След световния успех на Стан Гец в жанра боса нова музикантът вероятно е бил силно раздвоен. От една страна, е чувствал, че с друга музика едва ли може да достигне същия или по-висок комерсиален таван, от друга, духът на вечно търсещия джазмен го подтиква към нови срещи и нови експерименти. Ще се опитам да проследя най-интересните от тях.
На 4 март 1964 г. Гец записва 10 композиции в партньорство с вибрафониста Гери Бъртън и още двама музиканти. Под заглавието Nobody Else But Me албумът излиза едва в 1994 г., тоест тридесет години по-късно. Звукозаписната компания Verve, която го издава, вероятно е трябвало да изчака дълго време, докато премине вълната „боса нова“, с която е било свързвано името на Стан Гец. Всъщност в този първи след серията „боса нова“ албум саксофонистът разкрива един по-истински лик – на джазмен от течението на постбопа с подчертано романтично звучене, съчетаващо приглушена чувствителност със завладяващи изблици на „мъжественост“. Продължителната карантина, наложена над този звукозапис, а и сравнителната неизвестност на албума потвърждават истината, че успехът в изкуството е относително понятие. И че този успех в повечето случаи се дължи на външни фактори. Къде следва да поставим мястото на бразилския жанр в творческия път на Стан Гец? Ще напомня, че не Гец открива музиката „боса нова“. Открива му я китаристът Чарли Бърд, пребивавал няколко години в Бразилия. Ще добавя също, че след 1964 г. Гец не се връща никога към музиката „боса нова“. Успехът му в този жанр се оказва много по-дълготраен от интереса му към творчеството на Антониу Карлус Жубим.
За сметка на това пък срещата на Стан Гец с пианиста Бил Еванс е не „външна“, а по-скоро закономерна. Пианистът, получил световна известност след работата си през 1958 г. с квинтета на Майлс Дейвис, е предложил нова естетика в джаз-пианото1. И до днес тя вдъхновява много пианисти. През 1964 г. Бил Еванс се е утвърдил като друга икона на пост-романтичния джаз, отличаващ се с пестеливи изразни средства и вглъбеност, която ангажира слушателя да довърши сам недоизказаното. От срещата на Еванс с Гец се ражда албумът Stan Getz And Bill Evans (Verve, 1964). Родството между изисканите, интровертни стилове на саксофониста и пианиста отдавна е вече признато. До този момент двамата гении на модерния джаз просто са вървели по собствен път, не са имали време да свирят заедно. В случая се освобождават за първи и последен път, като записват в студио 11 композиции за албум от близо 63 минути2. В него участват и други двама отлични музиканти – барабанистът Елвин Джоунс и басистът Рон Картър. Сред записаните композиции – всичките забележителни – моето предпочитание е за „Grandfather Waltz“.
Jazz saxophonist Stan Getz plays saxophone at the Brooklyn Paramount on March 5, 1955 in New York (https://photos.com/featured/stan-getz-at-the-brooklyn-paramount-donaldson-collection.html`)
Като музикант Гец се слави със своя перфекционизъм. Топлият звук на неговия саксофон е плод на много дни репетиране и стотици пера (платъци) за инструмента. Но яркото му присъствие на сцената и в звукозаписното студио се обяснява вероятно и със способността му да прави паузи. Така например между 1958 и 1960 г. Гец живее три години в Скандинавия (Швеция и Дания), където всъщност продължава да свири, макар и по-рядко. В периода 1969-1971 г. пребивава в Испания. Тогава отказва всякакви музикални ангажименти, за да се подложи на терапия по дезинтоксикация. И други музиканти са прекъсвали напрегнатия ритъм на концертни изпълнители. Видяхме случая с Майлс Дейвис, който спира да свири на два пъти – за да се освободи от наркотиците и за да излезе от продължителната депресия, придружена с болки в ханша. Кое връща Гец в музиката? Мисля, че това е преди всичко чувството му за колегиалност и за солидарност с талантливите музиканти. Докато пребивава в Испания, той прескача веднъж до Париж в началото на 1971 г. Озовава се в Парижкия клуб „Blue Note“, където свирят „местни“ музиканти: Еди Луис – орган, Рене Тома – китара, Бернар Люба – ударни3. Силно впечатлен от техните изпълнения, Гец приема предложението да оглави триото и да предприеме турне с него. Така се озовават за три седмици в престижния Лондонски джаз клуб „Ronnie Scott’s“. От изпълненията на квартета там се ражда албумът Dynasty. За този албум джаз-пианистът Бени Грин пише възторжена рецензия. Там четем: „Едва ли Стан Гец е свирил по-добре в живота си“4. За суперлатива може и да се спори, като имаме предвид и предишни, и по-късни записи на Стан Гец. По-важното е друго: въпросният албум се явява ярка демонстрация на две страни от характера на музиканта Гец: първо, макар че признава водещата роля на американските цветнокожи в този жанр, Гец, по произход украински евреин, се стреми да придава универсални измерения на джаза в сътрудничество с музиканти от цял свят; второ, водещо начало в изпълненията на Гец е мелодията. Към нея той подхожда с дискретна грижа за изграждане на цялото, организира го с изящни фрази, завладяващи със своите изненадващи контрасти. Прийомите на инструменталиста смайват с простотата си. Но вградени в цялото, те свидетелстват за впечатляваща виртуозност. В компанията на истински творци, музиката на Гец е творческа. Това творчество долавяме и в преките диалози с останалите музиканти, и в самите изпълнения на Гец, които носят по нещо от почерка на другите. Повечето от пиесите в двата албума на Dynasty са композирани от партньорите на Гец. Саксофонистът извлича от музиката на другите отделни мотиви, придава им свои акценти. Така тя става негова. За пример ще посоча от Dynasty композицията на саксофоаниста Бени Голсон „I Remember Clifford“. Тя звучи съвсем различно от изпълнението на, да речем, Manhattan Transfer.
Музиканти от ранга на Стан Гец са безспорно сред най-добрите представители на това изкуство. И не случайно той партнира само с най-добрите: Оскар Питърсън, Джими Роулз, Чик Кърия, Стив Суолоу, Джордж Мраз, Марк Джонсън, Виктор Луис и много други. В джаза всеки голям творец става притегателен център за най-талантливите. Пълната дискография на Стан Гец е доказателство за това.
Въпреки твърде избирателния подход, към който трябва да се придържам, не мога да премълча срещата на Стан Гец с тромпетиста Чет Бекър. Първата им съвместна работа е от далечната 1957 г. Третата им, последна среща, ги събира на шведска сцена в 1983 г. От нея се ражда двойният албум Quintessence. Макар че по характер Бекър и Гец не си допадат, сближава ги стилът им на вълшебници на приглушения звук5. Бекър е по-лаконичен от Гец. Може би затова обикновено свири след него, разкривайки неочаквани страни на мелодията. Да ги слуша човек, е истинско предизвикателство за музикалното въображение. И двамата свирят встрани от общите места. Ефектът от техните диалози е поразителен, извисява ни душевно и интелектуално.
Работата на Стан Гец с пианиста Кени Барон заслужава особено внимание. Първоначално записват албума Anniversary (1987), посветен на 60-тата годишнина на Стан Гец. Впоследствие изнасят концерти в Копенхагенския клуб „Café Montmartre“. От записите на изпълненията на двамата се ражда двойният албум People Time (1991). Албумът се оказва лебедовата песен на Гец. Саксофонистът страда от рак на белите дробове. Фактът е добре известен на ценителите на Гец, който е живял в Дания две години. Макар и обречен, на тези концерти той свири изумително. Срещата между един от последните великани на модерния джаз с Кени Барон, образован, креативен музикант, който поднася прекрасни изпълнения далеч от утъпканите пътеки в джаза, е последното ярко доказателство за изключителните възможности на Гец да партнира с музиканти, отличаващи се със сложно мислене и безупречна техника. В работата си с Кени Барон Гец остава верен на себе си. Свири прекрасно. От този албум чуйте композицията на басиста Чарли Хейдън „First Song“. Изпълнението на Гец е покъртително по своята красота. В него долавяме и множество акценти от стила на великия музикант. Едва ли има по-вълнуващо прощаване с живота, който Гец е посветил на своето изкуство.
Любителите на прогреса се питат с какво Гец е обновил джаза. Предпочитам отговора на френския саксофонист Жан-Луи Шотан. По отношение на подхода към мелодията, хармонията и ритмиката Шотан казва за Гец: „Той не обновява нищо, но във всички тези области е по-добър от всеки друг“6.
В историята на джаза малцина достигат въздействието от изпълненията на Гец. Тези изпълнения ни извисяват, обогатяват ни с прекрасни звуци. Благодарение на тях ще заобичаме още повече престоя си на този свят.
1 Въпросният квинтет с участието на саксофонистите Джон Колтрейн, Джулиан Канонбал Адерли, на басиста Пол Чембърс и разбира се, на Бил Еванс, създава щедьоврите на модерния джаз Kind Of Blue, 58, Stella By Stralight. На Бил Еванс ще посветя отделен материал в тази поредица.
2 Вторият албум на Стан Гец с триото на Бил Еванс е озаглавен But Beautiful. Това не е студиен запис, а плод на съвместното им участие в джаз фестивала в Антверпен, Белгия, през 1974 г. Препоръчвам ви да чуете от него, освен композицията на Бил Еванс „Funkallero“, пиесата на пианиста Джими Роулз „The Peacocks“.
3 По това време Гец чува често да се казва, че във Франция джазът е мъртъв и че френската публика ходи само на концертите на именити американски джазмени. Случката в „Blue Note“ опровергава това мнение. Колкото до местните музиканти, които Гец слуша тази вечер в Парижкия джаз клуб, наричам ги „местни“, доколкото не са американци. Става дума за органиста Еди Луис, родом от Мартиника, за китариста Рене Тома от Белгия, приемник на легендарния Джанго Райнхарт. Само третият – барабанистът Бернар Люба – е парижанин.
4 Benny Green, The Observer, London, 14 March 1971.
5 Между тромпета на Чет Бекър и гласът му на андрогин има пряка връзка. Джаз вокалистът Бекър контрастира с мъжествените акценти, характерни за саксофона на Гец.
6 Цитирам по Lucien Malson, „Stan Getzˮ in Les maîtres du jazz, Paris, Buchet / Chastel, 2006, p. 154.