„SMS. Стихове и рисунки” от Добрин Паскалев и Бойко Вачев
проф. дфн Сава Василев
Ако някой преди няколко години ми беше казал, че ще пиша за книга с SMS поезия, щях да го изгледам подозрително – този човек или не ме познава, или се пошегува опасно за моя сметка. Иначе никога не съм оспорвал правото на мерената реч да съществува във вид на кратко съобщение. По-скоро разочарование, поднесено от медиите, ме е накарало да заподозра, че във въпросния формат се подвизават премного автори със съмнителен талант. Защото при мен критерият винаги е бил (и си остава) естетически (горката поезия сама по себе си за нищо не е виновна). Да не говорим за всевъзможните знаци, изписващи текста – посредници на елементарно роден смисъл, който може и да има нещо общо с информацията, но не и с приказното битие на думите в света на изкуството… Заедно с това ми се е случвало да разсъждавам за възможностите, които ни предоставя досадно-необходимата кутийка на мобилния телефон. Особено ако имаме „под ръка” адресат, достоен получател на подобни послания. Пък макар и в този им – не съвсем поетичен – вид. Но едва след като започнах да получавам римуваните SMS-и на моя приятел и духовен събрат, доц. д-р Добрин Паскалев, се убедих, че токът на поетическото е започнал да протича и по този начин. Подразбира се, не съм бил единственият получател. Само че бе по-изгодно да мисля, че съм. За да остана на две очи – този път не с книгата, а с телефона.
Възможно е в началото да съм възприел телефонните послания на д-р Паскалев като литературна закачка – приятелско намигване по адрес на горкия академичен труженик, професионално „задължен” на литературата във всичките й преображения. От друга страна ми бе драго да чета празнично-поводните текстове в мерена реч, в които имаше на първо място дълбоко и искрено преживяване. При това не в стилистиката на календарно-поводните интонации, а на високия Смисъл; на идеята за празника, личността, събитието… Сами можете да се досетите колко хора днес биха съпреживели паметта на времето по подобен начин – като интимно отдадени на мисълта за съдбата на природата и човечеството. Защото празникът идва и си отива. Отива си незабелязано, ако не отключи нещо важно, отдавна съществуващо; нещо оприродено, ненакърнено от делниците и изпитанията на без друго трудното ежедневие. Да не говорим за професията на лекаря. Която знае и за разочарованията, и за смъртта толкова много в сравнение с нас, другопокръстените…
И така, SMS-поезията на Добрин Паскалев стана част от тайнствените пространства на телефона ми. Той, телефонът, вече се нуждаеше не само от онова зареждане в мрежата, но и от другото – софтуерът му, веднъж заразен с вируса на поезията, се оказа зависим от периодичните вливания. И не случайно. Пишела се е цяла книга – бавно, полека, под диктовката на публичното и личното светоденствие. За да дойдат рисунките на Бойко Вачев и да се превърнат в нещо повече от илюстрации на поетическите фрагменти. В своята самостоятелност и завършеност те продължават посланията на текста и, едновременно с това, му съавторстват достойно.
Всичко започва, както му е редът – с Христово възкресение („Христос возкресе!”) – и завършва с докосване до света на свещено-мъртвите („Задушница”). Помежду им са заключени думите за народните будители, студентския празник, Рождество, Трети март, Първи април, Цветница, 2 юни, но и за последната цигара, първата любов, утринното кафе… Тук са и стиховете, посветени на исторически личности и събития, без които не можем; дори литературни герои и имена на легендарни кораби ще откриете в тази мъничка стихосбирка. Ето защо, струва ми се, тя е и нещо като дневник, писан през годините. Всяко заглавие е повод за размисъл, за себевглеждане. Моите пристрастия са насочени към „Любов последна”, „И може би”, „Шипка 2009”, „Трети март”, „Първи април”, „Мodus vivendi”, „2 юни”, „Св. Климент Охридски”, „Баба Марта”, „Спаси, ти господи…”, „Св. Кирил” и др. Но нека не налагам мнението си, защото става дума за произведения, адресирани към широка аудитория. Мисля, че кратката форма е в услуга на нашия автор. Тя налага по-строг изказ, нерядко предизвикателства към сентенционални обобщения. Не само и не единствено естетическата страна в случая би трябвало да ни ангажира, макар, да си призная, винаги съм бил неин първи застъпник и ходатай. Тук и сега от значение е и авторът. Неговата личност. Да не пропуснем – гражданската му позиция – също. Какво остава за българския дух и светогледност! Без последните успехът би бил немислим!
Опитвам се да си представя панорамата на българското, ако всеки творец, ако дори всеки що-годе образован човек имаше своя малък дневник на значимото край себе си. Не е задължително да бъде написан в мерена реч. Ето това би бил истинският образ на България – милиони светове от преживяна история, богове, приятелства, любови. Милиони и милиарди думи, в които се оглеждат душите, а не историите и биографиите на единиците, образуващи ордата на народонаселението. Поне това трябва да признаем на модерността: чудесата на технологиите са в състояние да скъсят неимоверно разстоянията помежду ни. (И в същото време да ги направят непреодолими!)
Отдавна изгубили по пътя на историята бележника и молива, пак сме деца и поданици на думата. Без да разберем точно как и кога, я пренесохме в новото й електронно жилище. Там й е широко, просторно, но дали й е и достатъчно удобно – аз не зная. Ще кажете: зависи от нас. И от Негово Величество Таланта – да не забравяме!
Сега съм по-спокоен. Домът, съграден от Добрин Паскалев и Бойко Вачев в „SMS. Стихове и рисунки”, се оказа красив, даже уютен. Със справедливо поделена етажна собственост и отлична комуникация между съседите. Дори привидно незаселените междуетажни пространства излъчват своя особена, тайнствено-мъдра светлина. Единственият въпрос, който ме връхлита, е защо в тази кратка човекотворческа биография на д-р Паскалев откривам липсата на последната му поетическа книга – „Прошката на вековете”, излязла неотдавна като пореден номер в съпътстващата алманах „Света гора” библиотечна поредица. След тревожно колебание – дали не е виновна скромността на автора, дали не е взела своето артистичната му разсеяност, установявам, че и трите неща са верни – в едно с инерционната завихреност на копи-технологиите. Но това е друга тема. А днес, в навечерието на най-светлия за източнопровославните християни празник, Великден, завършвам в духа на литургичната дидактика: „Да внимаваме, чтение от светото евангелие на литературата, глава последна и най-лаконична в телефона на поезията: SMS стихове!” Амин!
Велики четвъртък
2 май 2013 г.
В. Търново