспециализираните западни медии, които често публикуват репортажи и позитивни коментари за развитието на българския туризъм. България е сравнявана с Флорида, Хърватска и Франция, а в статия, публикувана през 1966 г. във вестник „Ню Йорк Таймс“, четем: „Когато преди 6 години българите започнаха да строят „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, те първо проучиха всички големи курорти по Френската Ривиера, испанската Коста Брава, италианското Адриатическо крайбрежие и Маями бийч. Целта им беше да копират доброто и да избегнат лошото. Като цяло са успели. Построили са малки курорти, разделени от големи пространства и девствени плажове. Съхранили са дърветата и растителността и са разположили хотелите и ресторантите сред тях. Има достатъчно спокойствие и сянка през лятото, когато температурите надхвърлят 30 градуса. Човек може да седне пред хотела и да вижда само морето и дърветата4.

 

Никола Николов и неговият екип проектират „Слънчев бряг“ на етапи, от края на 1950-те до началото на 1970-те. Отначало хотелите са ниски, едно-и двуетажни, с малко легла. С всеки успешен сезон държавната поръчка за повече и по-големи хотели се увеличава, но архитектите правят всичко възможно курортът да расте съобразно средата, като пълзи сред подвижните пясъчни дюни, вмъква се в тресавищните пролуки измежду тях и създава сгради с неправилна форма и контури, определени от заварената природа. Така се появяват хотелските групи „Континентал“ и особено „Несебър-Созопол“, които най-добре обобщават търсенията на Никола Николов през онези пионерски години на курортно строителство у нас – ниски застройки с голяма дължина, живописно разчленени на хотелски корпуси и обслужващи сгради с различна височина, които въздействат театрално и реагират едновременно на природните дадености и на типичната възрожденска и средновековна архитектура в старите части на Созопол и Несебър. Посетителят не отива просто „на море“, той е въвлечен в романтично и изненадващо приключение: от широките пясъчни дюни преминава през малки проходи, през тесни „възрожденски“ улички с търговски „чаршии“, за да попадне в интимни, павирани „манастирски“ дворове с много зеленина.

 

Никола Николов проектира хотелите „Несебър“ и „Созопол“ заедно с 14-етажния хотел „Европа“ през 1963, за да оформи вторичен център в южната част на „Слънчев бряг“. И междувременно започва работа по новия градоустройствен и застроителен план на стария Несебър, обявен за археологически, градоустройствен и архитектурен резерват още през 1956 г. После става главен проектант на историческите центрове на София и Велико Търново. И така – десетки години. В същото време той е сред българските архитекти, които видимо следват ако не етиката, то със сигурност естетиката на новия архитектурен брутализъм, завладял света през първите десетилетия след края на Втората световна война5. Сградите му споделят основните принципи на брутализма: видим бетон и „честни“ материали, но всички те по някакъв начин успяват да отдадат дължимото и на контекста: дали с иронични „цитати“ на традиционни строителни детайли, но изпълнени от видим бетон, дали с „традиционна“ градоустройствена организация или с малки архитектурни жестове.

 

 

В годините до 1985 г. Никола Николов завършва сам или в колектив Интерхотел „Велико Търново“ (1967–1981), Пантеона на възрожденците в Русе (1967–1978) , Гробът на Незнайния войн в София (1980), Националната галерия за чуждестранно изкуство в София (реконструкция и адаптация на бившата Държавна печатница), реконструкция и адаптация на сградата на Съдебната палата в София в Национален исторически музей (1980-1985); Художествената галерия в парка „Асеневци“ във Велико Търново (1985 г., реконструкция). Чак до пенсионирането си той работи върху планове за „Слънчев бряг“ и приключва поредния предварителен застроително-регулационен план на курортния комплекс през 1990 г..  Когато през март 2018 г. Балкришна Доши беше обявен за носител на наградата Прицкер, журито цитира думите му: „Наясно ли си с проекта и с целта, заради която искаш да бъде построен, тогава изоставяш егото си и се питаш: „Какво точно трябва да сторя?“. Така сградата изплува от само себе си. Без стил, без исторически период, едно чисто преживяване“.

 

Ако има български архитект, който да е най-близо по мислене, убеждения и творчески почерк до тазгодишния прицкеров лауреат, то това е именно Никола Николов. И не само защото прави осъзнат регионализъм. А защото е от поколението, което искрено вярва, че архитектурата може да се променя, да реагира на критиките за „унификация“ и „безсърдечност“, да отчита контекста и пак да служи на хората в духа на високата модерност.

 

1 Николов, Н. Като твори и пише, човек воюва. Архитектура 1987; 5-6: 7-8

 

2  Наградите „Прицкер“ се връчват от 1979 година и са инициатива на чикагското семейство Прицкер и тяхната Hyatt Foundation. Наградата се дава на архитекти, които „са допринесли за развитието на човечеството и застроената среда чрез изкуството на архитектурата“. Има жури, но няма предварителна селекция и предварително известни номинирани. На всеки победител се дават по 100 000 долара (плюс статуетка на Хенри Мур).

 

3 Николов, Н. Размисли за архитектурата. Дневник. С., Колибри, 1999: 73

 

4 Eperon, А. Bulgaria Copies the Best of Westеrn Tourism. The New York Times, 20 March 1966

 

5 Архитектурният брутализъм е движение, възникнало през 50-те години на миналия век първо в Англия, а после и в други страни по света в опит да се открие нов, социално отговорен образ на изчерпания класически модернизъм. Бруталистите са привърженици на „честните материали“, които оформят образа на сградата с реалните си, неестетизирани характеристики. Използват много видим бетон и харесват видимите инсталации и неприкритата от нищо конструкция.

 

Литература:

 

1. Николов, Н. Като твори и пише, човек воюва. Архитектура 1987; 5-6: 7-8

 

2. Николов, Н. Размисли за архитектурата. Дневник. С., Колибри, 1999

 

3. Eperon, А. Bulgaria Copies the Best of Westеrn Tourism. The New York Times, 20 March 1966

 

4. Стоянов, Б. Съвременна архитектура. С., Tехника, 1977

 

5. Йолов, Б. Архитект Никола Николов. Лауреат на Димитровска награда за 1962 година. Архитектура 1962; 4-5: 4-7

 

6. Кръстев, Т. Оригиналност в архитектурата. Архитектура 1966; 9/10: 34-38

 

7. Матеев, М. “Най-новите хотели в черноморските курортни комплекси. Архитектура 1966; 2: 8-16


 

Вашият коментар