Иван Пейчев

Брой № 1 (21) / март 2013, Възпалението при ХОББ

Иван Пейчев* е гигантски поет. В интервала от 1939 г. до 1973 г. – дванадесет стихосбирки с неповторима, автентична поезия. Един от най-фините и най-деликатните лирици сред великата поредица – Ботев, Яворов, Дебелянов, Далчев, Геров, Фотев, Борис Христов, Константин Павлов… Поет със „златни гвоздеи в устните”, с непосредствения език на зрящата си душа, с преданата вярност към думите и с удивлението на дете, което съзерцава живота с поетично изумление. Представям ви Иван Пейчев чрез вероятно най-добрия текст написан за него някога – този на Христо Фотев от 1967 г.

Коста Костов

 

Аз би трябвало да мълча, но не мога да преодолея в себе си Иван Пейчев, срещата с когото — и приятелството — е една от най-големите сполуки в живота ми.

Ние се срещнахме преди 10 години, след отпечатването на една моя юношеска поема, в която ентусиазмът и провинциалната амбиция на отчаяно момче ми обещаваха сигурното бъдеще на непрестанно насилие над думите — престъпление, което се извършва в името на всичко, каквото пожелаете.

Тогава аз не знаех какво да правя със своята собствена душа и под внушението на една огромна, вече почти изчезнала аудитория бях на път да си измисля друга, по-приемлива, по-опитомена, но не своя душа, да я извая и защитя с печалното въодушевление на Андерсеновите оловни войничета…

Помня — неговата красота ме удиви. Тая почти болезнена красота на главата му — особено ръцете — и в най-привично делничните движения. Крехко колебливата му походка, чиято опорна точка е някъде между небето и земята — и може би затова — невероятно стабилна. И най-вече — дълбоката клавиатура на неговите жестове — резки, брутално отчетливи — скръбно средство за защита на една нежна, уязвима, чувствителна душа. А други — изваяни от доверие за удостоените и достойни за доверие… Едва забележими и празнични, защото носталгията по празника е главното, което ни сближи. Как да забравя — една маса, три риби, пет чаши и силуета на някоя измъкната из тишината дума, която тъй рязко смъква дрипите си, че ни заслепява с внезапната си любовна голота.

Празнична е същността му! Той винаги носи празника в себе си — празникът е неговото здраве… И той го осъществява! И с това отрича „теорията на ужаса“ — смъртта! Той е винаги в центъра на празника и малко встрани от него… Тука е тайната на неговото обаяние, което обединява понякога на масата му толкова различни и изначално разделени светове. Невинни и виновни по призвание, ангели и бивши архангели, мъже и жени, и деца… Момичета!

Това би могло да се нарече „Иван-Пейчевската атмосфера“ — тъжно обещание за братство, обещание, което се излъчва и от кожата, от порите на неговите стихове.

Защото и те — както всичко, направено от човека — са по ръста и по образа на създателя си.

Отношенията му с думите са, както отношенията му с хората — страстни, категорични, драматични.

Драматизмът на неговите отношения с думите се сгъстява понякога дотолкова, че тялото му — което той не обича — не издържа, и тогава той, най-нежният и най-общителният, трябва да изпие чаша с вино, за да възстанови контакта си с хората… Дори с най-близките!

Но той не се предава, т.е. не прибягва до насилие над думите, в което е и голямото поражение на повечето от колегите му. Той знае тайната на паузите между думите — спасителната пауза, в която се възстановява взаимното доверие… Оная тъй рядко интимна интонация, окървавена от безкрайните часове на самота, очак­ване, търпение, време на мизерия и тържествуване, на оскърбление и разкаяние, на смирение… (Аз се плаша — и кой има смелостта да дешифрира живота на поета.) Но да се върна на интонацията — единствената интонация, която възстановява невинността — първичното предназначение на думите… А има ли по-насипвана и по-компрометирана материя от думите?

Това е работа! Святата, истинска, единствена работа на поета, в която успехите са толкова съмнителни, а признанието — тъй оскърбително понякога. Най-несправедливо оценимата работа, защото предаността, верността към думите понякога е по-голяма от тая към хората, към езика им. А кой друг, ако не поетът, може да защити и съхрани живота на езика и непрестанно застрашаваното му здраве?

Тъкмо тук е опасното пространство, трагиката на поета — родения — мястото, изпепелено от гръмотевиците на толкова професионални и непрофесионални наблюдатели на нашата поезия… И ме изумява устойчивостта — силата, с която въпреки всичко се осъществява поетът. Наистина пи са „слепи децата на боговете“, или са „зрящи очите на душите им“ — не зная, но винаги са ме изумявали явленията Ботев, Яворов, Дебелянов, Далчев, Пейчев, Геров…

И на края — това е най-убийствената, най-нездравословната работа! Най-безнадеждно непрекъснатата работа, която ерозира тялото — очите, ръцете, сърцето… Но какво е тялото пред възможността да бъдат съчетани няколко най-различни и често пъти враждебни помежду си думи, да бъдат измъкнати от хаоса те и да бъдат венчани, както Ромео и Жулиета в параклиса пред олтара на отец Лоренцо.

Но да! Какво е жалкото тяло пред точното и красиво-атлетическо слово­­съче­тание:

Когато ти решиш да си заминеш,

недей си взема сбогом нито с мен,

нито с морето!

Иди си, без да се сбогуваш!

О, работа, в която животът на поета прилича на самоубийство, но не е самоубийство, а едно непрекъснато изумление от човека и живота във всичките му превъплъщения!

Поетът умира от изумление!

Аз не говоря за имитаторите в областта на словосъчетанията, колкото и съвършени да са те. (О, колко тънка, едва забележима, но съдбовна е тая граница между имитацията и истинското… Неописуемото.) Не за тия, които насилват думите (а те са толкова безпомощни и невинни), които извиват техните китки и юношески глезени и ги захвърлят в моргата — по мрамора на жалките си книги, изпълнени с агонията на насилените, оскърбени средства!

Говоря за поетите! За хората — изстрадали любовта си към живота, осъз­нали — изкупили отговорността си пред средствата! За малкото, които са над инфантилната имитация на възторга и ентусиазма — истинските възторжени ентусиасти… За които правенето на поезия не е средство, а съдба! Съдба, в която една нация осъзнава стойността си… Говоря за Иван Пейчев!

В паузата, продължила няколко години, той си наложи спасителното мълчание на оздравяващите — пие вино, влюбва се в жени и пред очите им осъществява верността си към единствената, пътува с приятели с влакове към морето… Усмихва се, а може би му е било смъртно трудно. Сигурно е имало месеци на отчаяние, но той не е от расата на поетите, които развяват спалните си пижами из страниците на литературни списания… Той осъществява живота си с едно почти декоративно достойнство! Тогава може би са прозвучали първите реплики на неговите пиеси — другата му способност да материализира думите, — но сега няма да говоря за това.

Аз ще говоря за мълчанието! За златните гвоздеи в устните на поета! За това огромно, достойно, невероятно съсредоточаване, наречено мълчание! За едно мълчание, което носеше всички белези на религия и въпреки това — бе преодоляно. За преодоляното мълчание, из което избиха златните кълнове на последните му стихотворения! И за онова тъй рядко явление в поезията на всички народи — опита му да разбие мита за себе си! Тука е неговото величие — рискът, страхът (и с основание) от една безпределна самота. Защото ние не обичаме да разбиват представите ни за някого. И жестоко си отмъщаваме. В това е голямата катастрофа на повечето поети. Но Иван Пейчев пое риска (той не ни казва какво му е струвало това) и разбива легендата за себе си! Предпочете да остане верен на сегашното си общество, на сегашната си душа, отколкото на представата ни за него… Последните му стихотворения са доказателство за това. Между тях има стихове, които той обича, и такива — които не обича. За първи път — никаква преграда между него и думите… Лице с лице! Едно изключително доверие от двете страни — 80 стихотворения, половината от които са на равнището на най-хубавото в съвременната европейска поезия! Свободни, мощни, нежни стихове — една целенасочена и експресивна материя, положена върху остриетата на няколко скръбни синкопа…

И все пак ти не съществуваш, смърт!

Ти, жалък ритуал на моето познание!

Кратки стихотворения, осъществени с оная свобода, която окриля отношенията между най-близките любими хора.

Подарявам ти голямото свое море!

Подарявам ти реката, която обичам!

Подарих ти всичко, което нямам

— защо си с друг?

Мога ли с беззащитните свои ръце

да извая — от дъжд нежността си и тебе?

Стихотворения, в които той достига до дъното на самотата си и с това я отрича… Той преминава през всичките й кръгове, за да се срещне с нас… И той се среща с нас и ни засвидетелствува изстраданото си доверие. Ние можем да харесваме и да не харесваме неговите стихотворения, но ние не можем да не почувствуваме достоверността им, мястото им в пространството. И в това е стойността на голямата поезия! Особено сега — когато клакьорите отново заработиха с розовите си длани и се развихря тая некрофилистична оргия над гробовете на знайни и незнайни герои…

Аз ще говоря за Иван Пейчев! За истинската поезия! За поведението на поета…

В тоя смисъл неговият живот за мен е урок по морал!

И аз съм му благодарен!

1967 г.

(текстът е представен с незначителни съкращения)

__________

* роден 1916 г., гр. Шумен, починал 1976 г., гр. София

 

Ти утре ще си друг

Ти утре ще си друг

и друго ще е

нежното момиче,

с което си

разсъмвал.

Как утре ще си друг,

ужасен,

отвратителен

и главно

много сам,

без нежното момиче,

с което си разсъмвал.

Как гнусно

ще ловиш

по всички заведения

коняка, рома, виното

и най-напоследък

мрака,

напомнящ ти

самотността

                (От „Уморени думи”, издадена 1993 г.)

 

Вече мина дъжда…

Вече мина дъжда,

ти не ще се завърнеш.

Валят капки от

Дъжд,

преваляват

листа и чадъри,

ослепял,

аз те търся.

Вече мина дъжда,

ти не ще се завърнеш.

Ти не ще се завърнеш,

защото те няма

в света

на листата,

в света на чадърите,

в света

на жестоката

моя измислица.

Измислена моя,

върни се!

         (От „Уморени думи”, издадена 1993 г.)

 

Изповед

Аз не съм виновен, аз не съм

никога в живота си забравил

белия тревясал калдаръм

и къщата, сгушени на завет.

 

Аз не съм забравил ни за миг

маранята, тръпнеща в полята,

враните във равните бразди

с бавен дъжд и мрак върху крилата.

 

Твоя бърз и остър хоризонт

все така сърцето ми пронизва,

все така в сърцето ми гнездо

свиват твойте залези и изгреви.

 

Топъл дим. Дървета, ветрове

и звънчета в снежните пъртини.

Аз живях, изпълнен само с теб,

и не съжалявам, не проклинам.

 

И не съм виновен, и не съм

чужденец, ни гостенин неканен;

може би съм стенал, но насън,

уморен от моите изгнания.

         (От „Далечно плаване” , издадена 1962 г.)

 


 

2 коментара към “Иван Пейчев”

Отговори
  1. Гана казва:

    Каквото и да каже човек след Иван Пейчев и Христо Фотев, ще развали магията.

  2. Петър Дашев казва:

    Затова и аз предпочитам да остана безмълвен!Поклон,дълбок поклон пред делото и паметта ви,великани!!!

Вашият коментар