„Цивилизацията, Марийке, е слънцето на днешний
век, което грее днес над цяла Европа…“
Добри Войников
„Криворазбраната цивилизация“
Този цитат от най-очарователната ни, но и най-мъдра комедия от нашето Възраждане, най-точно изразява отношението на днешното човечество към това, което наричаме „цивилизация“. Разбира се, в условията на съвременната глобализация трябва да заменим „Европа“ със „свят“, но в същността си нещата си остават същите. За всеки образован човек нейните постижения са основно мерило за прогреса и успеха на дадено общество, както и на човечеството като цяло.
Така на дневен ред изниква въпросът какво е това цивилизация. Вече посочихме, че до днес са се родили няколко десетки (според А. Тойнби – поне 21 или 26). Това означава, че за да се запознаем с миналото на човечеството като цяло, не можем да не изясним какво представлява сама по себе си цивилизацията.
Ако се замислим, думата „цивилизация“ и нейните производни се употребяват твърде често, и както обикновено се случва и с други подобни сложни понятия от хуманитаристиката, понякога се използват твърде неправилно. Практически всеки съвременен човек има някакво свое разбиране по въпроса какво представлява цивилизацията, но в науката все още продължава да има множество разногласия по него и е много трудно да му се даде еднозначен отговор.
Самото понятие произхожда непряко от латинската дума “civis, -is, m”, което означава „гражданин“ и производното му “civilitas, -atis, f” – „политика“. Същевременно френският глагол „civiliser“ (“смекчавам нравите, просвещавам”) и прилагателното от него „civilisé“ („благовъзпитан“) вече отдавна са в обращение във френския език.
Световна карта на основните цивилизации според книгата на Семюъл Хънтингтън „Сблъсък на цивилизации“ (https://en.wikipedia.org/wiki/Civilization)
За първи път думата “civilisation” е употребена през епохата на Просвещението (XVIII в.) от френския икономист и философ Виктор Рикети дьо Мирабо (баща на революционера граф Оноре дьо Мирабо, съставител на прочутата „Декларация за правата на човека и гражданина“). В труда си „L‘Ami des Hommes ou Traité de la population“ (от фр. – „Приятелят на човечеството или трактат за населението“), първата част от който е публикувана в гр. Авиньон през 1756 г., той отбелязва, че „религията безспорно е първата и най-полезна спирачка на човечеството: тя е първото проявление на цивилизацията“.
Така още с появата си терминът придобива определяща политическа и идеологическа тежест и се превръща в ключово понятие за осмислянето на света и историята през епохата на Просвещението. Скоро след Мирабо и други просветители охотно прегръщат идеята за цивилизацията. Според историкът Люсиен Февр, през 1766 г. философът Никола Антоан Буланже издава своето пространно съчинение „Древността, разкрита чрез нейните обичаи или Критическо изследване на основните възгледи, церемонии, религиозни и политически учреждения на различните народи на земята“ т.1. Там той посочва, че „когато дивият народ стане цивилизован, в никакъв случай не трябва да считаме актът на цивилизацията за завършен, след като на народа са дадени ясни и неоспорими закони: необходимо е той да разглежда даденото му законодателство като продължаваща цивилизация“.
В посоченото съчинение терминът е употребен само веднъж. Още повече, този труд е издаден след смъртта на Буланже през 1759 г., не в оригиналния вариант, а след внесени значителни поправки от барон Пол Анри Холбах, известен автор на неологизми от тази епоха. Това навежда Л. Февр към мисълта, че съществува голяма вероятност именно Холбах да е привнесъл тази дума в трактата на Буланже. А и самият Холбах многократно употребява понятията „цивилизация“, „цивилизован“ и „цивилизовам“ в своите трудове „Система на обществото“ и „Система на природата“.
По подобен начин, през 1795 г., в своя труд „Esquisse d’un tableau historique des progrès de l’esprit humain“ (от фр. – „Скица на една историческа картина на развитието на човешкия ум“ или накратко „Напредъкът на човешкия ум“) забележителният френски просветител Жан-Антоан дьо Кондорсе изтъква, че идеята за цивилизацията обозначава напредъка на човечеството в рамките на един народ, когато става възможно преминаването от състоянието на варварство към това на цивилизованост.
Практически почти по същото време (през 1772 г.) понятието започва да се използва и в Англия, където бързо навлиза в широка употреба. Там за първи път то e употребено от шотландският философ Адам Фъргюсън в неговото „An Essay on the History of Civil Society“ (от англ. – „Опит за история на гражданското общество“). Още на втора страница той пише: „Пътят от най-ранната си детска възраст до зрелостта се изминава не само от отделния човек, но и от целия човешки вид, преминаващ от дивачество към цивилизация“.
Разликата в изписването на думата на английски в сравнение с френския език е една буква („civiliZation“ на англ. ез.), но по същността на употребата смисълът ѝ остава идентичен като във френския. По-интересното е да се отбележи, че именно А. Фъргюсън е първият, който използва термина „цивилизация“ в теоретичната си периодизация на историята, където също като френските си колеги го противопоставя на понятията „дивачество“ и „варварство“.
В крайна сметка е важно да отбележим, че до края на XVIII в., през епохата на Просвещението, понятието се използва само в единствено число, понеже винаги обозначава прогреса на човечеството като цяло. Тогава терминът навлиза трайно в научно обращение, а през 1798 г. за пръв път е отбелязан със своя статия в прочутия „Речник на Френската академия“ и придобива статута на официално научно понятие.
Рискът дългите цитати и заглавия да отегчат непреднамерения ни читател трябва да бъде поет, понеже в тях се съдържат същностните елементи от разбирането за цивилизацията сред европейските мислители от тази епоха. От посоченото дотук е видно, че противопоставянето цивилизация – варварство става ключово за периода до края на XIX в. По това време цивилизацията се разглежда като идеал, който трябва да бъде постигнат и в същото време като процес на трансформиране на обществото в тази насока. От гледна точка на военно-техническото превъзходство на тогавашните европейски велики сили, тази идея в голяма степен трябва да легитимира империалистическата колонизация на народите извън Европа.
Става дума за това, че в контекста на йерархичното и еволюционистко виждане за цивилизацията, по-мощните общества (т.е. европейските) имат пълното право да „цивилизоват“ или да доминират в културно отношение по-слабите народи („варварите“) по света. По този начин споменатото военно-техническо превъзходство на колониалните сили през Модерната епоха служи като доказателство за върховенството на т. нар. „западна“ цивилизация над останалите, които били считани за примитивни и варварски.
В рамките на биологизирането на историята, подобен подход има и възгледа, че народите се намират в различни етапи на своето развитие и затова бащински дълг на по-развитите европейски общества е да възпитават „по-низшите“ народи, които се намирали в „детския“ стадий на своето развитие. Така се налага идеята за „White Man’s Burden“ (Бремето на белия човек), която е в основата и на популярната по това време расова теория за превъзходството на бялата раса.
Ако се замислим, наслагвания на тези идеи все още са налице в мисленето и манталитета на много хора принадлежащи към западната цивилизация. Този патриархално-семеен подход на европейците има своите корени и в мисионерския характер на християнството, според което всички хора по света трябва да се приобщят към вярата в Христа, за да получат възможност за спасение на душите си, независимо дали го искат или не. Така мисионерите на църквата разпространяват християнската цивилизация далеч извън Европа.
С развитието на обществената и научната мисъл през втората половина на XIX в. смисълът на понятието започва да придобива все по-широк смисъл и към началото на ХХ в. значението му вече се приближава до термина култура. В същността си и двете понятия представляват един вид противоположност на природата. Това означава, че колкото повече човек се противопоставя и овладява първичните си природни импулси, толкова повече той е цивилизован или културен.
Не всички учени обаче разглеждат двата термина като близки и припокриващи се. Така например, немско-британският социолог Норберт Елиас в бележития си труд „Относно процеса на цивилизацията“ (1939 г.) разглежда виждането за антагонизъм между „цивилизация“ и „култура“. Според тази теория цивилизацията е материалният израз на преустроената от човека природа, а културата, от своя страна, е вътрешният духовен аспект на това преустройство. В изследването се отбелязва, че употребата на „цивилизация“ е по-характерно за традицията на френската интелектуална мисъл, а „култура“ е фундаментално понятие за немската.
В контекста на същността на понятието, „цивилизация“ визира постигнатото в стопанската, политическата, научно-техническата и социалната област, а „култура“ включва достиженията във философско-религиозната област и изкуствата. По тази логика акцентът в „цивилизация“ пада върху общочовешкото, докато „култура“ изтъква специфично-националните и отличителни черти на обществото.
В крайна сметка тази теория определя термина „култура“ като по-важен, понеже цивилизацията не би могла да съществува без духовните си фундаменти. А това превръща цивилизацията в изпразнен от съдържание формален термин, несвързан с реалния живот на хората. Оттук следва категоричният извод на Елиас, че противопоставянето на „цивилизация“ и „култура“ е дълбоко погрешно в основата си, понеже и двете понятия не са синоними или взаимнозаменяеми.
Затова през ХХ в. мнозина учени се опитват да дадат най-разнообразни дефиниции за цивилизация. Най-опростеното и лесно за разбиране от тях е откъсването и независимостта на човека от природата. Степента на тази независимост определя и етапа в развитието на дадена цивилизация.
Според това виждане цивилизацията е сложно общество, в което мнозина от хората живеят в градове и в основата на прехраната им е земеделието, за разлика от предшестващите групови или племенни общества, които обитават малки поселения или номадстват и се прехранват основно със събирателство и лов.
В по-широк смисъл „цивилизация“ се използва за всяко отделно общество със съответните му особености, независимо дали е комплексно или просто. Именно в този контекст значението се доближава до термина „култура“.
На трето място терминът може да се отнася към човечеството като цяло, в смисъл на глобална цивилизация. Това значение влагаме в изрази като „космическа катастрофа ще затрие цивилизацията“ или „излизайки от джунглата, се завърнах в цивилизацията“. По подобен начин за тези, които навремето си сме служили в наборната ни армия, сигурно още е жив споменът за пламенното желание „да се върнем в цивилизацията“.
И на последно място „цивилизация“ може да се отнесе и към различните норми и правила за поведение, което я доближава до смисъла на „етика“. В този смисъл понятието съчетава изтънченост и усъвършенстване, като противопоставя „цивилизованото“ поведение на грубото и невъздържано „варварско“ държание.
От приведените определения е видно, че първоначалното разбиране за цивилизацията във висока степен се покрива от четвъртата от посочените дефиниции. През XIX и началото на ХХ в. се налага първото разбиране за цивилизацията, а през последните стотина години в обращение навлязоха също втората и третата употреба на понятието.
Ясно е, че е доста трудно цивилизацията да се дефинира ясно и категорично. И все пак съществуват няколко основни и още толкова допълнителни признаци, чрез които да определим състоянието на дадено общество като цивилизация.
Сред базовите характеристики на първо място трябва да посочим наличието на град (-ове), което указва за напреднали процеси на уседналост. На второ място е все по-тясната специализация на трудовата дейност, което също е свързано с процесите на уседналост в обществото. Третото условие е концентрацията на излишъци от произведени блага (храна, промишлени продукти и др.), които позволяват на част от населението да се включи в процесите на усложняване структурата и институциите на обществото. Четвъртата основна характеристика на цивилизованото общество е наличието на йерархична структура, което позволява по-ефективното управление на комплексното общество. И петият, но не най-маловажен признак, е присъствието на държавна организация с всичките свързани с нея функции по управлението на обществото.
Като първа допълнителна характеристика на цивилизацията можем да посочим изграждането на монументални обществени сгради от рода на храмове, дворци и др. Не случайно всеки от нас свързва различните цивилизации и представите си за тях със специфични архитектурни паметници, които олицетворяват техния облик и постижения.
Хеопсовата пирамида и Сфинксът са два от най-отличителните символи на египетската цивилизация.
(https://www.obekti.bg/nauka/dreven-papirus-razkriva-kak-e-postroena-heopsovata-piramida)
От съществено значение е и вторият допълнителен белег в лицето на развита търговия на дълги разстояния, което включва в икономическия обмен по-широк кръг от население. Тя стимулира не само развитието на стопанството, но и активната размяна на идеи, технологии и научно познание, които са от съществено значение за съществуването и напредъка на всяка цивилизация.
Третият второстепенен белег е свързан със създаването на монументални произведения на изкуството, които оформят в културен план лицето на дадена цивилизация и са израз на духовните ѝ възможности. Не случайно Кенет Кларк мъдро отбелязва, че „цивилизацията е умението да се обогатява човешкият дух“.
Изключително важен четвърти признак за наличието на цивилизация е употребата на писменост. Без нейното възникване не би било възможно функционирането на никоя държава, особено в областта на счетоводството, воденето на регистри, създаването на архиви и т.н. Практически тя е крайъгълният камък, около който се изгражда бюрократичната и управленска система на всяко цивилизовано общество и води до интензивното натрупване на инициативност и опит в него.
И накрая, на пето място е нивото на научно познание на даденото общество, особено в областта на математиката (алгебра и геометрия), астрономията, строителството, металургията и др. Без наличието на тези познания никоя цивилизация не би могла да възникне и да просъществува.
От изложеното дотук става ясно, че цивилизацията е един много сложен начин на съществуване на комплексните общества и е било нужно натрупването на критична маса от посочените фактори, за да възникне и се развие в даден момент и на дадено място. Едновременно с това тя стимулира натрупването на все по-дълбоки различия между народите на земята, което е в основата на ускореното творческо взаимодействие между хората и изключителното културно многообразие на човечеството.
Ясно е, че цивилизациите, като едни живи социални организми, са се раждали, развивали и загивали. По-същественото е, че те непрекъснато са си взаимодействали или са се сблъсквали в непреодолима конкуренция и винаги са играли ролята на локомотив на човешкия прогрес.
Най-накрая ще завършим с това, че изследването и разбирането на всяка цивилизация по света не може да се осъществи без научния апарат на главните науки за миналото на човека – историята и археологията. Но дори и те невинаги разполагат с достатъчно материални и писмени данни, особено за ранните или по-изолирани цивилизации. Това поражда онази притегателна загадъчност, която постоянно вълнува въображението на милиони хора по света и подхранва несекващия интерес към миналото на човечеството.
Литература:
- Кларк, Кенет, „Цивилизацията“, Изд. „Български художник“, С. !977
- Робъртс, Дж. М. „Кратка илюстрована история на света“, Изд. „Планета – 3“, С. 1999
- Toynbee, Arnold J. “A Study of History [The One-Volume edition, Illustrated]”, Oxford (1972)
- https://bg.wikipedia.org/wiki/Цивилизация
- https://fr.wikipedia.org/wiki/Civilisation
- https://ru.wikipedia.org/wiki/Цивилизация
- https://nbu-rechnik.nbu.bg/bg/obsht-spisyk-na-ponqtiq/civilizaciq