Из историята на джаза

Моите пристрастия към джаза са всеизвестни. Тази музика и нейните герои винаги са били вдъхновение за мен. Дълго търсих форма и подходящ автор, с които да представя на читателите на InSpiro удивителната история на Гигантите на джаза (Jazz giants) и техните стъпки в историята (Giant Steps) – реплики към легендарните албуми на Лестър Йънг, Джери Мълигън и Джон Колтрейн. Формата вече е намерена – поредица от есета, по едно във всеки следващ брой на InSpiro. Авторът – професор Стоян Атанасов, един от най-изтънчените познавачи на джаза. Предоставям ви го с първото есе от поредицата.

Искаме ли да почувстваме по-дълбоко някоя джазова пиеса от днес или от вчера, склонни сме да търсим връзка с по-ранни музикални форми, с други традиции, които изпълнителят пречупва през своята индивидуалност. Любознателният ценител на тази музика ще открие в историята на джаза едно донякъде логично представяне на въпросните форми и традиции. Затова се реших да посветя поредица от есета на важни аспекти и периоди от тази история. Не съм професионален музиковед, нито историк на това изкуство. Просто от десетилетия слушам джаз с нарастваща наслада. В опита си да я разбера и с надеждата да я изпитвам отново – по-силна и обогатена – аз се обръщам и към историята на джаза. Оттам, вместо да трупам само факти, предпочитам разкази за музиката и за музикантите. Вярвам, че Историята достига по-лесно до моето съзнание под формата на разказ. Така тя може да повлияе и на вкуса, и на чувствителността ми. А подтиква ли и читателите да слушат по-често джаз, помага ли им да възприемат по-пълноценно тази музика, моята любителска история ще постигне онова, за което я замислям.

Джазът в зародиш

Тук и в още две есета, които InSpiro ще предложи в следващите си броеве, проследявам зараждането на джаза откъм три негови страни: 1) социокултурни фактори; 2) характеристика на архаичните и новите музикални форми; 3) първи джаз изпълнители.

Ню Орлиънс – люлка на джаза

Джазът няма рождена дата, а за негово рождено място по традиция се приема един град от американския Юг – Ню Орлиънс. Представата ни може да бъде нюансирана и релативизирана, доколкото условията в Ню Орлиънс, допринесли за появата на джаза, съществуват също, макар и не така отчетливо, в други региони и градове на САЩ. Ню Орлиънс не е изолирано пространство, където са протекли като в епруветка процесите, довели до появата на джаза. Този град следва да възприемаме по-скоро като емблематично място, като по-видимо средоточие на явления, забелязвани и другаде на американския континент. Затова, говорим ли за раждането на джаза, историята на Ню Орлиънс следва да възприемаме и като своеобразно иносказание за появата на едно самобитно изкуство.

Неговите наченки са свързани с колонизирането на американския Юг, започнало в края на ХVІІ в., и със заселването по долината на Мисисипи на чернокожо население от западноафрикански произход.

В 1680 г. французите превръщат южната част от долината на Мисисипи в своя колония. Така те изграждат в Луизиана няколко важни градски центъра. Най-значителният от тях е Нувел Орлеан, основан в 1711 г. най-вече като пристанищен град за речен превоз на стоки от Юга към Севера, а по-късно и в обратната посока. След края на Колониалната война (1763 г.) Франция е принудена да отстъпи Нувел Орлеан на Испания. Наполеон си го възвръща в 1800 г., но три години по-късно го продава на американската държава за 15 милиона долара в рамките на т. нар. Сделка Луизиана. По онова време населението на града не надвишава 10 000 жители, половината от които са от европейски произход: французи, испанци, германци, италианци, англичани, шотландци, ирландци. Другата половина от населението са чернокожи – закономерна последица от търговията с роби, от притока на чернокожа работна ръка след премахването на робството в САЩ (1865 г.) и от масовата миграция на обитатели на Карибието, последвала бунтовете на о-в Испаньола (1808 г.).

С постепенното американизиране на града през първата половина на ХІХ в. Ню Орлиънс се разраства значително икономически и демографски. Там заживява и нов финансов елит, главно американци, потенциални потребители на скъпо платени развлечения. Между двата социални полюса – шепа богати бели американци и многолюдно негърско население, тънещо в мизерия, ‒ важна роля в икономиката и културата на Ню Орлиънс играе и средната класа. В голямото ù мнозинство нейните представители са креоли, наричани café au lait (кафе с мляко). Първоначално креолите – деца на бели и чернокожи родители – са били равнопоставени на бялото население. Повечето от тях са образовани в европейската духовна и в частност музикална традиция. Впоследствие обаче със закон от 1889 г. социалният статут на креолите е принизен до този на негрите. Доскоро те са гледали чернокожите отвисоко. Занапред ще са принудени да се смесват все по-често с тях. Големият печеливш от това смесване е зараждащият се джаз.

Не е учудващо, че на този изключително сложен демографски фон музикалният живот в Ню Орлиънс се отличава с необикновена пъстрота. Впрочем въпреки богатата изследователска и популяризаторска литература представата ни за него си остава непълна. При липсата на записи и на нотирани композиции за музикалната мозайка в Ню Орлиънс можем да съдим единствено по косвени свидетелства и субективни оценки. А те неизбежно изопачават едно, премълчават друго, недооценяват трето… Затова предпочитам да следвам като по-малкото неудобство някои схематични, но по-безспорни представи.

Най-общо казано, музикалният живот в Ню Орлиънс през втората половина на ХІХ в. протича като взаимодействие на две мощни музикални традиции – африканската и европейската. Тогава е рано да се говори за американска музика. Търсейки точно определение за въпросното явление, германският музиколог Андре Азриел отбелязва: „Афро-американската музика не е нито „афро”, нито „американска”. Става дума по-скоро за западноафриканска-европейска музика, възникнала при американски условия”.^[1] Разбира се, използването на подобна разгърната формулировка е практически неудобно. Не бива обаче да забравяме, служейки си с по-краткия израз „афроамериканска музика”, за неговата европейска компонента.

Така в град като Ню Орлиънс се срещат и наслагват западноафрикански ритми и песни в съпровод на подръчно изработени инструменти с производни донякъде и на тях песенни и инструментални жанрове – спиричуъл, блус, музика на пътуващи комедианти-менестрели, рагтайм, улични духови оркестри. В следващия брой на InSpiro ще ги представя накратко, преди да се спра на музикалните особености на тези предшественици на джаза. Сега ще се огранича със споменаване на няколко „места на действието”. Ако изпуснем декора, рискуваме да се разминем и с духа на новата музика.

Противно на американския Север, където строгата протестантска етика проявява нулева толерантност към музикалните традиции на чернокожите, в Юга наблюдаваме едва ли не стремеж властите да осигуряват отдушник за негърския пролетариат през времето за почивка. Още в 1817 г. Градският съвет на Ню Орлиънс решава да отдаде място за масови събирания на бив­шите роби, където те се отдават на традиционни церемонии и танци. Първоначално голо поле, въпросното място постепенно се оформя като градски площад. Тогавашното му име е показателно за основното му предназначение – „Конго Скуеър”. Не по-малко показателно е и днешното му име: „Площад Луис Армстронг”. Първата световна звезда на нюорлиънския джаз е ярко свидетелство за универсалното признаване днес на тази музика. На „Конго Скуеър” звучали т. нар. marching bands и street bands – духови оркестри, чиято музика превръщала в празник всичко, което вълнувало фамилията, квартала, общността – раждания, сватби, погребения. Тези оркестри придават особен колорит на публичния живот в града. Благодарение на тях улицата, площадът задържат хората навън. Приветливото публично пространство на Ню Орлиънс привлича обикновените хора, внася в живота им, нерядко труден, малко радост и надежда.

Освен дневния живот под слънцето, Ню Орлиънс предлага и бурни нощни преживявания. В град с толкова мигранти бързите наслади са много търсени. Проституцията, хазартът, алкохолът и наркотиците са на всяка крачка. В 1857 г. градската управа легализирала проституцията, а в края на века (1897 г.) я ограничила в развлекателния квартал, наричан Дистрикта или иронично Сторивил по името на общинския съветник Сидни Стори. Така към 1910 г. в Дистрикта имало близо двеста увеселителни заведения от всякаква категория – от изисканите салони до долнопробните вертепи и кръчми. Отвсякъде се носела музика, главно рагтайм и блус-балади. За разлика от уличните оркестри тя звучала далеч по-интимно. Нерядко музикантите по тези места били професионалисти.

След време обаче декорът, в който протича музикалният живот на Ню Орлиънс, се променя. През 1890 г. започва застрояването на района около „Конго Скуеър” и музикантите ще се насочват главно в танцувалните салони за чернокожи. В същото време професионалистите от Дистрикта си опитват късмета в корабите по Мисисипи, предлагащи все по-често увеселителни екскурзии или евтин превоз към градове на Севера. Натам се запътват в търсене на препитание много чернокожи, след като бръмбарът хоботник опустошава памучните плантации на Юга и те остават без работа. Причина за нов отлив на музиканти от Дистрикта става и избухването на Първата световна война. Тогава пристанището в Ню Орлиънс е преустроено на военна база. За да опазят военните от пороците на нощния живот в Сторивил, властите просто го забраняват с декрет. Почти всички заведения биват затворени и музикантите са принудени да търсят по-трайни ангажименти на север по Мисисипи в градове като Сейнт Луис, Канзас Сити, Чикаго, а по-късно и в Ню Йорк. Тези градски центрове бележат и основните етапи в разпространението на новата музика.

От началото на 20 век все по-често я наричат „джаз” или „рагтайм”. Произходът на думата jazz обикновено се свързва с френските глаголи jaser (бъбря, дърдоря, крякам) и chasser (гоня, преследвам, включително и женска), както и с местната дума jasm (възбуда, вълнение, порив). После известно време се използва формата jass и се утвърждават изрази като jazz around (скитам, бродя, блуждая) и jazz up (изпадам във весело настроение).

Във връзка с нюорлиънската музика думата „джаз” се появява за пръв път през 1915 г., когато един нюорлиънски оркестър (на Том Браун) дебютира в Чикаго под наименованието „Том Браунс диксиленд джаз бенд”. Въпреки неясния произход на името на новата музика, две неща са безспорни: от една страна, семантиката на думата „джаз” не произтича от никаква музикална традиция; от друга, еротичният заряд на думата не буди съмнение. Не случайно и думата, и музиката, назовавана с нея, предизвиква враждебни реакции в по-консервативните среди. Показателна в това отношение е статията, публикувана на 20 юни 1918 г. в буржоазния нюорлиънски вестник Таймс Пикаюн. Ето една извадка от нея: „ (…) защо съществуват jass-музиката, а оттам и jass-оркестрите? Със същия успех бихме могли да се запитаме защо съществуват булевардните романчета и плувналите в мазнина понички. Всички те са в еднаква степен израз на низкото в човешкия вкус, което не можа да бъде „изпрано” дори от цивилизацията. Наистина бих­ме могли да продължим, като кажем, че jass-музиката е една съмнителна история, поднесена в синкопирана и контрапунктична форма. В нейната младост я слушахме с изчервяване като неприличен виц, при закрити врати и спуснати завеси; но, както всеки порок, тя ставаше все по-дръзка, докато се престраши и се представи в почтена среда, където бе търпяна поради нейната необикновеност… Случаят „jass” засяга особено Нови Орлеан, тъй като отново и отново се твърди, че този град е родното място на тази особена форма на музикален порок, нещо повече, че джазът произлиза от съмнителната околност на нашите бордеи. Ние не признаваме бащинството, но щом тази легенда е вече излязла на мода, подобаващо за нас е ние да бъдем последните, които ще търпят тази гадост в изисканото общество…”^[2].

Така още с първите си опити да получи признаване джазът среща враждебност. И занапред всяка негова разновидност, макар и плод на безспорни обществени тенденции, ще поражда недоразумения, ще предизвиква жив социален отзвук. Новата музика се превръща в своеобразен лакмус, по който можем да съдим доколко дадена човешка общност е готова да възприема нови художествени форми. А това не е само въпрос на естетика: за разлика от редица жанрове от европейската музикална традиция джазът винаги се е раждал в кипежа на живота и е оцелявал само ако е съумявал да съхрани нещо от този кипеж.