Принадлежността на Кирил и Методий към висшата византийска аристокрация в никакъв случай не омаловажава ролята им на славянски първоапостоли. Затова нека разгледаме тяхната активна обществено-политическа и духовна дейност. Първоначално, с покровителството на техния чичо логотетът на дрома Теоктист, главен министър и регент на император Михаил III, те получили отлично образование, а то от своя страна им позволило да заемат високи постове в империята. Особено много се отличил младият Константин, който от най-ранна възраст проявил способностите си на блестящ полиглот и човек с дълбок афинитет към духовните и научните занимания. Страстта, с която изучавал чуждите езици, не била типична черта на ромеите. И също като европейските колониалисти хиляда години по-късно, продължавали да гледат отвисоко останалите народи. Владеенето на чужд език се приемало като необходимост от практична гледна точка за нуждите на имперската дипломация, а в културно отношение считали, че всичко ценно и достойно за уважение вече било написано на гръцки език. Дълбоко в съзнанието си византийците били убедени, че превъзхождат във всяко отношение околните варвари и считали за своя свещена мисия тяхното облагородяване и спасение чрез християнизация и разпространение на елинската култура. Този доминантен светоглед явно не бил присъщ на Константин, защото цялата му дейност подсказвала далеч по-демократичното му възприятие на света и убеждението, че „варварите“ са не по-малко пълноценни в културно отношение от самите византийци.
Друга основна черта на характера му било съчетаването на религиозното и интелектуалното усамотение със стремежа към обществена изява. Тези противоположни на пръв поглед душевни нагласи всъщност били израз на вярата му, че знанието се нуждае от практическо приложение, за да носи полза за хората. Тези черти на личността му, в съчетание с отличното познаване на Светото писание и богатата ерудиция, се превърнали в основа на цялостното му дело, в което, плътно подкрепян от брат си Методий, постига такива резултати, чиито исторически последици отекват с пълна сила над едно хилядолетие по-късно и засягат съдбата на стотици милиони хора. Но в какво се състои това дело? Накратко казано, от житията на двамата братя категорично знаем, че става дума за няколко дипломатически и църковни мисии, създаване на нова азбука, която да послужи на славяните за превеждане на Свещените книги на славянски език, християнско мисионерство сред западните славяни, обучаване на ученици и създаване на първите славянски книжовни школи.
За мисиите на Константин Философ и Методий е писано много и затова ще се задоволим да си ги припомним само основните с няколко думи. Първата от тях е Сарацинската мисия, която е с църковно-политически характер. Според житието му, Константин участва в нея на едва 24-годишна възраст, което означава, че е осъществена през 851 г. Проф. Йордан Иванов обаче доказва, че мисията е осъществена в самото начало на 855 г. Но не това е най-важното за нея. По-същественото е, че в дебата си с ислямските теолози Константин Философ натрупва сериозен опит в защитата на своите възгледи и също така е имал възможността да се запознае пряко с източните графични системи (арабската и еврейската) и с арабския превод на Библията. Този превод е направен още в средата на VII в. във връзка със заповед-та на халиф Абу Джафар Ал-Мансур („Победоносния“) християните в халифата да изповядват вярата си само на арабски език. Вероятно всички тези фактори да са изиграли важна роля за мотивацията на Константин за създаването на славянската азбука. Може би неслучайно още през същата година той се оттеглил в манастира „Св. Полихрон“, разположен в планината Олимп във Витиния (днешната планина Улудаг край Бурса, Турция). Негов игумен вече е замонашилият се там малко по-рано Методий, който до този момент е натрупал богат и ценен опит във византийската администрация, и който използва този опит изключително ползотворно в бъдещата им дейност. Най-вероятно именно в манастира двамата братя завършили усилния труд на Константин Философ по съставянето на първата славянска писменост (глаголицата) и първите преводи на Библията и други свещени текстове.
Черноризец Храбър.
Източник: http://www.pamettanabulgarite.com/page/4155162:Page:326852
Относно датата на създаването на глаголицата имаме две основни сведения. Първото принадлежи на Черноризец Храбър: „Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“ И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 от създаването на света“.
Годината 6363 от сътворението на света, изчислена по византийското летоброене (6363–5508), е 855 г. Някои изследователи обаче допускат, че Ч. Храбър използва Александрийската система на летоброене (6363 – 5500 = 863). А трети изследователи пък считат, че годините 855 и 863 отразяват две фази в създаването на славянската писменост.
Другото сведение е от Пространното житие на Константин-Кирил от Св. Кл. Охридски. Според него, Константин Философ съставя азбуката по Божие внушение непосредствено преди Моравската мисия, но според най-сериозните изследователи това събитие има по-скоро метафоричен, отколкото хронологичен характер. Факт е, че пристигайки във Великоморавия през 863 г., двамата братя носели със себе си вече преведени всички основни текстове на Светото писание, а това е резултат от колосален и изключително напрегнат труд, който е невъзможно да се осъществи в рамките на 1 – 2 години. Затова като най-достоверна за появата на глаголицата се приема 855 г.
Башчанската плоча (XI в.) от о-в Крък, Хърватия – един от най-старите запазени глаголически текстове.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Глаголица
Самата глаголица представлява първото славянско фонетично писмо, основано на графична система, която няма аналог в тогавашния цивилизован свят. Името ѝ идва от старобългарското слово „глаголъ“, което просто значи „дума“, свързана с глагола „глаголати“ – „говоря, думам“. През последните два века възникват редица теории относно основата на тази графична система, т.е., че произхожда от средновековния гръцки минускул (малките букви в азбуката), че има връзка с грузинското писмо хуцури и други източни писмености и т.н.
Действително могат да се направят известни връзки със средновековния гръцки минускул, понеже от 38 букви в оригиналната глаголица (по-късно броят им достига 44 според варианта) 24 отговарят на буквите от гръцката азбука, но изобразяването им обикновено се различава значително от гръцките. Затова в науката отдавна е отхвърлена тезата, че гръцкото минускулно писмо е послужило като образец за създаването на глаголицата. Наред с това съществуват предположения, че буквите „Ци“, „Ша“ и „Ща“, които обозначават съответните широко разпространени в славянските езици звуци (фонеми), които отсъстват в гръцкия, са заимствани от северносемитското писмо. Произходът на останалите букви е неизвестен. За някои от тях се предполага, че произлизат от древноеврейски и самарянски ръкописи, с които Кирил се е запознал по време на мисията си при хазарите.
От изложеното дотук можем безусловно да заключим, че създадената от Константин Философ азбука е негово оригинално творение, плод на гениалните му филологически способности. А нейната употреба и разпространение по-късно, за които ще разкажем малко по-нататък, му отреждат почетно място в развитието на световната филология за всички времена.
Но да се върнем отново към историческия ни разказ за делото на двамата братя. В Краткото Кирилово житие от XI в. се отбелязва, че някъде по това време той покръстил 54 хиляди славяни, обитаващи земите по течението на р. Брегалница в днешната република Северна Македония. Това сведение има по-скоро легендарен, отколкото реален исторически характер и навярно става дума за измислено предание, което отговаря на душевните нужди на българите под византийска власт, понеже подчертава ролята на солунските братя като християнски първоучители на славянския род. Тази легенда е част от традицията, възникнала в епохата на византийското владичество, за „побългаряване“ на двамата братя и тяхното дело. Неслучайно още в началото на същото житие се посочва, че Константин бил „родом българин“, докато в Пространното му житие от Св. Кл. Охридски не се споменава нито едното, нито другото. Подобен феномен на българската народопсихология от XI в. са и легендите за „добрия цар Петър“, въпреки несгодите, нещастията и бунтовете, сполетели народа ни по време на неговото управление.
Далеч по-добре засвидетелствана исторически е Хазарската мисия от края на 860 г. В огромния Хазарски каганат, който при това заема важно стратегическо място в контактната зона между православието и исляма, от дълго време се разпространяват трите световни монотеистични религии – юдаизма, християнството и исляма. Към средата на IX в. юдаизмът вече доминира в религиозния живот на каганата, но от средата на века активна дейност развиват и мюсюлмански проповедници, което предизвиква основателно безпокойство във Византия. В правителството в Константинопол се оформила идеята, че укрепване на своето влияние в Хазария могат да постигнат чрез разпространението на християнството сред местното население. Това виждане било подплатено и от факта, че хазарският владетел по ред причини се колебаел коя от трите религии да избере за своя народ. В тази обстановка император Михаил III решил да изпрати църковно-политическа мисия при хазарите, а най-подходящи за осъществяването ѝ се оказали Константин Философ и Методий.
Хазарският каганат в периода 650 – 850 г.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Хазарски_каганат
Първоначално те се отправили към гр. Херсон (дн. Севастопол) на Кримския полуостров, понеже градът все още бил под византийска власт и там можели спокойно и на място да се подготвят за аудиенцията при кагана. С оглед очертаващите се теологични спорове с юдейските богослови, Константин усъвършенствал знанията си по еврейски език и превел 8 части от граматиката му на гръцки. Наред с това, братята открили мощите на папа Св. Климент Римски, който загинал мъченически по тези места в началото на II в. Константин написал слово за пренасяне на мощите му и съставил химн в негова чест. Всичко това имало важно значение за бъдещата им дейност и контактите с папския Рим. В Пространното житие на Кирил е споменато и друго любопитно събитие от пребиваването в Херсон. Според него там той открил евангелие и псалтир, написани с „рошки“ букви. Разбира се, с присъщия си пламенен ентусиазъм, скоро се появяват съветски учени, които веднага обявиха своето тълкуване, че „рошки“ означава „руски“. Тези учени от бившия СССР решиха, че това означава, че източните славяни са имали своя писменост още отпреди епохата на Кирил и Методий. Това постави началото на продължителни спорове в историографията. Днес обаче сериозните учени все повече приемат виждането, че става дума за грешка при преписването на житието, а „рошки“ трябва да се чете като „сурски“, т.е. „сирийски“. Тази теза вече се вписва в контекста на съвременното историческо познание, понеже сирийският превод на Светото писание бил направен още през V в. и е бил добре познат на полиглот като Константин. Оттук следва извода, че в откритието му няма нищо необичайно и сензационно, което да промени представите ни за началото на славянската писменост. В този контекст, през 2021 г. чешки учени откриха рунически знаци, издълбани върху кост от крава, за които твърдят, че са с поне два века по-стари от епохата на светите братя. Това откритие обаче няма много общо със славянската писменост, понеже става дума за старогермански руни, използвани от тамошните славяни по това време. А руните от своя страна не могат да се разглеждат като нормална писменост, на чиято основа могат да се развиват литература и култура, защото по-скоро представляват символи с магическо значение за използващите ги, отколкото писменост за съставяне на по-сложни текстове. Ако се поддадем на подобни злободневни интерпретации, лесно бихме могли да започнем да тълкуваме и множеството български (прабългарски) надписи с руни или с букви на гръцки или латински език като популярна писменост отпреди покръстването ни. Броят на тези надписи е достатъчно оскъден, а и са на различни езици, за да можем да говорим за някаква устойчива писмена традиция от езическия период на Първата българска държава. Затова прави чест на българската наука, че няма наш сериозен учен, който да се поддава на подобни пориви.
В заключение на описанието ни на Хазарската мисия можем да изтъкнем, че при срещата си с хазарския каган Константин трябвало отново да влезе в теологичен диспут за истинността и превъзходството на християнската вяра. Неговата ерудиция и остроумие отново взели връх над твърденията на опонентите му в лицето на юдейските и ислямските духовници. Въпреки това практическата полза от тази мисия била минимална. Въпреки възхитата на владетеля от качествата и уменията на двамата византийски пратеници, само 200 поданици на хагана приели Светото кръщение, което само по себе си представлявало неуспех на църковната страна на мисията. Политическият резултат бил малко по-добър – каганът освободил 200 византийски пленници и по-важното – потвърдил лоялността си към империята и съюза си с нея. С провеждането на тази трудна мисия двамата братя натрупали вече много сериозен политически, дипломатически и мисионерски опит, което незабавно било оценено от император Михаил III. След завръщането си от Крим те продължили превеждането на Свещени книги и това се оказало изключително полезно в момента на очертаващата се Великоморавска мисия, която, както вече бе посочено, е от изключителна важност за Византия и се превръща в мисията на техния живот.
В началото на 60-те години на IX в. успехите на великоморавския княз Ростислав срещу немците довели до промяна на политическата обстановка по Средния Дунав. Източнофранкският (немският) крал Людовик Немски потърсил хан Борис за съюз срещу моравците. През 862 г. притиснатият от две страни княз Ростислав от своя страна потърсил военен и духовен съюз с Византия, която поела задължението да окаже въоръжен натиск върху Плиска и да изпрати във Великоморавия мисионери, които да проповядват Божието слово на славянски език. Особено важна за империята била втората част от споразумението, понеже това щяло да постави началото на изпълнението на грандиозния план за приобщаването на славяните към християнска Византия. Най-подходящи за осъществяването на тази мисия отново се оказали солунските братя Константин и Методий.
[следва продължение]
Литература:
- Петканова, Д. КОНСТАНТИН КИРИЛ. Денница на славянския род, ДИ Народна просвета, С. 1983
- Николов, Ал. и др. История и цивилизация 11 клас, Изд. Просвета, С. 2012
- ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА КОНСТАНТИН – КИРИЛ от Св. Климент Охридски – В: Стара българска литература. Том 4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986. Превод: Хр. Кодов по преписа на Владислав Граматик (1469)/.
- „ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА АРХИЕПИСКОП МЕТОДИЙ“ от Св. Климент Охридски – В: Стара българска литература. Том 4. Житиеписни творби. Български писател, С. 1986. Превод: Хр. Кодов по текста на Успенския сборник от 12. – нач. на 13. век.
- Черноризец Храбър, „За буквите“, Източник: https://chitanka.info/text/16262
- „Кратко житие на Св. Кирил Философ – Успение Кирилово“. Източник: https://bgstarina.blog.bg/history/2022/05/28/kratko-jitie-na-sv-kiril-filosof-uspenie-kirilovo.1820098