Тази книга не просто излиза от печат. Тя излиза на арената. На онази, древната сцена – когато още е нямало театър и театрално изкуство, опера и оперно пеене, оперета и оперетни изпълнения.
Тези, които познават Румен Леонидов и неговите стихове, вероятно си дават сметка, че съприкосновението с подобна поезия не е еднозначно изживяване.
Тази поезия не е „музика за душата“. В нейния неудобен свят търсачите на интелектуални удоволствия могат да стъпят накриво. Могат да се изпонарежат в стърчащите стъкла на изгрева. Има опасност да срещнат ангел, който ще им бръкне в мозъка.
…На покрива на моя сън,
върху покрива на моя стъклен сън,
с огромните крила на своя страх
едва-едва пети прибра
и кацна едно дете на розов ангел.
Нададох вик –
да не се подхлъзне, да не се пореже
върху строшените бутилки,
но голото дете пребърка
черепната ми кутия,
хвана птичето на хипоталамуса,
скъса две бадемови ядра
и затрептя,
и дълго тъй трептя.
Тази поезия не е просто някаква артистична сценка, тъй като самият автор не изпитва нужда от подобни изяви. Тези, които познават Румен, сигурно са забелязали, че с годините самият той заприличва на разорана арена, на изподраскан тепих, върху който достатъчно се упражняваха кьопави медийни и политически жонгльори. Върху този мегдан тълпи от ежедневни портмонета напираха и продължават да притискат един единствен гвардеец, който със сетни сили пази вратите към онова място, където портмонетата не бива да влизат.
Това, че „Сляпа неделя“ най-сетне излиза на бял свят, е добър знак. Вероятно идва краят на едно продължително поетическо мълчание. Румен беше подсказал бъдещото си оттегляне от поезията в един много стар стих, който всички помним:
Животът продължава да ни превъзхожда
И аз – Човекът,
включен във прехраната на ХХ век,
бягащ между виличката на мира
и сатъра на войната,
хвърлен в клетката на изродения Живот,
засега в двубоя губя…
Но „Сляпа неделя“ ще ви убеди, че двубоят между повседневното и пространствата на духа не е приключил. Животът, може би, превъзхожда повечето от нас. Но не и ковачът на стихове, който отново излиза по средата на своя изранен тепих. Той удря с тежкия чук на думите по нашето гладко бърборене. Изпод тези удари излитат искрите на неочаквани метафори, картините на дълбоки сънища, прехвръкват остри, смъртоносни парчета от разбития живот, който живеем.
Когато вземете тази книга в ръце, ще се убедите, че Румен Леонидов вече не подбира оръжията в продължаващата битка с видимата представа за собственото ни съществуване. Той не се е побоял да извади стари ками от най-тъмните народни песни и клетви, за да ги нареди до плакатните револвери на модерния стих.
Аз не съм голям почитател на поезията въобще. Поезията въобще, в най-добрия случай, ми прилича на Луната въобще. Като повечето хора, аз съм повече любопитен, отколкото романтичен. Както и повечето българи, аз съм скептик.
Казват, че Луната вече била заснета отвсякъде. Аз не вярвам. Това, в което вярвам е, че никой никога няма да узнае какво има на обратната страна на Луната. Въпреки това неистово искам да видя какво има там.
Повечето от вас вероятно не знаят какво е „Сляпа неделя“. А повечето от тези, които знаят – не вярват, че може да им се случи.
То е като с Луната.
Разтворете страниците на „Сляпа неделя“, за да видите невидимата страна на поезията.