Как заобичах отново Ю Ту

Чисто новият им албум No Line On The Horizon може да се превърне във втория ни меден месец – след разрива през последните 15 години, предизвикан от безсрамното им позьорство и печалбарство

Като малък направо ме разтапяха, не можете да си представите. По цели нощи лежах със слушалките и слушах The Joshua Tree, сякаш е Crescent на Колтрейн, а на Running To Stand Still най-редовно си изпадах в неудържимо тийн-самосъжаление, че едно момиче от А клас не ми обръща необходимото внимание. Знаех добре какво точно пеят, но левите им политически послания и сиромахомилството някак минаваха покрай мен – или пък просто отстъпваха на далеч по-важната им красива сантименталност и бих казал, гениални тогавашни (1987-1993) композиции. 

После леко пораснах, случиха се разни работи, кой знае защо реших твърдо, че ще съм с дясно политическо мислене и един ден с почуда установих, че Боно много ме дразни. Особено когато почна да заема позата на спасител на света, който те замеря с лозунги от огромен екран над сцената по време на концерт и един вид си „присвоява” страданията на Третия свят. Дойде и време, когато почна да се прегръща с безхарактерния Блеър и слабоумния Буш (лица, които собственият му барабанист Лари Мълън нарича „военнопрестъпници”), и на мен направо взе да ми се гади. Кулминацията настъпи преди 4 години, когато изплюха How To Dismantle An Atomic Bomb (със City Of Blinding Lights и Sometimes You Can’t Make It On Your Own) – тогава разочарованието от тях сякаш окончателно ме цапардоса с мокър парцал. Не стига, че съвсем се превърнаха в машина за пари (и машина за пи-ар на Боно), ами почнаха да звучат като, с извинение, Колдплей.

 Представи си сега раздразнението ми от факта, че новият им албум No Line On The Horizon ми харесва. Ще го чуеш или вече си го чул, няма да го коментирам в детайли; по-скоро се вълнувам, че явно вече съм улегнал и все повече приемам философски нещата; няма друго обяснение, защото в албума не съществува песен, сравнима като музикална композиция дори с „пълнежите” в шедьоври като споменатия The Joshua Tree или Achtung Baby (ако позволиш и тъжна шега: последната крачка към зрелостта вероятно ще направя тогава, когато съвсем престана да се вълнувам от Ю Ту).

Признавам, че преди беше лесно да ги мразиш и да съзираш нещо фалшиво в цялата им концепция – с нереалното им позьорство и бомбастични „рок-химни” от рода на Pride (In The Name Of Love) (пак казвам, да оставим настрана сантиментално-гениалните им десетина песни като With Or Without You). През повечето време музиката им ми се струваше някак чернобяла и безполова, китарен вятър и геройско пеене, маскирани като истински рок. Да не говорим, че трагично надцененият като поет Боно (само го сложи до Джим Морисън или Боб Дилън, и ще ме разбереш) някак се присламчи като образ и идеология до най-добрите образци в половинвековната история на популярната англоезична музика: от Елвис до Джой Дивижън, от Били Холидей до Би Би Кинг; а като политическо послание всичко беше някакъв мишмаш от Мартин Лутър Кинг, глада в Африка, войната в Югославия, падането на комунизма и т.н. Само че присламчването към гигантски исторически събития, маскирано като „ние не сме проста рок-група, ние сме с послание”, не означава автоматично величие. Просто заприличваш на човек, който се бута пред камерата и вика „ехо, и аз участвам, да не ме забравите”.

Ясно е, че в момента всеки фен на Ю Ту (ако все още чете) се възмущава до дъното на двуизмерната си романтична душа. Доколкото се разрових, предишният опит някой да каже „царят е гол”, т.е. „има нещо много съмнително в Ю Ту”, е някъде от 1992 в английския вестник Ню Мюзикъл Експрес. Там бяха писали, че Ю Ту пак нещо мамят публиката и позират; че са изоставили голямата си „любов” към Америка, правата на черните и откритата прерия за сметка на новата – Берлин, „вътрешните съмнения”, „секси” – притъмнената градска среда (помниш – едни трабанти, едни послания пак и т.н.). Реакцията на Боно? Пратил им в колет брадвичка, т.е. по символистичен боновски начин да им каже какво мисли за медията им (хубаво, че няма как да прочете InSpiro). Оттогава насетне никой (или почти никой) не смее да каже лоша дума за тази група както в музикален смисъл, сякаш всяка тях­на нова песен е гениална като One, така и изобщо, защото, нали разбирате, политическите совалки на Боно го превръщат едва ли не в жив светец. А нещата по моему е добре да се разглеждат по-нюансирано: с изключение на Beautiful Day (2001), последната наистина велика тяхна песен е Stay (1993) към забележителния филм на Вим Вендерс Faraway, So Close. Последваха откровено слабият проект Passengers (1995) и диско-кичът с опит за самоирония Pop (1997; „ние сме най-голямата рокгрупа в света, но можем да си позволим да се кълчим, пародирайки гей-иконите Вилидж Пийпъл, а на нашето велико мегатурне ще изскачаме от гигантски лимоновиден декор”). Дойде и All That You Can’t Leave Behind (2001): човек го слуша от втората песен нататък и му се струва, че това не е Ю Ту, а група, която много талантливо имитира Ю Ту. За How To Dismantle An Atomic Bomb (2005) вече споменах. Накратко, нещата бяха „назад към големите ни рок-химни” (по-скоро опити за завръщане към истинското величие от 80-те, но без вдъхновението) и „напред към саморекламата на Боно”, след която се чувстваш сякаш си преял с майонеза.

Има и още. От втората половина на 90-те насам Ю Ту решиха, че са новите Ролинг Стоунс, т.е. вече не бяха просто гениална рокгрупа, която може да те разплаче (особено нощем, на слушалки), а мащабна финансова операция, в която правят неописуеми скъпи турнета с неописуемо скъпи билети, пробутват нови полупесни, които зарибяват носталгиците по младостта и трупат милион след милион. Последното не става ясно как се връзва с левичарските убеждения на Боно; да добавим и факта, че през 2006-а цялата „фирма” Ю Ту тихомълком се изнесе от Ирландия в данъчно по-облекчената Холандия. С този акт Боно съвсем заприлича на лицемер: единият Боно досажда на разни световни лидери и рони сълзи за бедните дечица, а другото му „аз” е обикновен едър капиталист, който инвестира разумно в недвижимости и акции. Разбира се, никой не твърди, че Боно или който и да било трябва да връчи личното си състояние на ООН с цел помощи за Третия свят, но все пак цялата тази дихотомия звучеше (и си звучи) крайно фалшиво.  

Но да намалим патоса – да се сърдиш на Ю Ту, че мислят единствено за печалбите, е все едно да се сърдиш на лъва, че е хищник. Все пак трябва да им признаем, че винаги са били обезоръжаващо откровени – казаха си в прав текст, че искат да са най-голямата и богата рокгрупа в света, т.е. това, че са сключили няколко фаустовски сделки с бизнес-дявола, за да го постигнат, си остава за мрънкачи като мен. Да, попзвездите са капиталисти, да, цялата история на рока е парад от данъчни изгнаници, които позират като загрижени левичарски-настроени революционери. Но Боно направо превърна тази едра търговия във вид изкуство. Или обратно – превърна изкуството си в едра търговия.

Добре, пак да намалим патоса. Боно е живият Син и Свети Дух на рока (живият Отец все още се казва Мик Джагър); огромна звезда, критикувана политически почти еднакво от ляво и от мое дясно: но трябва все пак да му се поклоним, че има енергията и куража да отделя време за справедливи каузи, а не си лежи в многомилионното имение да пие скъпо шампанско и да гледа телевизия. Дори да е спасил и едно африканско дете, на което му се броят ребрата, интелектуални джуджета като мен трябва да замълчат.

Което и ще стане след минутка: остана само да довърша кръговата форма на това есе. Моралните противоречия, заради които се сърдех по-горе, очевидно не са направили Ю Ту по-лоши, а само по-безразлични музиканти. Все пак във фундаментален смисъл говорим за рок-акт, не някакво политическо крило – и истината е, че след два посредствени албума (2001 и 2005), новият No Line On The Horizon звучи като най-експерименталния и „сексапилен” от Zooropa (1993) насам; е, не е „новият Achtung Baby”, за какъвто някои английски вестници побързаха да го обявят, но не е и лош. Просто албум (богат електронен звук, арабска инструменталност на моменти и сякаш „възродена” творчески китара от Ди Едж), който звучи сякаш голяма рокгрупа отново е изпитала удоволствие в студиото, след дълъг период на криза, отчуждение и половинчатост.

Не съдете по пилотния сингъл Get On Your Boots On, който вече ви тормози с посредствеността си от всеки музикален канал. Пристъпът на гадене ще отмине; има и песни, които стават. А може би просто аз не съм прав – и си търся безплодно онези мигове и нощи от края на 80-те, когато момичето от А клас не ми обръщаше необходимото внимание, но пък Ю Ту бяха искрени. И велики, както никога след това.