Александър Иванчев, учител по история, Национална гимназия за древни езици и култури „Константин–Кирил Философ”
В продължение на векове полигамният начин на живот, а оттам и харемът, занимавали умовете и въображението на моногамните европейци. Харемът присъства ярко в множество пътеписи, писма, описания и произведения на изкуството от XVI в. нататък и разпалва фантазиите на европейската публика. Въпреки това представите за него като институция в ислямския свят са често пъти крайно повърхностни и неясни. В съзнанието на европееца непрекъснато се смесвали митовете и реалностите за тази чужда за него организация на семейния живот и до ден днешен легендите и измислиците продължават да вземат връх над реалното познание.
Затова днес в интернет пространството могат да се открият всякакви писания за ролята, устройството, характера и структурата на харема, от които непредубеденият читател трудно би изградил по-реална представа. В най-честия случай, в тях не бихме могли да се ориентираме за етапите в развитието му и многообразието на формите за изолиране на жената от обществения живот. За съжаление е много трудно да се изясни по-задълбочено същността на това социално явление в рамките на съчинение с по-малък обем, затова ще се опитаме да го представим по-общо, с известен акцент върху харема на османските султани, още повече, че тази част от проблема е определено по-близка до съзнанието на родната публика.
В умовете дори и на нашите съвременници битуват всякакви идеализирани, а понякога и откровено вулгаризирани представи за харема. В съвременната епоха на свръх информираност всеки може да открие стотици, ако не и хиляди заглавия, свързани с харема, при това само на български език. Любезният ни читател сам може да си представи приблизително какво е количеството на публикуваните материали на масовите езици по света. Тези огромни информационни масиви обаче все още не успяват да внесат повече яснота по въпроса, понеже варират от статии, студии и книги с претенцията за научна компетентност до доста елементарни и пошли текстове на клюкарско-махленско равнище, търсещи евтини сензации за непретенциозни читатели. Проблемът е, че сериозните разработки по темата обикновено са твърде обемни, а модерният забързан и напрегнат читател по правило обръща внимание предимно на кратките текстове от самозвани автори, независимо от занижените им критерии. За съжаление става все по-трудно за всеки четящ да отсява достоверното от измислицата и настоящият текст помага поне малко в насока на достоверното.
Задълбочените изследвания по въпроса практически няма как да избегнат големия обем, понеже самата тема е твърде комплексна и сложна, за да бъде изложен на сериозно научно ниво и в съкратен обем, който и да е аспект от нея. Както всяко трайно явление в човешките общества, така и тази традиция преплита в себе си множество културни, социални, стопански и политически проявления в мюсюлманските страни. Затова е напълно естествено незапознатите с ролята и корените на тази институция, особено сред мъжете от моногамните общества, да пречупват представите си за нея през призмата на сексуалните си фантазии и скандалното, а сред жените от същите среди тя се превръща в символ на „поробването“ на жената в ислямското общество. Случаят, обаче, далеч не е толкова прост и елементарен.
В харема, худ Фабио Фаби (https://art-links.livejournal.com/2290165.html
Нека започнем изясняването му от самото понятие „харем“. Думата сама по себе си произхожда от семитските езици. От акадския език терминът навлиза в еврейския като „херем“ – свещено място, което е табу за непосветените. По-късно навлиза в арабския като „харам“, а оттам в турския като познатото ни „харем“. И в тях думата запазва почти същото значение – нещо тайно, свещено и защитено от погледа на другите. Днес този термин е приложим само за мюсюлманските домакинства, но самата система е често срещана във всички полигамни, дори и в някои моногамни общества, особено в древността.
В турския език харем (лък) е обратното на другата част от жилището – селямлък (място за поздравления), където са посрещани външни за семейството мъже. Следователно харемлъкът е мястото, където пребивават жените и децата от домакинството и всъщност това е истинската домашна част от жилището. По тази логика домът е разделен на две основни части – едната (мъжката, селямлъкът) може да се разглежда като публична и представителна, но другата – женската (харемлъкът) съставлява сърцевината на домашния уют и атмосфера, които не са предназначени за външни очи и уши.
Когато европейците пишат по тези въпроси, обикновено се визира жилището на турското семейство, което е естествено поради дълготрайния пряк контакт на Европа с османците през цялата Модерна епоха (XVI – нач. на XX в.). Разбира се, доста от западноевропейските автори разглеждат проблема също от арабска или общо мюсюлманска гледна точка, но в масовото съзнание почти винаги той е фокусиран върху харема на османските султани. Но дори и в този план въпросът е сложен, понеже етническите специфики са твърде разнообразни, а и през различните епохи той търпи различни влияния и развитие. По-просто казано, традицията на харема при арабите от Омаядския халифат има известни разлики с тази в Персия, Османската империя и дори с наследилия го Абасидски халифат. Така че султанският харем в Истанбул от XVIII – XIX в. се явява един вид кулминационна точка в развитието на тази институция във всички големи ислямски империи след VII в.
Корените на харема обаче трябва да се търсят далеч по-назад във времето. През по-голямата част от съществуването на човечеството и най-вече в праисторическите времена мъжете често са били нещо като застрашен биологичен вид. Смъртността сред тях винаги е била по-висока от тази на жените поради участието им в лова на едри животни, честите войни и други конфликти с чужди или свои. При тези обстоятелства напълно естествено в ранните човешки общества се наложила структурата на матриархата, при която обикновено най-възрастната, мъдра и опитна жена осъществявала ръководството на рода. Тази основа на обществената организация запазила господството си допреди десетина хиляди години, т. е. – до епохата на неолита. Остатъци и проявления на матриархата се наблюдават и по-късно в редица общества, където ролята на жената е равна, а понякога и по-голяма от тази на мъжа в дадена племенна или народностна традиция.
В началото на неолита обаче е извършена т. нар. неолитна революция, свързана с откриването на земеделието и отглеждането на домашен добитък. Ако до този момент праисторическият човек е зависел за оскъдната си прехрана изцяло от лова и събирателството, то сега настъпило количествено и качествено подобрение на храненето. Разбира се то е несъизмеримо с днешните нива, но все пак осигурило достатъчен ресурс за далеч по-ускорено демографско и технологично развитие на човечеството по-нататък. Проблемът е, че обработката на земята, грижата за по-големи стада добитък и защитата на земята, стадата, пасищата и продукцията изисквали прилагането на по-голяма физическа сила, каквато притежавали най-вече мъжете. Тези нови отговорности и задължения на мъжа довели до коренна промяна в неговия статус в обществото и вече оцеляването на семейството, рода, а по-късно и племето зависели основно от него. Това довело в ранните земеделски общества до бързото (в рамките на 2 – 3 хилядолетия) отмиране на матриархата и последвалото установяване новата структура в човешките взаимоотношения – патриархата.
Издигнатата роля на мъжа се наложила както сред уседналите земеделски общества, така и сред номадите, които се прехранвали с отглеждането на стадни животни. Още повече, сред скитащите племена грабежът от съседите се превърнал в допълнителен поминък, дори понякога и равностоен на скотовъдството. Постоянните прояви на агресия и насилие, от една страна, укрепили позициите на мъжа сред тези племена, а от друга, високата смъртност сред мъжете наложила включването на повече жени в едно домакинство под ръководството на най-възрастния и опитен мъж в семейството или рода. Практиката един мъж да поема грижите за повече от една жена започнала, макар и по-бавно, да се разпространява и сред уседналите земеделски общества, понеже заможните и облечени във власт мъже разполагали с повече средства и можели да си позволят издръжката на повече жени и деца. Този процес се наблюдава дори и сред племена, които са традиционно моногамни, каквито са индоевропейските.
Както при всеки животински вид, така и при хората мъжът се стреми да остави своите гени в бъдещото поколение. В епохата на матриархата обаче принизената роля на мъжа пречела на установяване на негов контрол над една или повече жени за продължение на рода. Все още крайно ниският брой на човешките индивиди през палеолита и мезолита и системата на матриархата наложили в областта на сексуалността т. нар. промискуитетни връзки. За пример може да се посочи традицията сред ескимосите – гостът, приютен в тяхното иглу, да бъде поканен да се „посмее“ с жената на домакина, понеже така се осъществява разнообразяване на гените сред тях.
С подобреното хранене и увеличението на населението през неолита тази дилема вече не стояла пред различните праисторически общества в тропичния и умерения пояс, както при по-изолираните племена от севера или в джунглата. В оформилите се патриархални общества мъжете търсели гаранции за предаването на собствените гени сред потомството. Така постепенно се зародила брачната институция, която осигурила спокойствие както на мъжа, така и на жената и нейните деца, че ще бъдат достатъчно обгрижени, така че да оцелеят в суровите условия на живота в тази епоха.
С усложняването на структурите и живота на обществото постепенно се усложнили и ритуалите и моралните норми, които гарантирали здравината и сигурност та на семейните връзки. Ето защо с появата на най-ранните държави и цивилизации (IV – III хил. пр. Хр.) една от основните функции на държавата била да защитава брачните отношения. Това неминуемо се отразило на цялостния социален живот – от проблемите на нововъзникналата частна собственост до организацията на жилището и поведенческите модели на двата пола в обществото. Неслучайно, от Древен Египет и Шумер до класическата Гърция и Рим ролята на жената във висшето общество била доста по-различна от тази на обикновените жени от по-низшите прослойки.
Ако жените и дъщерите на бедните, робините или пришълките в полиса можели да си позволят по-фриволно поведение и да се движат по-леко и дори предизвикателно облечени в публичното пространство, то благородните атинянки и римски матрони трябвало да се появяват на публичните места с покрити коси, ръце и крака, при това придружени от по-възрастна роднина, робиня или евнух, които да контролират и гарантират благоприличното ѝ поведение.
По отношение на жилището, класически пример е това на заможните атиняни. То било разделено на мъжка (андрон) и женска (гинекейон или гинекей) част, недостъпна за чужди мъже. Дори когато организирали сюмпозиони (сбирка- пиршество) с близки сътрапезници, съпругата и дъщерята на домакина не се появявали пред тях. С една дума – омъжената свободна и заможна жена в Древна Атина била всичко друго, но не и публична личност. Както благородната матрона в Рим, тя представлявала символ и стожер на домашното огнище, грижата за децата, здравия морал и благоприличие в обществото. Разбира се гинекеят на атинянина не е гръцко изобретение, а е поскоро плод на външни влияния – египетски, финикийски, персийски и др. В Спарта например тези влияния почти отсъствали и по тази причина спартанският начин на живот нямал нищо общо с този в Атина през Vв. пр. Хр., включително и отношението и ролята на спартанката в обществото. Като цяло обаче Спарта представлялва по-скоро изключение, отколкото правило в античния свят.
Гинекеят (от гр. гинека- жена) обхаващал вътрешните помещения на жилищата или ако къщата е притежавала горен етаж – и тях. По принцип този дял от жилището на атиняните се разглеждал, както личи и от наименованието му, като женска част на дома, където мъжете нямали право да влизат. Тази традиция по- късно постепенно навлязла и в живота на Римската империя, а и след това и на Византия. С понятието „гинекейон“ след ІІІ – ІV в. сл. Хр. вече се означавали също и големите държавни или частни текстилни работилници (ергастерии) в Рим или Византия, в тях вече работили и множество мъже – роби.
През римската епоха като гинекей се разглежда и балконът над страничните кораби (наоси) или нартексът на базиликата, което било мястото за жените в храма по време на литургия. Това разделение било особено разпространено в източните части на Византийската империя през ІV – VІ в. При тях обикновено се разполагал и църковният хор. Гинекейон след ІV век наричали също и големите държавни работилници за производство на оръжия и амуниции за армията, но и в тях работили предимно свободни занаятчии, роби и осъдени лица, понеже работата там била изключително тежка. Смисълът на термина по това време вече бил далече от първоначалното си значение.
От класическия период в Атина (Vв. пр. Хр.), където тази традиция била най- разпространена в древна Гърция, гинекеят бил противоположен по функции на андрона, който съставлявал помещенията, достъпни само за мъжете и имал и представителни функции. Тъкмо в андрона (от гр. – анер, андрос – мъж, човек) се организирали онези пиршества с приятели (т. нар. сюмпозион), на които достъпът за жени бил забранен, с изключение на хетерите (професионални, скъпоструващи куртизанки), които трябвало да забавляват гостите по време на сюмпозиона . За това принципно андронът обхващал предните помещения на къщата, където бил разположен и входът към улицата, което улеснявало социалните контакти на древните атиняни.
Гинекейонът от своя страна включва покоите на съпругата, спалните на дъщерите и помещенията за тяхната прислуга от робини. Връзката с андрона се осъществявала през една единствена врата, която обикновено била заключена. Зад гинекеят оставал единствено вътрешния двор, който се организирал като градина. Достъпът и до тези части от дома бил абсолютно забранен за мъже, с изключение на момчетата до 7-годишна възраст, които до тази възраст не били разглеждани като пълноценно развити мъже.
Целият живот на благородната гъркиня, независимо от възрастта й, преминавал в това затворено пространство. Там протичало обучението на девойките в областта на домакинството, семейния живот и на елементарната грамотност. От изображенията по гръцката керамика от тази епоха можем да видим, че там жените четат, развличат се с различни игри, пробват тоалети, срещат се с приятелки и т.н. Те можели да се разхождат само във вътрешния двор на къщата, а извън нея винаги с придружител.
Малцина извън тесния кръг на специалистите имат представа, че културата, поставила началото на европейската цивилизация, дала на света идеята за демокрацията, центърът на философията и други модерни науки, театъра, литературата и други изкуства, именно тази култура наложила своя тежък отпечатък през следващите векове върху организацията на дома в редица страни, включително на Русия. Там – под византийско влияние – през ХVІ – ХVІІ в. домовете на богатите и аристокрацията също били разделени на мъжка и женска част.
Съществува голяма вероятност гинекеят в Древна Гърция да се е появил под прякото влияние на персийската аристократична култура в това отношение. Отново трябва да припомним, че и в двата случая (на Персия и Гърция) това разделение засягало само аристократичния и заможен елит, докато сред простолюдието такова разделение било практически невъзможно. Едва с появата и проповедите на Мохамед сред арабите в началото на VІІ в. тази изолация на омъжената жена придобила масов характер и практически превърнала представителките на нежния пол в реално притежание на съпруга в семейството. Така изолацията, съчетана с полигамията като основа на семейния живот, родила арабския харем.
Край на I част
Литература:
1. История на Османската империя. Под. Ред. на Р. Мантран, С. 1999
2. Карахасан-Чънар, Ибр. „Османските потайности: харемът“, С. 2011
3. Шаму, Фр. „Гръцката цивилизация“, С. 1979