Алберта Алкалай, журналист
„Ужасно ме ядосва,
направо до ярост ме довежда,
да ме изкарват героиня.
Не съм никаква героиня,
просто правех това,
което ми диктуваше сърцето.”
Ирена Сендлер
„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”.
Тази сентенция приковава вниманието на всеки, който разлисти Талмуда, книгата, събрала хилядолетната мъдрост на еврейския народ. Крилатата фраза се отнася за една особена раса човеци, надарени с инстинкт за съхранение не на себе си, а на другия. Изразът е предназначен за Праведницитe, за свръхчовеците със свръхемпатия и свръхморал. За хората, които загърбват собственото си благополучие и обезсмислят смъртта в името на това да спасят другия, различния, непознатия.
Такава е Ирена Сендлер, родена в Полша в началото на миналия век.
Гледам снимката ù, направена малко преди да отлети от този свят през 2008 г. и сякаш виждам на нея своята баба. Такива са ангелите-пазители, винаги приличат на някой твой близък.
Бащата на Ирена Сендлер, лекар по професия, възпитавал малката си дъщеря така: „Ако някой се дави, дори и да не можеш да плуваш, трябва да скочиш и да се опиташ да го спасиш”. Младото момиче възприема бащините наставления и ги следва през целия си живот.
През 1937 г. Ирена вече е студентка във Варшавския университет. Антисемитизмът се развихря в академичните среди. Ирена се противопоставя на изгонването на евреите от университетите. Демонстративно нарушава заповедта „getto ławkowe“ – място в лекционната зала, предназначено само за евреи, и по време на лекции сяда до тях. Изключването от университета не закъснява.
През 1939 г. немските войски бързо окупират Полша и потапят в кръв цялата страна. Ирена работи като социален работник в градската управа на Варшава. Влизат в сила нацистките антиеврейски закони. Евреите са лишени от всички граждански права. Превърнати са в население за робски труд и изтребление. Една от първите директиви на нацистите е смъртно наказание за всеки поляк, който помага на евреин. Евреите са изхвърлени от работа, от учебни заведения, отнети са им домовете, покъщнината, семействата им остават без препитание и средства за живот. Белязани със отличителната еврейска звезда, те нямат право да напускат Варшавското гето. За тях няма храна, лекарства, автомобили, радиоапарати, взето им е всичко от стария нормален живот преди немската окупация.
Като реакция срещу този режим, Ирена организира нелегална група от 10 души, предимно жени, за подпомагане на евреите. Смелото ù сърце не остава безразлично към болката и страданията на онеправданите и обявява своята лична война на Хитлер. „Не можехме да ги оставим без препитание. Беше ужасяващо да гледаш подлостта и престъпленията на германците и нямаше цена, която да ни спре да им правим напук”.
В гетото са затворени близо 500 000 евреи. В този затвор властват глада, болестите, мизерията и страха. Децата умират по улиците. Труповете им са покрити с вестници, разлагащи се човешки тела са нахвърлени на купчини по ъглите. Хора-призраци бродят навън без храна, вода и подслон, без надежда. Адът се е отворил на земята. Нацистите подготвят своето Окончателно решение – газовите камери на смъртта.
Поляците нямат право да влизат в гетото, както и за евреите е забранено да го напускат. Ирена Сендлер все пак успява да се снабди с пропуск за санитарни служители, които се борят с инфекциозните болести. Когато се озовава зад телената ограда и вижда ужасните условия, в които са поставени евреите, е поразена. Ирена губи съня си нощем, не може да се храни при мисълта за бедстващите деца от другата страна. Апокалиптичният кошмар я преследва. За да спаси душата си, решава да поеме по трудния път и да помага на обречените. Започва да влиза в гетото по два-три пъти дневно, през различни входове, за да не буди подозрение. При всяко влизане пренася храна, дрехи, пари, лекарства и ваксини, умело скрити в дрехите. Направеното винаги й се струва недостачно и с всеки изминал ден, с риск за живота си, Сендлер увеличава своята активност. Разбира, обаче, че дори и да снабдява с провизии евреите, няма да може да ги спаси от смъртта. Влаковете извозват нови и нови партиди човешки товар към фабриките за сапун на Треблинка, Майданек, Освиенцим.
Ирена трескаво мисли как би могла да е най-полезна и реално да спасява човешки животи. Решава да се посвети на най-малките, най-невинните, на тези, които имат най-голямо право да живеят. В нея узрява решението да се отдаде на сираците и най-бедните деца. Сендлер внимателно обмисля и създава сложен конспирационен план за извеждането им от гетото. За непримиримата ù същност няма граници и най-невъзможното се превръща във възможно.
Еврейските майки в гетото подготвят собствените си деца за живота навън. „Аз не съм твоята майка, аз съм твоята гувернантка, сега ще отидеш при твоята истинска майка, която те обича”. Ирена започва най-опасната си мисия – трансфер на животи. Укрива децата в камиони, линейки, трамваи, кутии, чанти, в кофи с отпадъци и така успява да премине през охраната. Веднъж озовали се в арийската част на града, малките трябва да заприличат на полячета. Сендлер ги преоблича и подстригва. Много деца са толкова бледи от глада, че младата жена им начервява бузките, за да не будят подозрение у нацистките войници. Набавя им фалшиви удостоверения за раждане, променя имената и биографиите им. Още при първата стъпка извън гетото Ирена започва да учи децата на християнски молитви. Правилното прекръстване и декламацията на „Отче наш” е билет за бъдещето. По организирана схема тя предава децата за отглеждане в семейства на добри поляци, в сиропиталища или в манастири.
През август 1942 г. двеста деца заедно със своя учител, лекарят и писател Януш Корчак се отправят на своя последен „поход” към лагера Треблинка. Преди това на Корчак е предложено спасение от газовите камери, но той отказва. Иска да придружи своите възпитаници и в смърт та. От всички тях остава дим и сладникавата миризма на изгорено човешко месо. Саможертвата на Корчак дава силен импулс на мисията на Сендлер за спасяването на още и още деца. През ноември на същата година тя се свързва със Съвета за помощ на евреите „Жегота“. Малко по-късно става ръководител на детския му отдел. Подпомогната финансово, спасителната ù дейност става по-мащабна и организирана. Ирена води бележки за всяко взето дете. Записва еврейското му име и до него – новото му полско. Архивира кои са истинските родители и реалната му възраст. Крие бележките в стъклени бутилки, заровени в двора на дома й.
През октомври 1943 г. е арестувана от Гестапо, дейността ù е осветена, конспирацията – разкрита. Жилището й е претърсено до основи. Нацистите откъртват плочките на тухлената печка, за да намерят списъка с имената на децата и този път за тях да няма бъдеще. Но така и не успяват да намерят Картотеката на живота. Ирена е изпратена в затвора Павяк, злокобно място, от където никой не се връща. Там е разпитвана с дни, измъчвана от Гестапо и на 33 години е осъдена на смърт. Сендлер разказва, че докато пътувала до мястото на разстрела, единственото, което било в мислите ù, било как повече няма да види своята любима Варшава. Ирена обича семейството, приятелите си, живота, забелязва красотата в него, но ето че се разделя с всичко това. На 13 ноември 1943 г. смъртната й присъда трябва да се изпълни. От десетината затворници –смъртници, в този ден само тя не получава куршум.
Ирена разбира, че „Жегота” е платила на Гестапо, за да не стреля в нея.
Никога не узнава колко точно струва спасяването ù. Предполага, че сумата е била космическа. Огромният подкуп е цената на нейния живот, но и цената за бъдещата еврейска идентичност на всичките спасени от нея деца, които вече са над 2500. Само тя знае еврейските имена на децата и реалните им родители. Тя е единственият ключ към тяхното минало и история.
От следващия ден Ирена Сендлер заживява под чуждата самоличност на Клара Домбровска и продължава да работи за „Жегота“. Когато избухва Варшавското въстание, тя е медицинска сестра и участва в създаването на болница за ранените поляци. Дочаква края на войната и през май 1945 г. Полша вече е освободена страна. Настъпва големият ден и Ирена изравя списъка с имената на децата. Оказва се, че почти цялата информация е запазена и четлива. Щастлива е, че саможертвата и страданията ù са имали смисъл. Предава списъка на Централния комитет на полските евреи, който започва да издирва оцелелите роднини на децата на Сендлер.
След Втората световна война Ирена продължава активната си обществена работа, но малцина знаят за нелегалната ù дейност в годините на Холокоста. Тя никога с нищо не парадира. „Единственото, за което съжалявам, е че не успях да спася още деца” споделя десетилетия по-късно. Едва през 1965 г. по настояване на мнозина от „нейните” деца, вече зрели хора, тя получава от израелския национален мемориал Яд Вашем титлата „Праведник на света”. Това звание се дава само на хора с доказани заслуги за спасяването на еврейския народ от най-голямата трагедия Шоа (на иврит- Унищожение, терминът, с който евреите наричат Холокоста). Сендлер е поканена в Йерусалим, за да посади свое дръвче на Алеята на праведниците в Яд Вашем, но социалистическите полски власти не ù позволяват да излезе от страната. Години по-късно тя все пак успява да замине за Израел и да засади своето дърво там. Еврейската държава я удостоява с почетно гражданство на Израел. Ирена отлита към небесата през 2008 г. с отличията Дама на Ордена на Белия Орел, Ордена на усмивката, номинацията за Нобелова награда за мир и светлината на 2500 спасени от нея живота.
В еврейската традиция съществува убеждението, че нашият свят е порочен и несправедлив. Цялата хилядолетна история на Богоизбрания народ изобилства от доказателства за това. Но въпреки човешката несъвършеност, някъде по света, във всеки момент от времето, съществуват десетина Праведници. Това са хора, застъпници пред Бог за човека, пратеници на Създателя, заради които ни има и нашият свят продължава да съществува. Един от тях е Ирена Сендлер. Животът й, подвигът ù и нейната крещяща скромност доказват, че Бог не е изоставил децата си, макар и по време на най-голямото грехопадение – Холокоста.
Днес, 75 години по-късно, историята на полския ангел продължава да вълнува, вдъхновява и учи на любов и саможертва. Съжалявам, че не съм имала възможността да я докосна на живо. Ако можех само за миг да се срещна с нея, бих я прегърнала силно и бих й казала ”Благодаря”.
Аз и моето семейството дължим живота си на хора от расата на Ирена Сендлер.