Ивайло Знеполски е професор в Софийския университет и доктор на философските науки, един от създателите и дългогодишен ръководител на катедра «Културология». През 1996-2000 г. е гост професор във Висшето училище за социални науки в Париж. Министър на културата (1993-1995). Директор на Института за изследване на близкото минало и Дома на науките за човека и обществото. Ръководител на форума «Софийски диалози». Автор е на редица книги, между които: «Уханието на розата или семиотизиране на романа», «Катастрофата като филмова метафора», «Вебер и Бурдийо – дебатът за интелектуалците», «Българският комунизъм», «Историята на НРБ – от началото до края».
След прочутото „Аз обвинявам!“ на Емил Зола манифестите, петициите, подписките и обръщенията се утвърждават като ефикасно оръжие за борба на обществената сцена, което българските интелектуалци преоткриват малко преди и веднага след голямата промяна. Те не само дават израз на собствената им свободна воля, но се превръщат във форма на осъществяване на фамозната “символна“ власт, която старият режим всячески се стремеше да неутрализира.
Подписките и обръщенията – новото интелектуално оръжие
По времето на комунистическия режим българските интелектуалци бяха лишени от възможността за директно обръщане към публиката или институциите. В актива им не фигурира саможертвеното поведение на хората, сложили подписите си под Харта 77. В замяна на това след възстановяване на демократичните форми на живот те постепенно бяха обзети от истинска петиционна страст. Свидетели сме на свръхпроизводство на подписки и обръщения по най-различен повод и в най-различни форми. Нерядко се стигаше до показност и самоцелност, до нарцисизъм и самоекспониране в публичното пространство. Това породи оправдан скептицизъм към подобни изяви, резюмиран в едно интервю от Станислав Стратиев: “Това е гротескно и абсурдно. Имаше смисъл човек да подпише “2000 думи“, когато съветските танкове влизаха в Прага. Сега историята се повтаря вече като пародия. Може да подпишем два милиона думи, но какво от това? Какво като се подпишат тези хора? Отговарят ли за нещо с подписа си, спомняте ли си за какво се подписаха, какво от това стана и се промени? “.
Тази позиция е също крайна и съдържа риск от интелектуално дезертиране, доколкото смесва, неволно или съзнателно, верни констатации и неверни изводи, разочарования от конкретни практики и принципно отхвърляне на утвърдена форми за публично въздействие. Нищо не задължава подписките и обръщенията да бъдат израз на героичен жест (макар, очевидно, понякога да са), на саможертвена съпротива срещу политическата тирания. Те са не по-малко силно оръжие и в едно демократично общество. С подписа си не рискуваш както преди главата си, но рискуваш други, също така съществени неща – име, съвест, морал, идеали… Изобщо социалното действие винаги е риск, доколкото последствията му са значими, а резултатите – проверими.
Войната на петициите
Партийните антагонизми в навечерието на първите директни избори за президент на републиката през януари 1992 г. прерастнаха естествено в открита война на петиции. Вестник “Демокрация“ на първа страница под заглавие, изписано с едри черни букви – “Демокрация или комунизъм“, публикува “Обръщение от художници, писатели, артисти, музиканти, учени, учители, лекари, юристи, журналисти“. (Заявен е почти пълният регистър на хората със свободни професии.) Самият текст на обръщението е доста лаконичен, само няколко реда, чийто смисъл се свежда до следното: предстоят избори, те са много важни, ще определят пътя на България и само нашите кандидати могат да гарантират едно успешно развитие. Вие, избирателите, ще решите накъде да поемем. Същността на самото обръщение, същността на дилемата е отразена в заглавието: «Демокрация или комунизъм!» Няма аргументи, няма факти, не е пояснено какво се влага в думата “комунизъм“, не се казва ясно какво е съдържанието на думата “демокрация“. Противопоставени са две абстрактни понятия, каптирали огромните символни енергии на момента. Под обръщението стоят 95 подписа.
Отговорът не закъснява: на другия ден в. “Дума“ публикува на първа страница, също с едри черни букви заглавието: “Избирайте: Желю Желев или демокрация!!!“ Една удивителна не е била достатъчна, поставени са три и силата на емоцията, която те трябва да внушат, е направила сякаш ненужен всякакъв текст. Призивът изчерпва всичко. Съдържанието се свежда до перифраза на заглавието от в. “Демокрация“, с променяне на акцентите. Думата демокрация се запазва, а името на кандидата на СДС заема мястото на нейната смислова опозиция – не-демокрацията, реваншизма. Нещата са сведени до техния оголен вид. И двете обръщения звучат като зов на тръба. В такъв решителен час на битката всеки, без много да разсъждава, трябва да се нареди там, където му е мястото. Под обръщението на интелектуалците, свързани с БСП, стоят 149 подписа. Това вече е едно предизвикателство!
На другия ден, 17 януари 1992 г., и в. “Дума“, и в. “Демокрация“ излизат с продължения на вече публикуваните списъци на хора, подписали съответните обръщения. Ставаме свидетели на нещо като игра на покер: всеки знае, че противникът му държи някакви карти, но какви точно може само да се предполага и това подхранва хъса за наддаване. В. “Дума“ формулира по следния начин своето продължение: „Над 500 български интелектуалци се обръщат към избирателите – Избирайте: “Желю Желев или демокрация!!!“ Под едро изписаното заглавие са изброени двадесетина имена, след което следва “и други“. Другите “над“ 480 имена не са посочени, макар че се претендира, че са дали подписа си. Това решение може да бъде тълкувано по два начин – тези имена са дотолкова неизвестни и незначителни, че няма смисъл да се изброяват или просто ги няма, но и: ако имаме малко повече време, не е проблем да ги осигурим.
Картите на в. “Дума“ се оказват слаби. В. “Демокрация“ сваля върху масата следното заглавие: «Над 1000 интелектуалци подкрепят обръщението “Демокрация или комунизъм“. Следват стотина имена, като след последното липсва дори дежурното “и други“. В следващите дни вестникът помества на няколко пъти кратки списъци с нови имена, като все пак поне «над» 800 души оставали в редиците на анонимно поддържащите ги интелектуалци.
Както е казано: На война като на война! В такива случаи оръжията са общи и в начина на употреба на интелектуалците от двата лагера почти няма разлика. Нещо, което ни дава основание да извлечем някои общи закономерности за българската петиционна активност. Тъй като става въпрос за един ефект на ехо – посланията се препращат едно към друго, без оглед на първоначалния източник на звука. По същество петициите се свеждат до лозунги, до призиви към предварително убедени и вярващи хора. Това не е интелектуална реч, а по-скоро радикален политически дискурс. Той не убеждава, а настойчиво призовава и предупреждава за вината, която поемаш, ако не го последваш. Всъщност самите интелектуалци, надуващи тръбата, са мобилизирани в защита на партийната кауза.
Механизмът за организирането на тези петиции остава тайна – не се обявяват никакви организационни комитети, въобще не е позната институцията общо събрание на петиционерите, няма обсъждане на аргументи и цели… Петициите се раждат, възвестяват и умират с акта на своето публикуване. Претендиращи за мащабност, те не са нищо друго освен еднодневки. По този начин интелектуалците, поставили подписа си под подобни обръщения, неизбежно се превръщат в част от партийната пропагандна машина. Оттук и нарастващите съмнения у мнозина от тях, че се сещат за тях само по време на избори, че се злоупотребява с популярността, която притежават. Ще приведем едно свидетелство за постфактум осъзнаване на тази ситуация: “Обиден е начинът, по който използват нас, интелектуалците. Наскоро гледах по телевизията един кадър и ми хрумна най-печалното сравнение за себе си. Изстрелваха ракета в космоса. След като тя набра скорост да излезе в орбита, изхвърлиха ракетоносителите ú. Така и аз се видях като един от ракетоносителите на няколко политически личности, които, след като набраха скорост, се освободиха от мен.“ (Стефан Цанев)
Изявления от този род дават повод за по-широки коментари, но в случая ще се ограничим в рамките на разисквания проблем. И така, политическата сила, която иска да си осигури по-широка подкрепа, има силна нужда от “ракетоносители“, от авторитетни имена, които да гарантират отговорността и сериозността на призива. С една дума, петицията разчита на вече съществуващата тяхна публика. Ето защо в периода на лансирането на различните обръщения и в двата политически лагера се забелязва силна заинтересованост от качеството на хората, оглавяващи списъците. И в обръщението в подкрепа на СДС, и в обръщението в подкрепа на БСП фигурират имена с определен авторитет, които могат да бъдат гаранти на съответната кауза. (Сред привържениците на СДС – Вера Мутафчиева, Радой Ралин и Димитър Коруджиев; а сред привържениците на БСП – Христо Ганев, Валери Петров и Миряна Башева.)
Другият модус за успеха на една петиция е количеството. И понеже е много трудно да се осигури количество в качеството, откровен реванш взима принципът на множествеността. Анонимното войнство се нарежда зад няколко имена локомотиви, но в същото време, по силата на един обратен ефект, водещите се претопяват в количеството, започват да губят от изключителността си, превръщат се в едни от многото. За да обозначи множеството поставили подписа си под обръщението, френският социолог Режи Дебре въвежда понятието „ниска интелигенция“ (basse inteligantsia), а проникновеният изследовател на френската интелектуална история Жан-Франсоа Сиринели говори за „интелектуален плебс“. Този плебс се свиква само в моменти на война между петициите, отбелязвайки момента на преминаване от качество към количество, на превръщане на количеството в основен аргумент. Именно стремежът да съкрушиш противника с количеството на интелектуалното войнство, наредено зад теб, обяснява и появяването на „мъртвите души“ зад двете петиции около президентските избори през януари 1992 г.
Бавното (само)обезличаване на интелектуалците
Удивително е до каква степен „духът на времето“ говори в тези петиционни движения. Особено показателно е едновременното, независимо едно от друго, появяване на предлога “над“ в заглавията на двата вестника („над 500 интелектуалци“ и „над 1000 интелектуалци“). Това „над“ придобива семантични измерения, далеч надхвърлящи чистите количествени манипулации. Колко “над“? Предлогът очевидно отбелязва известна приблизителност, но също така и намек за капацитета на партиите да организират още толкова интелектуалци, колкото е необходимо, за да докажат количественото си преимущество. Но това „над“ също така издава и увереност във функцията да се „назовава“, да се титулува с прозвището интелектуалец, което обикновено би трябвало да е резултат на други селекционни механизми. А така – поставят те в списъка и хоп, ставаш „интелектуалец“. Личността, индивидът в петиционната война е сведен до обикновен количествен аргумент. След думите и имената загубват своето значение.
Не е случайно, че и в двата щаба едва в продължението на наддаването употребяват понятието „интелектуалец“. Причината е в наличието на известен страх у политиците от прибягването до „услугите“ на интелектуалеца в единствено число, тъй като в този случай “говори“ името, а не партията. Но когато проговарят числата, тогава нещата се променят, вече количеството застава между „ракетоносителите“ и политиците. Така хем се използва символният капитал на понятието, хем носителите на символния капитал са неутрализирани в едно разрастващо се множество събратя, между които е поделена заслугата.
Всеки разумен коментар не може да не прецени като абсурдни тези цифри – 500 и 1000! Ще приведа още една реплика от Станислав Стратиев: «Такива интелектуалци просто няма, има десетина души, няма да им казвам имената, нека всеки мисли, че е в моята класация.» Такова количество интелектуалци (не като потенциално възможни, а като утвърдени обществено авторитети да говорят от името на определени ценности) не е реалистично и за далеч по-големи и по-напреднали страни. Тогава каква логика го поражда? Стремежът от страна на политическото да се “неутрализира“ функцията на интелектуалеца и да се присвои привилегията за “производство“ на интелектуалци. Както по време на истинска война масово се произвеждат ефрейтори, така и в петиционната война политическите щабове „произвеждат“ в чин интелектуалец. Така се стига до ерозиране на интелектуалното поле. Но не може да упрекваме само политиците, вината за това е поделена. Няма по-конфузен епизод в живота на българските интелектуалци в периода на “прехода“ от този на доброволното им превръщане в пешки във войната на петиции. Това доведе до сериозното девалвиране и дори дискредитиране на самите форми на петиция и обръщение. Но още по-важно – доведе до девалвиране на самото понятие интелектуалец. Петиционните войни не спряха с този върхов епизод, но постепенно затихваха през годините в малки ариергардни битки.
Днес отново сме в ситуация на избори, но вече няма петиции, никой не се сеща за интелектуалците, никой не разчита на тях. На тяхното място са се настанили пиарите и социологическите агенции, а така и недочаканите рационализиращи интелектуални дискурси брутално са изместени от пропагандни кампании, познати ни от недалечната история със своята гротескна и социално разрушителна форма.