Арт Пепър (1925 – 1982)
Първата част от разказа за алт саксофониста Арт Пепър посветих на неговия живот. Илюстрирах важни моменти от него, като се позовавах на автобиографичната книга Straight Life, която Арт пише с третата си съпруга Лори по разкази на самия музикант. С основание Арт смята, че ако Straight Life попадне в книжарниците (а тя попада като бестселър), мястото ѝ ще бъде не на лавиците за музика, а в раздела за автобиографии, интимни дневници, лични спомени и др. В първата част, посветена на Арт Пепър, отбелязах, че в Straight Life за музика почти не се говори. Разказът на саксофониста отбелязва само първите си стъпки в джаза. Сега е време да говорим и за музиката, която този талантлив саксофонист и композитор ни е оставил.
https://www.discogs.com/master/506595-The-Art-Pepper-Quartet-The-Art-Pepper-Quartet
Първите успехи и хвалебствени оценки за младия инструменталист идват рано. Седемнадесесетгодишният Арт свири с величия на модерния джаз като Декстър Гордън, Зут Симс, Чарли Мингъс в комбото на Ли Йънг, брат на Лестър Йънг. Година по-късно Арт постъпва в бенда на Бени Картър, после – в оркестъра на авангардния диригент и композитор Стан Кентън. Дотогава Арт свири „на ухо“, тоест не чете ноти. При сложните аранжимeнти на Кентън музикалната грамотност става задължителна за разчитането на различните акорди.
Името на Арт Пепър се свързва с т. нар. джаз на Западния бряг. Арт е роден в Калифорния, свири най-вече в Лос Анджелис и едва през последните години от живота си идва в Ню Йорк. За представители на джаза от Западното крайбрежие се считат музиканти като Декстър Гордън, Стан Гец, Зут Симс, Лайънел Хемптън и др. Бързам да кажа, че понятието „джаз на Западния бряг“ е географско, а не музикално. То се лансира от вътрешния поглед на американците, главно на хората от Източното крайбрежие, към американския джаз, но не назовава нито специфичен жанр, нито особен подход на музициране. Сред индивидуалностите, които задават облика на тази музика, разлика между джазмените от Източното и Западното крайбрежие няма.
Арт Пепър е мечтал цял живот за своя постоянна група, но така и не успява да формира свой квартет (или квинтет). Концертните му изяви и записи го срещат с различни музиканти. Зависимостта на Арт от наркотиците, неговият алкохолизъм и честите му пребивавания в затвора стават причина изявите на гениалния музикант да бъдат твърде епизодични. Във времето те протичат главно през втората половина на 50-те години, в края на 70-те години и в началото на 80-те ˗ до неговата смърт на 56 години в 1982. Затова реших да представя музиката на Арт Пепър най-вече в малки състави и главно през тези години.
Не съм слушал на живо Арт Пепър. За музикалното му наследство съдя по записи. Предполагам, че и нашите съвременници, и любителите на джаза от следващите поколения са в същото положение: за Арт Пепър можем да съдим по записите, които ни е оставил. Радостно е, че днес повечето от тези записи са достъпни в платформата You Tube. Затова ще си позволя да бъда по-конкретен в представянето на албуми с изпълнения на Арт Пепър.
Първото му забележително сътрудничество е с тромпетиста Чет Бейкър. Негов плод е албумът Chet Baker And Art Peppe. The Route (запис от 26 юли 1956 г. в Лос Анджелис). В изпълненията участват също тенор саксофонистът Ричи Камука и пианистът Пийт Джоли. Стилът на музикантите е типичен за джаза от онова време – нещо средно между бибор и куул, в който се усеща и влиянието на стила Суинг. По-модерно звучи изпълнението на композицията на Чет Бейкър „The Route“. В тази „фънки“-пиеса откриваме и неповторимия звук, и оригиналните импровизации на Арт Пепър.
Следващата важна среща на Арт Пепър е с музикантите от квартета на Майлс Дейвис. Инициатор на звукозаписния сеанс е Лестър Кьониг, почитател на Арт, негов мениджър и собственик на компанията „Contemporary“. Така се ражда албумът Art Pepper meets The Rhythme Section (Арт Пепър среща ритмичната секция), (19 януари 1957 г., Лос Анджелис). Редица неблагоприятни обстоятелства предхождат подготовката на този проект: Арт току-що е излязъл от затворите в Лос Анджелис (9 месеца) и от Федералния затвор (10 месеца); твърди, че не е пипал саксофон от половин година1; за звукозаписния сеанс бъдещият лидер научава едва сутринта на уречения ден; саксофонът на Арт бил повреден; музикантите на Майлс били в града само за два дни и бързали да отпътуват. Разбира се, всеки от тях е утвърден майстор на своя инструмент. Те ся вече признати имена: Ред Гарланд (пиано), Пол Чембърс (контрабас), Фили Джо Джоунс (ударни). Майлс Дейвис, който е имал концерт в Лос Анджелис предишния ден, вероятно е дал съгласието си за този сеанс, признавайки така качествата на Арт Пепър. Въпреки липсата на репетиции и всички злощастни обстоятелства, албумът се оказва върхово постижение в кариерата на Пепър. Музикантите от ритмичната секция на Майлс са очаровани от непознатия маргинал, свирят сърцато и следват безрезервно импровизациите на алт саксофониста.
Почти две години по-късно, на 28 декември 1958, Пепър записва нов албум. Озаглавен е Modern Art. Заглавието е показателно за стремежа на музиканта и на неговия мениджър да представят изпълненията в албума под знака на модерността. Тук ще отбележа специално работата на пианиста Ръс Фриман, с когото през 50-те години Арт записва общо три плочи. Сред пиесите има една, която разкрива нова страна от гения на музиканта – неповторимото му лирическо чувство. Свидетелство за това е прочутата Гершуинова балада „Summertime“. Това е един от най-свирените стандарти в джаза. Известни са повече от 2 000 версии на „Summertime“. Изпълнението на Арт Пепър се отличава със сдържан лиризъм, оригинално въображение и завладяваща искреност. Слушайки тази версия, имаме чувството, че не темата носи изпълнителя, а чрез нея той ни разкрива неподозирани кътчета от своята душевност. Който е чул „Summertime“ на Арт Пепър, ще свързва завинаги това изпълнение с прекрасната приспивна песен от операта на Джордж Гершуин.
Между 1957 и 1958 г. Пепър записва още един забележителен албум – The Art Of Pepper. И тук сред музикантите от квартета ще отлича стила на пианиста Карл Пъркинс. Този самоук музикант е боледувал от полиомиелит, вследствне на което лявата му ръка била успоредна на клавиатурата. Въпреки този недъг, Пъркинс демонстрира забележително чувство за блус и придава енергично суинг звучене на импровизациите на Пепър. Случаят с Пъркинс показва, че и в модерния джаз солвежната грамотност не е задължително условие за изявата на джазовия гений2.
В този твърде непълен обзор ще отбележа мимоходом композицията на Арт Пепър „Las cuevas de Mario“ („Пещерата на Марио“ от албума Smack Up (1960). Пепър е посветил тази чудесна пиеса на мексиканския гангстер Марио Куевас, който му е продавал хероин и се е отнасял грижовно с Арт. Не за пръв път герои на забележителни композиции в джаза са известни престъпници. Сещам се за едноименната пиеса на Майлс Дейвис Freddie Freedloader от прочутия албум Kind of Blue (1959). В такива случаи трябва да отсяваме зърното от плявата. Осъдителни личности могат да вдъхновят сублимни творби. Да харесваме вторите, не означава да одобряваме първите. Всъщност самият Арт Пепър е обирал магазини в токсикоманското си заслепление. Говори за това с впечатляваща искреност, която ни кара да гледаме на Пепър най-малкото като на две лица. Токсикоманът престъпва закона, музикантът ни пренася в друг свят, където човешките норми са невалидни.
Следващият забележителен албум Gettin’ Together; реализиран в края на февруари 1960 г., е своеобразно продължение на Art Pepper Meets The Rhythm Section. И този път Арт свири с ритмичната секция на Майлс, но с времето нейният състав е променен. От старите членове на квартета на Дейвис е останал само контрабасистът Пол Чембърс. Новите музиканти на Майлс са пианистът Уинтън Кели и барабанистът Джими Коб. Мястото на отсъстващия Майлс заема тромпетистът Конте Кандоли. Сега, освен на алт саксофон, Арт свири и на тенор. Репертоарът на албума съчетава класически пиеси с авторски композиции. И тук се срещаме с умението на Арт да препрочита творчески традицията, без да подценява собствените си композиторски възможности. За последните съдим и по баладата „Diane“, посветена на втората му съпруга.
С албума The Trip, записан през септември 1976 г., правим 16-годишен скок във времето. През всичките тези години кариерата на Пепър е била прекъсвана от престои в затвора и от сантиментални проблеми в личния му живот. Заглавието на албума възпроизвежда заглавието на композицията на Пепър „The Trip“ („Пътуването“). Арт я пише в затвора още през 1963 г. И обяснява в какво душевно състояние я е създал. Затворническите условия подтикват неизбежно задържаните да мечтаят за най-банални неща от живота на свобода. Това своеобразно пътуване Арт сравнява с джаза. И споделя: „Дадох си сметка, че това пътуване на думи, по разкази, е като да свириш джаз. Когато свириш джаз, тръгваш за някъде – от началото до края на хоруса“3. Ще цитирам и друго важно откровение на Пепър от същото интервю: „Когато свиря, ръцете и устата ми не са ръце и уста. Те са просто мое продължение, а инструментът замества моя глас. Звукът, който излиза от това нещо, от тази метална вещ, е моята покана към хората да тръгнат на пътешествие“. Музиката на Арт Пепър е съизмерима с напрегнато душевно състояние, което джазменът сравнява с мисловно пътуване. В горецитираното признание долавяме и друга същностна черта на музиканта – изключителната му концентрираност. Някой ще ми възрази: „Та кой свири неконцентрирано, разсеяно?“ Като слушаме музиката на Пепър, усещаме, че неговото съсредоточаване е различно. Тоталното влагане в изпълненията на Пепър – освен че въздейства магически – води до един вид деперсонализиране на Аза. Идентичността на музиканта се проявява като загуба на екзистенциалните параметри от обикновения живот. Не признаем ли тази парадоксална метаморфоза, трудно ще навлезем в света на джазмена Арт Пепър. В неговия свят има много драматизъм. И много искреност, която се предава на слушателя. А за красотата на този драматизъм нямам думи. Мога само да препратя към изпълненията на Арт Пепър. Ще взема за пример неговата версия на „Nature Boy“. Малцина знаят, че този стандарт в джаза води началото си от фолклорна песен, която чешкият композитор Антонин Дворжак обработва през 19 век. Освен че е авторска музика, джазът нерядко черпи своя материал от анонимната, от популярната традиция. За многобройните джазови версии на „Nature Boy“ тук няма да говоря. Ще оценим версията на Арт Пепър, като я сравним с друга инструментална версия – със забележителното изпълнение от 1978 г. на тенор саксофониста Зут Симс, на когото Арт се възхищава. За красотата на тази версия заслуга има и тромпетистът Хари „Суит“ Едисън. След като сте чули тази версия, слушайте темата в изпълнение на Арт Пепър. То фигурира в албума Straight Life (1979). Партньори на Пепър са пианистът Томи Фланаган и басистът Ред Мичел. Считам това изпълнение за връх в музикалните изяви на Арт Пепър.
Art Pepper (1925 – 1982)
(https://www.laphamsquarterly.org/contributors/pepper)
През 1977 г. саксофонистът свири за пръв път в Ню Йорк. От концерта му в престижния джаз клуб в квартала „Вилидж Вангард“ се ражда албумът Art Pepper. Thursday Night At The Village Vangard. В състава на квартета е и барабаностът на Джон Колтрейн Елвин Джоунс. Музикантът участва и в The Trip. По повод на този забележителен майстор на ударните инструменти, ще отбележа съществен аспект от еволюцията в музикалния вкус на Арт Пепър. За тази еволюция решаващо влияние има саксофонистът Джон Колтрейн. Пепър обожава Колтрейн. Някъде той казва: „Давам да ми отрежат дясната ръка, стига да мога да свиря като Колтрейн“. Арт се сприятелява с Джон. Смята, че най-скъпото си признание е получил, когато Колтрейн му казва: „Ти си голям музикант“4. През 60-те години Колтрейн олицетворява новопоявилия се „фрий джаз“. Пионер в това течение е саксофонистът Орнет Колман, но геният на Колтрейн оставя на заден план интелектуално настроения авангардист Колман. Арт Пепър възприема някои похвати на фрий джаза, но остава верен на себе си. Докато фрий джазът разгражда всички музикални структури, при Пепър можем да говорим за фрий импровизация като кулминация на чувствата, които музиката му буди5. Пепър надгражда своя стил с виртуозни хоруси. В тях елементите фрий внушават идеята за емоционален хаос. Но тези моменти са временни състояния. Пепър заземява своите фрий похвати в строго конструирани музикални структури. Всъщност при него и импровизацията предхожда или следва определена музикална линия. Ще посоча за пример интродукцията към композицията на Дюк Елингтън „Caravan“6. Арт започва своето изпълнение със свободно виртуозно импровизиране, преди да изсвири познатия мотив на Елингтъновата пиеса. Когато публиката разпознава този мотив, аплодира буйно.
Пианистите заемат важно място сред многобройните партньори на Арт Пепър. Ще спомена някои от тях в хронологическия ред на тяхната работа със саксофониста: Пийт Джоли, Ръс Фрийман, Ред Гарланд, Томи Фланаган, Уинтън Кели, Дюк Джордан. Арт работи най-често с любимия си пианист Джордж Кейбъл. Изреждам всички тези имена на известни личности, преди да кажа няколко думи за работата на Арт Пепър с Милчо Левиев. Изборът на Милчо е своеобразно увенчаване на серията велики пианисти, с които Пепър свири. Двамата се запознават в 1976 г., когато работят в оркестъра на Дон Елис. Неслучайно, когато Арт се възражда – до голяма степен и благодарение на третата си съпруга Лори – той кани Милчо в своя квартет. През 1978 г. квартетът предприема голямо турне в Япония. В продължение на 21 дни музикантите изнасят 19 концерта. За невероятния успех на турнето безспорен успех има и Милчо Левиев. Чуйте тяхното изпълнение на латиноамериканската мелодия Besame mucho7. Пепър не жали комплименти по адрес на талантливия български пианист. Не е чудно, че свири с него на две култови места за джаза – в Лондонския клуб „Рони Скот“ и в Нюйоркския джаз клуб „Fat Tuesday“. От изпълненията в Лондон се ражда албумът Blues For The Fisherman. На обложката за лидер е изписано името на Милчо Левиев. Макар, че три от четирите пиеси в албума са от Арт Пепър, лидер е пианистът. Причините са вероятно от юридически характер.
Ще завърша този избирателен обзор от звукозаписния актив на Арт Пепър с концерта на неговия квартет във „Fat Tusday“ – най-престижния джаз клуб в Ню Йорк по това време8. Всички членове на квартета са първокласни джазмени: Милчо Левиев (пиано), Джордж Мраз (контрабас), Ал Фостър (ударни)9. Изпълненията на Арт Пепър и на останалите музиканти са забележителни.
Преди своето „възраждане“ Арт Пепър пребивава цели две години (1969 – 1971) в Синанон – калифорнийски център за социална интеграция и дезинтоксикация. Там среща и последната си съпруга Лори. Въпреки че в Синанон е свирил на любителски начала и се е радвал на всеобщо възхищение, на излизане от центъра Пепър се съмнява с способността си да свири все още. Решава да сложи край на музиката и започва работа като общ работник в една хлебарница. За човек, който винаги се е имал за голям джазмен, този факт подсказва безкрайната самовзискателност на Арт Пепър. Без нея и без абсолютното му влечение към джаза той не би могъл да преодолее травмите в трудното си съществуване. Не би могъл също да ни остави музика, която става наша вътрешна мярка за емоции и за прекрасното.
1. Според други източници този период е от две седмици.
2. Ерол Гарнър – един от най-големите пианисти в джаза – също не е можел да чете ноти.
3. Интервю с Арт Пепър от 1 ноември 1976, публикувано в обложката на албума.
4. Интервю с Арт Пепър от 1 ноември 1976, публикувано в обложката на албума.
5. За пример ще посоча концертите от 70-те години на южноафриканския бигбенд The Brotherhood of Breath под ръководството на английския пианист Chris McGregor. Всички музиканти от този бенд живеят и работят в Лондон.
6. Вж. първия от двата албума на Art Pepper with Duke Jordan in Copenhagen (1981).
7. Вж. Art Pepper. Live in Japan, vol. 1. Заслужава внимание и изпълнението на Арт Пепър на същата тема в Копенхагенския концерт от 1981 г., 2-ри албум.
8. Вж. Art Pepper. Live At The Fat Tusday (15 април 1981).
9. За пример ще посоча концертите от 70-те години на южноафриканския бигбенд The Brotherhood of Breath под ръководството на английския пианист Chris McGregor. Всички музиканти от този бенд живеят и работят в Лондон.