Докато се изкачвам по широките мраморни стъпала към масивния вход на Sigmund Freud Museum във Виена на „Berggasse” № 19 имам усещането, че вече съм бил някога тук. „Дежа вю”, мисля си и веднага осъзнавам грешката си. Измамното чувство за нещо познато е вероятно следствие от прочита през изминалите години на множество текстове, свързани с обитателите на този дом, в който сякаш вече съм идвал. И това е така, защото въображаемо вече съм бил тук„със сигурност” някога, но не като турист или пациент, а като един от многото неизвестни, скромни изследователи на тайнствения свят на безсъзнателното в човешката душа. В стаята за пациенти разпознавам веднага прочутата кушетка за психоаналитични сеанси, грижливо съхранена от най-малката дъщеря на Фройд – Анна. Тук се пазят и част от любимите му антични предмети. Фройд се увличал от археология и държал в кабинета си колекция от старинни предмети, които показвал на пациентите си с обяснението, че тези антики са „намерени в гробниците и тъкмо погребването им ги е запазило” от износване и погубване. Впрочем за него археологията била истинска метафора на психоанализата, чиято практика трябвало да върне на подбудителя си заровените спомени, изтекли и недокоснати в паметта. Безсъзнаваното в психичното също като пръстта запазва от износване елементи от преживяното, които съзнанието непрестанно поврежда и погубва.
В един тесен страничен коридор на обширния апартамент откривам като напълно непознати някои от малкото запазени лични вещи на Фройд – куфарите и шапката му сякаш току-що приготвени, за да ги вземе и да тръгне на път. Така, както сторил през 1938 година, когато след прочутия Anschluss** на Австрия към могъщия „Трети райх” предвидливо напуснал завинаги родината си от въпросния виенски адрес. Сигурно с тъга и болка, защото тук преминали цели 43 години от живота му. Четирите му сестри, които не емигрирали с него в Лондон, а лекомислено останали във Виена, били интернирани и зверски убити в концентрационните лагери на нацистите. Така, по сполучливия му израз, „действащият нагон към смъртта и деструкцията” нахлул директно в живота на семейството му и дори унищожил еврейските му посестрими. Колко често литературните ни фантазии като в сънищата се превръщат в зловеща реалност. Във фоайето на жилището, в което някога живеело със седемте си деца семейството на Марта и Зигмунд Фройд, сега се продават фотоси с неговия портрет (по 10 евро парчето), книги, сувенири, чадъри, ключодържатели, чаши и какво ли не още. Някогашната кухня на семейството (дали пък някой някога все пак няма да сготви нещо в нея?) е преоборудвана в малка кинозала. Тук на монитори се въртят до безкрай едни и същи стари документални кадри, които като „усмивки от старите ленти” показват едни и същи сцени от живота на професора, заснети през 30-те години на миналия век. Вижда се как той стои в едно кресло, после разговаря важно, важно с някого и се разхожда из градината, невидимо прояден вече от рака на челюстта и вероятно съсипан от кокаина, който използвал за обезболяване.
Всички съседни стаи са пълни с чуждестранни гости. Според една виртуална статистика през този апартамент ежедневно преминават 734 посетители! Боже, какво ужасно стълпотворение в това място, отредено за благоговейно мълчание. Малцина от тях, като мен, намират места за сядане. Някои стоят с часове облегнати прави до стените или дълго се взират в различните документи, изложени върху елегантни табла, които като оголен скелет на огромна риба заемат голяма част от пространството на стаите. Включвам се мълчешком в редицата от посетители, които преминават край прочутата кушетка, където някога се отпускали в хипнотичен транс богатите пациенти на доктор Фройд. Има и гости, които стоят насред стаята със скръстени ръце и сведени очи. Не се чува дори дъха им, под стъпките им не проскърцва и дъсчица от лъскавия паркет. От време на време се оглеждам и постоянно виждам същата странна застиналост и неподвижност на тази пъстра публика, дошла от всички краища на света. „Сноби” – казвам си и се сепвам при мисълта, че може и да съм го изрекал на глас. На ниска табуретка в една от стаите стои възрастен човек, малък и побелял като древногръцки мъдрец. Пред мен върви шкембест баварец, а до него стройна жена с тъмна плът в екзотична източна носия и с модни тъмни очила разглежда неизвестно как бронзовия бюст на „домакина”. Някакъв французин е застинал с вперен поглед в ръчния си часовник. Пред мен и зад мен – глави от различни раси, непознати и безименни лица, всички някак отсъстващи и озарени от унес. Очите се срещат понякога, но никой не вижда другия, защото в тишината на дъждовния есенен следобед над очарованите хора властва един непознат дух. Дали това обаче наистина е духът на професор Фройд или на някое от многобройните му деца?
Всички тези посетители от цял свят ще се разотидат още днес. Никога не ще успеем да си кажем какво ни е развълнувало и сближило през тези няколко минути мълчаливо шествие из стаите на Berggasse 19. Знам, че никой от тях никога не ще прочете моите бележки и това ме изпълва с щастливо спокойствие. Сигурно е, че и аз не ще имам възможност някога да разбера какво са преживели тук всички тези непознати хора. И въпреки това съм уверен, че оставаме някак странно свързани от видяното, чутото и усетеното във виенския дом на Фройд. Най-сетне не всичко в света трябва да бъде казано и написано… Особено, когато става дума за този необикновен дом от края на 19 век.
Навън, пред входа на кооперацията с паметната плоча, под облачното виенско небе, се водят тихи разговори. Някой обяснява, че Фройд е починал почти ведната след като е напуснал това място. Сетих се, че все пак тогава е бил вече на 83 години. Сметката е лесна, защото сме родени в една и съща година – 56-та само, че той е точно сто години преди мен… Заръмява и под мокрите стъкла на очилата късогледите ми очи се взират дълго и безцелно във високите прозорци на сградата. Внезапно ме осенява мисълта, че според теорията на Фройд цялото днешно състояние на културата е обяснимо в символите на неврозата, получена в резултат от потискането на сексуалния ни нагон. Това не е просто алегоричен образ, а следва да се разбира дословно и по същество. Фройд вижда в нашата култура едно абсолютно несигурно, съвършено лабилно формирование, чиято илюзорна хармоничност е подобна на състоянието, в което невротикът, който не проявява никаква воля за оздравяване, се нагажда към симптомите на болестта си и напълно се помирява с тях. След падането на Берлинската стена Фройдовите теории доста добре пасват и на парадоксите, в които изпадна нашето ново българско общество. Питам се имаме ли наистина нужда от психолози на дълбините и изследователи на несъзнаваното, които ще ни помогнат чрез болестта да опознаем живота си? Въпрос без отговор… Истина е, че фройдиският интерес към първичния нагон не е свързан по никакъв начин с отричане на духа. Това, което често наричат „пансексуализъм” у Фройд, а именно неговото учение за либидото, всъщност е освободеният от мистиката си добър, стар, немски романтизъм, така близък на сърцето ми. Фройд, подобно на Новалис, е завладян от същите упоителни теми на готическия свят – стихията на трансценденталното униние, преминаването на сетивното в свръхсетивно, „удоволствието от ада”, брачното легло на гроба и пр. Виенският евреин е склонен към странствувания назад във времето към Вагнеровия „Тристан” и към „Химните на нощта” на Новалис. Под тяхната ефирна красота се виждат трептящите сили на смъртта, тласкащи ни към меланхолия. Но може пък точно под лавата на безсъзнателното все пак да се чуе, макар и като много тих, почти недоловим шепот гласът на интелекта. „Ние можем, казва Фройд, да изтъкваме безброй пъти, че човешкият интелект е безсилен в сравнение с инстинктивния живот на човека, и ще имаме право. Но има нещо особено в тази слабост; гласът на интелекта е слаб, но той не се уморява да повтаря, докато не го чуят. Най-сетне, след като безкрайно пъти не са му обръщали внимание, все пак ще го изслушат.”
Способен ли е постмодерният човек да разпознае този глас и да го открие в себе си? Според мен – не. И нека ми прости д-р Фройд за този мой твърде ненаучен скептицизъм, който оспорва възможността в днешно време някой да чуе гласа на интелекта, когото отдавна сме забравили.
