Погледнато от птичи поглед, мястото на пианото става все по-видимо в еволюцията на джаза. Когато след Ню Орлиънс и Чикаго Ню Йорк става център на новата музика, пианото излиза от анонимност или, по-точно, престава да бъде просто елемент от ритмичната секция, редом с ударните, контрабасът или тубата, за да изпълнява все по-често основната линия в мелодията, а и да дава блестящи доказателства за импровизаторските си възможности. През 20-те години на миналия век в тесните кръчми на Харлем все по-често се свири джаз и той все по-често се свежда до изпълненията на пиано. Така се утвърждава стилът „страйд“. Негови най-талантливи представители са Джеймс П. Джонсън, Фец Уолър и Арт Тейтъм. Впоследствие историята на тази музика преминава през суинга и бибопа. Музикантите, започнали кариерата си като представители на бибопа, скоро разбират, че тази музика ограничава тяхната публика, защото на нея се танцува трудно. През 50-те години те започват да свирят по-ритмични мелодии, които са по-подходящи за танцуване. Наричаме тези музиканти постбопъри или джазмени от основното течение, т. нар. „мейнстрийм“. Сред пианистите от поколението на постбопърите бих откроил четири имена – Телониъс Монк, Бъд Пауел, Бил Еванс и Оскар Питърсън. По какво последният се отличава от предишните трима?
Оскар Питърсън (https://bg.wikipedia.org/wiki)
Изпълненията на Оскар Питърсън впечатляват със своята виртуозност, с богатството на своите импровизации, със своята всеобхватност. Докато музикалният път на Телониъс Монк, Бъд Пауел и Бил Еванс е сравнително кратък, за половин век, времето между 1945 и 1995 г., Оскар Питърсън е реализирал близо 200 албума. С други двама музиканти, за които ще стане дума по-нататък, неговото „изкуство на триото“ достига съвършенство и печели сърцата както на широката публика, така и на познавачите на джаза. Някои намират, че всеобхватният репертоар на триото е еклектичен, доколкото пианистът свири всичко със всички. По-точно би било да гледаме на този репертоар като доказателство за енциклопедичната нагласа на Питърсън и на неговите партньори. Изпълненията на пианиста се радват на възхищението на ценителите и на джаза, и на класическата музика. Неслучайно Глен Гулд, култовият класически пианист, възкликва по повод на изпълнение на Оскар Питърсън: „Слушах го. Когато се замислих дали това изобщо може да бъде изсвирено само с две ръце, се появи и трета. Може би ръката на Господа? Браво!“ Масовият слушател на Питърсън едва ли се пита каква е неговата техника. Но той безспорно е завладян от красотата на музиката. Връща се многократно към нея, търси да поднови насладата си от нещо, което го е развълнувало.
В историята на джаза името на Оскар Питърсън свързваме не толкова с очевидния стремеж към съвършенство на изпълнителя, нито с нововъведения в музицирането, колкото с насладата от неговото пиано. Как се постига това? Въпросът опира и до тайните на занаята, и до човешките особености на музиканта. Разказът, който следва, е опит за отговор на този въпрос.
Оскар Питърсън е роден на 15 август 1925 г. в Монреал. Родителите му са преселници от Антилските острови. Там баща му е работил като моряк на товарен кораб. След установяването си в Канада постъпва на работа в Държавната железница. Майката на Оскар е домакиня. Отличавала се със своето трудолюбие и преданост към семейството. Оскар има четирима братя и сестри. Всички проявяват отрано влечение към музиката. Свирят на поне два инструмента. С музика Оскар се захваща едва петгодишен. Първоначално свири на тромпет, но след като заболява от туберкулоза и след едногодишно болнично лечение, от което момчето излиза напълно възстановено, става ясно, че духовият инструмент е противопоказен за него. Така започва да свири на пиано. Първият му наставник е по-голямата му сестра Дейзи, която става музикален педагог. Дейзи насочва Оскар към класическата музика. Момчето ще я изучава изключително цели осем години. После под влияние на по-големия си брат Фред Оскар открива джаза. Слуша в захлас изпълнения на пианиста Теди Уилсън: „Когато той свиреше – спомня си Оскар – можех да усетя любовта му към инструмента. Тя се изливаше във всяка негова фраза. Чувствах съвършеното му туше и кристалния звук. На моменти той суингираше с поразително пулсиране. В други мигове изсвирваше мелодията толкова деликатно, че всяка нота се отронваше като дъждовна капка. […] Тъкмо такава беше формата и посоката, по която исках да поема и аз в света на джаза. […] С часове работех над пианото, за да постигна изтънчената лекота и онова, което ми се струваше част от Теди. Исках то да стане и част от мен.“1
Още тогава младият Оскар разбира, че импровизирането в джаза изисква пълно владеене на хармоничните структури, които изпълнителят трябва да помни и предвижда: „Друг аспект на импровизацията, върху който наблягах особено, се състоеше в умението да изграждам всяка фраза и мислено да предвиждам следващата – с други думи, да съм в състояние да мисля напред това, което свирех в момента.“2
Изключителната работоспособност и безспорната музикалност на младия талант не остават незабелязани. Петнадесетгодишното момче е поканено да свири в престижния оркестър на Пърси Фергюсън. След спечелен конкурс му поверяват и петнадесетминутно седмично предаване по радиото. Растящата популярност на юношата Питърсън не отслабва стремежа му да изучава света на музиката и възможностите на своя инструмент. Пътят към съвършенството минава и през влиянието на изключителни музиканти – пианистите Теди Уилсън и гениалния Арт Тейтъм. Ще си позволя да цитирам по-дълъг откъс от автобиографичната книга на Питърсън за обстоятелствата, при които младежът открива изкуството на Арт Тейтъм: „Един следобед баща ми влезе в стаята, пусна грамофона и каза: „Какво мислиш за този пианист?“ По-късно разбрах, че става дума за Арт Тейтъм и за неговото изпълнение на „Tiger Rag+. Първоначално се изсмях, защото баща ми се шегуваше с мен, като ми пускаше запис с двама пианисти. Татко попита защо се смея. Отговорих, че съм разбрал номера с двамата пианисти. Тогава той каза с видимо удоволствие, че пианистът е един – и то сляп на всичко отгоре! Обзе ме пълно отчаяние. Първо, струваше ми се невероятно човек да свири така. Второ, беше очевидно, че, макар и сляп, от пианото си той извличаше повече от това, което аз, зрящият, можех да си представя. Изпаднах в униние и депресия. Музиката, която бях чул, така ме впечатли, че цял месец не пипнах пианото. Спомням си, че разни хора от семейството ме караха да свиря, но аз не можех да отговоря каквото и да било.“3
Бравурното пиано на Арт Тейтъм е впечатлявало всички, които са го слушали. Не само защото пианистът е бил незрящ. И други незрящи музиканти са изпъквали в света на джаза. Сещам се за Рей Чарлс и за пианиста Лени Тристано. Геният на Арт Тейтъм не се свежда до никой индивидуален жанр или стил. Пианото му звучи като оркестър, музикалните линии, които Тейтъм трасира с невероятна скорост и с непредвидима лекота, придават нови измерения и на джаза, и на музиката изобщо.
Паметник на Оскар Питърсън, Национален център за изкуство, Отава, Канада (https://bg.wikipedia.org/wiki)
Теди Уилсън и Арт Тейтъм вдъхновяват Питърсън, но младият музикант не иска да ги възпроизвежда подражателно. Често Питърсън е смятан за ученик и приемник на Тейтъм, още повече, че когато се сприятеляват, Питърсън му засвидетелства безрезервна привързаност и го е страх да свири пред него. Но между двамата пианисти има и съществени различия. Изпълненията на Питърсън предлагат завършени форми, докато многопосочното музициране на Тейтъм подхвърля множество фрази, които не се вписват в цялостна структура. Преди малко споменах за „изкуството на триото“, което Питърсън довежда до съвършенство. То предполага в определени моменти пианистът-лидер да се постави в услуга на солиращия партньор, да му акомпанира, вписвайки се така в колективното музициране. Арт Тейтъм е човек-оркестър. Трио-форматът го ограничава в неговата експанзия, спъва индивидуалния му порив, докато идеалът на Оскар Питърсън като лидер на малка формация предполага пълноценно взаимодействие и единство с останалите членове на триото.
Третият образец за Питерсън е Нат Кинг Кол. Питърсън подражава не толкова на пианиста, колкото на певеца. Защото и той на младини се е изявявал като вокалист. Ричард Палмър, автор на книга за Оскар Питърсън, разказва следната история, която звучи като анекдот. След като чул изпълненията на Питърсън, Нат Кол отишъл при джазмена с думите: „Виж какво, занапред аз няма да свиря на пиано, но и ти няма да пееш.“4 Наистина, впоследствие Нат Кол ще се изявява главно в популярната песен и ще жъне успех, очаровал редица начинаещи вокалисти, в това число и Рей Чарлс. Но в друго отношение влиянието на Нат Кол върху Питърсън е по-безспорно. Когато в началото на 50-те години пианистът формира първото си трио, то включва пиано, китара и контрабас – конфигурация, наложена от триото на Нат Кол, който предпочитал китарата пред ударните инструменти.
След работата си в оркестъра на Пърси Фергюсън Оскар става пианист в бенда на Джони Хомз. Той е единственият цветнокож музикант в престижния оркестър. Остава там пет години – период, през който чернокожият пианист трупа ценен опит и в музикално, и в социално отношение5.
Въпреки че навлиза твърде рано в професионалния джаз, Питърсън продължава да взима уроци по класическо пиано. Сред своите учители той споменава с любов Пол де Марки, кръвен потомък на Ференц Лист. Де Марки е изцяло отдаден на музиката. Чужд е на всякакво педагогическа позьорство, но и не фамилиарничи със своя ученик. Учи го на самовзискателност и за разлика от други педагози, не го хвали постоянно. Но когато след концерт на вече утвърдения пианист, Де Мерки му казва, че е прероден Лист, думите му отекват дълго в съзнанието на Оскар, насърчават го в трудния път към клавирното съвършенство. Питърсън не отдава значение на условните комплименти, но се стреми към признание. И има шанса да го получи от най-значителния импресарио в джаза на 20 век, Норман Гранц.
Ще си позволя кратко отклонение от своя разказ, за да кажа няколко думи за тази забележителна личност. Норман Гранц става мениджър и близък приятел на Питърсън. В книгата си за пианиста Ричард Палмър отбелязва: „Представянето на Питърсън би било непълно, ако пропуснем да отбележим животворната роля на Норман Гранц за съдбата на пианиста. Именно Гранц го убеждава да напусне Канада и да се установи на юг. Тогава той му урежда много записи. […] Завръщането на Гранц в звукозаписната индустрия през 1972 г. (с плочите Пабло) вдъхновява чувствително Оскар6. За него настъпва най-продуктивният му период.“7
В 1944 г. Гранц организира джем сешън на изявени музиканти във Филхармонията на Лос Анджелис. Нарича този концерт „Джаз във Филхармонията“ (Jazz At The Philharmonic) или съкратено JATP. Идеята на Гранц се оказва изключително продуктивна. За тези годишни концерти той кани най-изявените джазмени през 40-те и 50-те години на 20 век, които свирят стандарти. В репертоара им винаги има и блус, жанр, който Гранц особено харесва. Оскар Питърсън е титулованият пианист в концертите JATP, а неговото трио осигурява ритмичната секция на тези концерти, чиито звезди са Колман Хоукинс, Луис Армстронг, Лестър Йънг, Ела Фицджералд, Стан Гец и много други.
Норман Гранц е твърд противник на расовата дискриминация в САЩ. За турнетата и концертите, които организира, той осигурява еднакви и възможно най-добри условия за изпълнителите. Всички големи джазмени говорят с благодарност и респект за неговите инициативи. Неслучайно тромпетистът Рой Елдридж, смятан за преходно звено между класическия тромпет на Луис Армстронг и модерния тромпет (Кларк Тери, Майлс Дейвис, Чет Бейкър), казва за Гранц: „Би трябвало да издигнат статуя на този тип. Няма друг в бизнеса, за когото бих могъл да кажа същото.“8
Автобиографичната книга на Питърсън посвещава отделна глава и много други страници на Норман Гранц. Забележителният портрет на Гранц, оставен от Питърсън, свидетелства за проникновен психологизъм и за безспорен писателски талант. Този портрет е ценен документ, защото е дело на свидетел и привилегирован приятел на големия мениджър.
С Норман Гранц Питърсън се запознава през лятото на 1949 г. Норман пътувал с такси за летището в Монреал, когато чул по радиото изпълнения на пианиста. От шофьора разбрал къде свири джазменът в този момент (в монреалския хотел Алберта), отбил таксито и отишъл да чуе на живо заинтригувалия го музикант. Тяхната среща поставя началото на дълга съвместна работа и истинско приятелство. Благодарение на Гранц канадският пианист получава и първото си признание в САЩ. Оставям разказа за по-нататъшната кариера на Оскар Питърсън за следващия брой.
(Следва)
1 Oscar Peterson, A Jazz Odyssey. My Life in Jazz, New York, London, Continuum, 2002, p. 23.
2 wA Jazz Odyssey, цит. съч., с. 30.
3 Пак там, с 33-34.
4 Richard Palmer, Oscar Peterson, Garancière, 1986, p. 25.
5 Хомз насърчава Питърсън да композира и да аранжира.
6 След като продава своята компания Verve, основана в 1956 г. на компанията MGM в 1960 г.,Гранц създава звукозаписна компания в 1972 г. Нарича я Pablo в чест на Пикасо, с когото се запознава в 1968 г. По това време Гранц живее в Швейцария.
7 Richard Palmer, Oscar Peterson, цит. съч. с. 14.
8 Oscar Peterson, A Jazz Odyssey, цит съч. с. 179.