Лакеи сте вие, интелектуалците. Кочияши. Камериери. Прислуга. Марш бързо на масата на слугите. Кокалче ви подхвърлят. Коричка хлябец. С костилки ви замерват. С огризки. Търпиш, батко. Усмихваш се.
Васил Пармаков, перифраза[1]
Ерудитът Тончо Жечев я нарече „маркетингова“, аз преди години – „херостратова“, сега – „конформистка“, може и „еничерска интелигенция“.
Човек е изложен на средата, в която живее (експозом[2]),- семейството, училището, университета, професията, обществото. И автономията на личността му e подложена на голямо изпитание – особено в диктаторските общества, каквото беше българското през 1944-1989 г. И постдиктаторското общество след 1989 г.
Българският социолог Иван Хаджийски определя конформизма (угодничество, нагаждачество) като „закон на калпака“ (българи, които заменят калпака с фес), други – като „закон на тичащия с оркестъра“ („каруцата с духова музика“ в американския изборен фолклор). Американският психолог Елиът Арънсън е автор на много статии и книги, една от тях е „Cоциалното животно”. В нея той дефинира конформизма като „промяна в поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем натиск от страна на друга личност или група”.
При българския конформизъм 1944-1989, „другата личност” беше ТЖ, „групата” –БКП, дирижирана от Москва. След 1989-та „другата личност“ и „групата“ се сменят демократично, редуват се в креслата на властта, дирижирана от корпоративните и геополитически интереси на Вашингтон и Брюксел. Но конформизмът на някои интелигентни „личности“ продължава слугинажа си на политици и/или бизнесмени, за да получава привилегии от тях. Това наричам еничерски комплекс на българската интелигенция. Вероятно принесен през поколенията от ония българи през турското робство, които са ставали доброволно еничери, за да получават привилегии от султана.[3]
Отвращавам се, когато и сега талантливи артисти със задоволство разказват как ТЖ ги карал да казват вицове за ТЖ. Други пък колко добър бил ТЖ, защото им давал апартаменти и коли. Една артистка дори го разцелува в съдебната зала, когато той бе подсъдим.
“Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките” – пише проф. Александър Балабанов във вестник “Мир”, 6 август 1928 г. Почти 90 години от тогава и никакво репрограмиране на политическия, социален и етичен пейзаж на България.
Конформистът е “другият с маска на писател, на учен, на професор, на философ” - както го описва Ортега-и-Гасет в есето си “Интелектуалецът и другия”. При наличие на достойнство, някой от еничерските интелектуалци можеше да бъде българския Андрей Сахаров. Или българския Вацлав Хавел и Александър Солженицин – например, Георги Джагаров и Любомир Левчев.[4]
Сега, 26 години след 10 ноември 1989 г., можем да предполагаме къде щяха да бъдат някои от интелектуалците, ако тази дата я нямаше в политическия календар на България, тоест, ако комунизмът беше останал на власт в нашата страна. Тогава Илия Минев, Едуард Генов, Тончо Карабулков, Тодор Кавалджиев, Любомир Собаджиев, Петър Манолов и други достойни българи щяха да са все още в затворите. Филип Димитров и Петър Стоянов щяха да продължават адвокатската си работа. Надежда Михайлова щеше да е говорител на БКП, след това депутат в Народното събрание. Иван Костов щеше да е професор по политикономика и коментатор във вестник „Работническо дело”. Андрей Райчев, Евгений Дайнов и Меглена Кунева щяха да бъдат членове на ЦК на БКП. Соломон Паси нямаше да изрече цинизма „Майната му на православието!”, но щеше да замени „Трабанта” си с „Лада”, за да качи в нея главнокомандващия на Варшавския договор. На 24 май 2016 г. Георги Господинов щеше да приветства с хубавите си мисли и метафори випуска на Руската гимназия, а не на Американския колеж, в София. И пак нямаше да запита „защо давате на мен ордена „Св. Св. Кирил и Методий“, а не на Стефан Цанев?“ Както преди години Светлин Русев запита „защо на мен, а не на Константин Павлов?“. А Борис Христов отказва всякакви държавни награди.
И в това е цялата разлика между достойните и еничерските интелектуалци.[5]
[1] “Лакеи сте вие, музикантите…“ – написано във Фейсбук от виртуозният блус и джаз пианист и композитор Васил Пармаков (30 септември 1961 – 21 май 2016)
[2] Повече в есето „Български експозом. Прокоба, програма или amorfati”. От „Любомъдри читателю“. Издателство „Морски свят. ООД“, Варна. 2013. Стр. 76-78.
[3] Еничери/еничари (от турски yeniçeri означаващо „новобранци“) са елитни войници от армията на Османската империя в периода 1365-1826 г. Те са били вземани насила от българите като „кръвен данък“ и са обучавани още от малки в служба на султана.
[4] На млади години Любомир Левчев в стихове се обясни в обич на ТЖ, тези дни – и на Йорданка Фандъкова. А Силвио Берлускони на въпрос на журналист дали някога е спал с жени комунистки, отговори: “Никога, кълна се! Дори не съм флиртувал с такива.”
[5]***** Цялата разлика се прояви наскоро и при избора за председател на Българското дружество по белодробни болести (БДББ) – били двама кандидати: проф. д-р Коста Костов от ВМА, София, и доц. д-р Диана Петкова от МБАЛ „Св. Марина“, Варна. Проф. Костов получил 86 гласа, а доц. Петкова 143 гласа, с което тя отново била избрана за председател на БДББ.
Такава убедителна победа напомня за манипулираното гласуване, характерно за българските политически партии и спортни федерации.
Сега и за БДББ!
