Истинската история на Ален Делон

Брой № 2 (2) / юни 2008, Пулмонална хипертония

Мистериозно убийство, връзки с мафията и едни от най-красивите

партньорки: ето я и истинската история на най-енигматичния жив френски актьор, по-интригуваща дори от някои от най-легендарните му роли.

 

За него всички са единодушни, че като характер е студен, надменен, саможив, дори мизантроп. Но всичко това изглежда някак простимо – защото Ален Делон е последната голяма икона от “класическия”

период на френското кино; и на екрана, и в живота, това е актьор, който излъчва невероятен магнетизъм, както почти никой друг негов колега. И това не се дължи единствено на външния му вид, стоманеносините очи, изсечените скули (американското списание “Тайм” в края на 60-те го обяви официално за най-красивия мъж в киноиндустрията); ако Делон беше просто фотогеничен, отдавна да е потънал в неизвестност. Не, той притежава и огромен актьорски талант, който, на фона на външните му данни, сякаш винаги е оставал на заден план, а това като че не е съвсем справедливо.

Изключителните му роли не са една и две и е трудно да бъдат изброени, защото кариерата му обхваща над четири десетилетия; но най-незабравим ще остане в „Самурай” на режисьора Жан-Пиер Мелвил (1967), в трилъра на Рене Клеман „Ярко слънце”, в „Басейнът” и в две кинобижута на Лукино Висконти – „Гепардът” и „Роко и неговите братя”.

Делон е от онези артисти, при които “харизма” и “магнетичност” не са просто някакви клишета, а изпълнени със съдържание думи. Почти всички, които разказват за живите си срещи с него, са като зашлевени от изключителното му недоволен от живота. Преди 8 години Делон, днес на 72, взе швейцарско гражданство, но все още живее основно във Франция, където е известен вече не толкова като светла личност и киноикона, а като сърдит, арогантен и самовлюбен до болка старец, който обича да говори за себе си в присъствие и излъчване, в което (според една от екранните му партньорки и любовници Роми Шнайдер) “има хем челичена твърдост, хем някаква мъжка грация, като при хищна котка”.

Думите на Шнайдер са от интервю през 1969, когато славата на Делон е в своя пик. В следващите години обаче сякаш нещо става с него – актьорът, обожествяван и от двата пола, постепенно сякаш пропада в някаква своя мрачна душевна бездна, изглежда все по-измъчен, сприхав и вечно трето лице – дотолкова се смята за велик. Едно френско комедийно шоу го пародира изключително успешно: смешна кукла-шарж на Делон получава наградата Сезар, а благодарствената й реч е следната: “Ален Делон осъзнава честта, която му се оказва. Ален Делон благодари на своя продуцент, Ален Делон. И на своя режисьор, Ален Делон. И на човека, който го вдъхнови за кариера в киното – Ален Делон”.

Ето една от многобройните му странности: в последните две десетилетия и повече легендата започна да дава интервюта в изключително редки случаи, и то… само и единствено на журналисти от сп. Пари Мач. Самото Пари Мач сякаш се е превърнало във “ведомствено” издание на Делон: посветило му е повече място и статии, отколкото вестник “Католик Хералд” – на папата. Цялата останала преса за Делон е враг номер едно; това вероятно е най-високата точка на неговата мизантропия, с която явно е роден (още през 1964 заяви в интервю, че далеч повече предпочита кучетата, отколкото хората). Ненавистта му към медиите е регистрирана нарочно и в една от редките постановки на френската театрална сцена, в които Делон се съгласява да играе; става дума за пиесата “Вариации на енигмата” от Ерик-Еманюел Шмит. Там актьорът е в ролята на човек, който живее изолирано, и когато някакъв репортер се опитва да разбере защо се е стигнало дотам, героят на Делон вади огнестрелно оръжие и отвръща с куршуми. Макар да не е писана специално за него, ролята сякаш напълно отразява в какво се е превърнал някогашният идол.

Случаят с театралната постановка наистина е рядкост – откакто през 1999 заяви гръмко, че прекратява актьорската си кариера, Делон се е появявал в киното и театъра съвсем епизодично, най-често вследствие на някой внезапен каприз. Тези появи до една са квалифицирани от критиката като пълен провал, включително ролята на Юлий Цезар в тазгодишния „Астерикс на олимпийски игри”. Иначе самият Делон обрисува сегашния си живот в едно от последните си интервюта за любимия “орган” Пари Мач – живее самотно в огромното си имение край селцето Души, в областта Лоаре близо до Париж; имението е с триметрова ограда и се охранява денонощно с кучета и камери, сякаш става въпрос за някой президент. Актьорът е достатъчно богат, за да живее в лукс – но макар на територията на имота му да има три басейна, малка църква и дори… гробище за домашните му любимци (все кучета от едри породи), това сякаш подчертава меланхолията, настанила се в живота му в последните години. “Аз умирам”, съобщи драматично Делон преди три години. “Но не от телесно заболяване, а от самота.”

Всичко това се отрази както на характера, така и на кариерата му. През 1997 той участва в Ден и нощ на режисьора-философ Бернар-Анри Леви – кинолента, която във Франция почти единодушно беше обявена за “най-лошия френски филм на всички времена”. Странностите не спряха дотук. Някои негови почитатели бяха отблъснати от друг ход – Делон, с чието име се лансират парфюми, дрехи и слънчеви очила, разреши да се произведат и марка цигари “Ален Делон” (срещу нелош процент от печалбите), които се продават в Китай и Камбоджа. Други пък направо го намразиха, когато спря да крие симпатиите си към крайната десница във Франция, дори нарече Жан-Мари Льо Пен “мой много добър приятел”. Това сякаш разочарова и официалните власти – през ноември 2007 Делон трябваше да е част от делегацията за посещението на новия президент Никола Саркози в Далечния изток, но малко по-рано от кабинета на Саркози деликатно съобщиха на актьора, че е изваден от нея.

За да се опитаме все пак да разберем в дълбочина защо някогашният кинобог стигна дотук, трябва да поровим по-назад във времето. Преди години вестниците нарекоха Делон “френския Синатра”, но не защото пее хубаво или пък заради сините му очи. Причината е проста: Делон демонстрира близост с подземния свят – близост, която би помогнала на известността на почти всеки актьор, особено пък на такъв, който обича ролите на ченге. Доколко наистина е бил близък с мафията, е трудно да се каже: важното е, че самият Делон вярва в това и грижливо подклажда опасната си мистериозност, като в един момент явно желаното е прието за действително. “Във всички чекмеджета вкъщи държеше пистолет”, спомня си бившата му жена Натали Делон в един документален филм. Масло в огъня на тези слухове наля и фактът, че преди 10 години Делон спечели съдебно дело срещу писателя Бернар Виоле, който искаше да публикува пикантна биография на актьора; медиите започнаха да се питат какво ли толкова има да крие. Още повече, че в официалната му биография Les Mysteres Delon (Загадките „Делон”), излязла през 2000-та година, връзките му с мафията само се загатват.

Продължава в следващия брой


 

Вашият коментар