Георги МИШЕВ е роден на 3 ноември 1935 г. в с. Йоглав, Ловешко. Завършва Техникума по ветеринарна медицина в Ловеч (1953) и журналистика в Софийския държавен университет (1958). В периода 1958 – 1967 г. е окръжен кореспондент на в-к „Септемврийче“ в Ловеч. Редактор в издателство „Народна младеж“ (1967 – 1970), редактор (1970) и сценарист (1973) в „Киностудия Бояна“ (София).
Автор на разкази, повести и романи за възрастни и деца. Сред тях са „Осъмски разкази“, „Хлапето“, „Носачи на жалони“, „Адамити“, „Матриархат“, „Вилна зона“, „Селянинът с колелото“, „Дами канят“ и „Патриархат“. Неговите сценарии за игрални филми са влезли в златния фонд на българското кино. Сред тях са „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ на режисьора Едуард Захариев, „Дами канят“ и „Самодивско хоро“ на режисьора Иван Андонов, „Не си отивай“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“, „Матриархат“ на режисьора Людмил Кирков и др.
Беше Председател на Обществения комитет за екологична защита на Русе от създаването му на 8 март 1988 г.
Народен представител в VII Велико народно събрание (1990 – 1992).
Георги Мишев вече повече от 60 години е в българската литература. Каква е равносметката?
Всеки на мое място е редно да каже, че авторавносметката е нещо комично, забавно за публиката. Собствен кантар има само комарът, който се радвал, че тежи 99 оки, по своя уред. В днешно време, разбира се, автокантарчетата са в действие, кипи усилена реклама – лична, приятелска, роднинска. Кумовата срама изчезна, но рекламата по кумово-баджанашка линия е в ход. Наскоро прочетохме и нов вариант на самохвалство: семейно-битово. Двама автори под един покрив (на езика ми е да кажа под един юрган) оповестиха следния диалог: „Ти си автор“, казала съпругата. Мъжът се замислил, настъпила пауза, след което жена му уточнила: „Ти си ГОЛЯМ автор!“ „Тогава се съгласих с нея“, завършва семейният конфликт.
Това не е скеч, г-н Иванов, публикувано е. По времето на Амадеус е имало комични етюди на виенските полирани паркети, но едва ли те са се плъзгали по подобно нанадолнище…
Какви са твоите спомените от първата ти публикация? А от дебютната книга?
Май се налага да започна с хвалба: първата ми книжка излезе в последната година от следването ми. Беше за малки читатели. Постъпих на работа в издание за деца, покрай дописките, понякога се получаваше нещо с белези на разказ. Разказвал съм как Атанас Далчев, редактор в „Пламъче“, ме прати при Емилиян Станев, защото съчинението ми било за възрастни. Куражът ми да пиша, преодолявайки наивитета на жанра, бавно ме караше да прекрачвам демаркационната линия. Живеенето в провинцията също ми действаше задържащо. Нямах конкуренция, нямах събеседници по интереси, местният литературен кръжок бе алкохолно-софраджийска сбирка, където и най-мижавата идейка угасваше при опит да бъде споделена със събеседник.
Знам, че критици-чистофайници ще направят гримаса, като кажа, че в изкуството има период на занаятчийство, на чиракуване в занаята. Няма природно надарени автори – иначе литература щеше да има още в пещерите. След буквите и сричките в буквара следва изречение и от теб зависи нататък дали ще спреш до „Симо лови сом“, или ще продължиш до „Старецът и морето“ (Хемингуей).
От обиколките ми из региона се трупаха впечатления, бележки по джобовете, размишления на разсъмване в насипно състояние. Хаосът има вътрешен стремеж да търси форма, подредба някаква. Събраха се два-три разказа, , които не се побираха във вестник. По него време, 1962 г., във вестниците още се печатаха разкази, а за по-големите ръкописи – новели, повести – имаше списания, каквито сега няма. Пратих ги в софийското списание „Септември“, а с писмо редакторката Станка Пенчева ми извести, че ще ги отпечатат, ако имам други – да пратя. Нямах, но след година се събраха двайсетина. Прибягнах до традиционния похват, за заглавие да взема елементарен образ на вечното движение – реката, водата. Без да му мисля, „гребнах“ от Осъма, реката, където бе минало детството ми. Получи се „Осъмски разкази“, диалектно-периферно название, което не правеше впечатление дори на земляците, сред които минаваха денонощията ми.
Сред майсторите си на късия разказ в нашата литература. Някои казват, че разказът е царят на литературата. Ще се присъединиш ли към твърдението?
Разказът ми беше любимо четиво, не го смятах за проза, а за форма на стихотворение. Проза бяха дебелите романи и книги с неясен жанр, като „Строителите“ на Симеон Радев или проучванията на Иван Хаджийски. Разказът е концентрат от емоция, наблюдения, детайли, образи, конфликти, своеобразен хормон за развитие на въображението. След юношеската възраст започнах „да виждам“ разказа като сценарий на филм (много преди да пиша сценарии). Спомням си разказа на Мопасан „Малката Рок“, изречение по изречение можех да го разкадровам като режисьорска книга. Дори веднъж казах на Людмил Кирков да опитаме нещо на френска литературна основа, докато видях по телевизията същото заглавие – бяха ни изпреварили, тия гяволи, французи…
Тончо Жечев пишеше, че нашата литература е по-силна в разказа и повестта, романите и драматургията трудно могат да впечатлят читателя зад граница. Това наблюдение е още меродавно. „Под игото“ си остава най-добрата ни проза, но почти не се чете от новите поколения. Романисти като Константин Петканов, Антон Страшимиров, Добри Немиров потъват в забравата; Йовковият „Чифликът край границата“ или „Приключенията на Гороломов“ не привличат, защото са като линия в модата, на която е минало времето. Но „Грехът на Иван Белин“, сложен от Томас Ман преди деветдесет години в европейска антология, и днес въздейства като световна класика. Или „На браздата“ на Елин Пелин – три странички за душата на човека, разпъната между мъката, надеждата, невероятната артистичност, призована като магия да се пребори със смъртта и да върне чара на живота. Или „Несполука“ на Емилиян Станев, разказ за страданията на заек, улучен със сачма в окото, който наблюдава от храста (със здравото око) човека с пушка, нещастен от провала на самоуверената „политика на силата“… Стигам до „Диви души“ на Илия Волен, малката книжка от същото трето десетилетие на миналия век. Човешки съдби, изпети като народна песен, с дълбоко проникване в душата на българина, във въртопа от чувства, преживявания, зли помисли и милосърдие – чисти тонове, които вече нямаше да срещаме в „Диви разкази“ на автор със свити уста, нахъсен поглед и ноздри, потрепващи от аромата на племенната кръв…
Какви тенденции се наблюдават в жанра на късия разказ и по-големите прозаични творби през последните години в нашата литература?
Разкази се пишеха и през реалсоциализма, докато постепенно „спихнаха“, да употребя дума от речника на Радичков. Едни ще кажат, че престанаха да ги плащат като хората: днес в радиото за разказ дават три лева, за фейлетон лев и петдесет. Разказът се пише по един на месец – на цената на два хляба. Никой не рецензира това словесно изкуство, поради това читателят не посяга към книжка с разкази, издателят пък не ги издава. Първите две десетилетия на народната власт разкази пишеше комай само Ст. Ц. Даскалов – когато бяха приели хонорарна таблица със заплащане по броя на авторските знаци (букви, точки, запетаи). Разказвачите от царско време не пишеха (Константин Константинов, Константин Петканов, Стилиян Чилингиров). Димитър Талев беше в концлагера Куциян. Ангел Каралийчев заради порицанието „ренегат“, написа „Народен закрилник“, разкази за Георги Димитров, пример за провала на майстор в разказваческото изкуство.
Съветският „оттепел“, след сталинския ледников период, доведе до пукнатини и в литературната ни целина: появиха се кълнове на нови авторски почерци, нови гласове, имена. Ивайло Петров, добруджанският „наследник“ на Йовков, опита с „Нонкината любов“, да внесе малко човечност в соцреалистичната сухоежбина. Първите разкази на Йордан Радичков издаваха усет за литературна реч и око на наблюдател на външния и вътрешния (душевния) свят в „поверената“ му територия. Спомням си с какво удоволствие четяхме „Вятърът на спокойствието“, новела, която няма предшественик в нашата белетристика. Случайно или съзнателно, компасът на дарбата му бе посочил вярната посока. Оставаше само да прояви характер и да я следва. Аксиомата на Далчев, за съжаление, излезе вярна: таланти много, но характерите по нашите краища са по-малко и от пръстите ни. Ако разказвачът от Калиманица бе продължил по реалистичната посока на писане, следата му в родната книжнина щеше да е изключителна. Той се оказа плах, съобразителен, хитруващ по балкански Езоп и опитите му да излъже магнитно-следящия резонанс на властта биваха разкрити. Суматохата, верблюдите, тенеца и останалият му инструментариум за изобразяване на истината имаха временен успех, носеха слава и облаги, но действието им бе краткотрайно. „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров бе много по-близо до сърцето на читателя от театралните етюди на Радичков. Не е място за много примери, но прочетете, например, „Неосветените дворове”, смятана за връх в разказваческото му изкуство. Увлекателни сцени, описания и панорами на руския Сибир и пълно мълчание за огромната каторга Гулаг, сътворена от болшевизма. При това вече имаше книгите на Солженицин и Варлам Шаламов, светът надникваше в „неосветените дворове“. За да избегне срещата с цензурата, пътеписецът, като ловък слаломист, заобикаля неудобните препятствия и се любува на собствените си пируети по тънък лед. Слаломът може да е виртуозно умение в спорта, но не важи за литературата.
Кои са характеристиките за добрия разказ, за добрата повест или роман?
Никой не може да го каже, и добре, че не може. Всеки автор сам се добира до форма, изказ, майсторлък, иначе да върви в цеха с поточните линии и задължителните стандарти. Излишно е да повтаряме клишетата за образи, сюжети, конфликти и т.н. Словото е единственият материал, от който може да се направи всичко, което се роди в мозъка човешки.
Освен в разказа, определено си добър и на по-обемните жанрове до романа. Кое се пише по-трудно?
Заможен човек пише роман, казал Толстой. Германците Томас и Хайнрих Ман десетилетия сутрин в девет сядат на писмената маса и създават романи до определения час за обяд. Не знам примери от практиката на нашенските автори. Някои не пишат с месеци или години, Антон Дончев казва, че за месец сътворил „Време разделно“. Като променим мащабите, не е лесно да споделям нещо от моята практика, макар да знам, че с въпросите си чакаш не формални отговори, а изповед някаква… Уговорката ми е, че животът ми премина при диктатура на пролетариата, тоест нито за миг не съм се чувствал свободен да изразя с думи това, което мисля. Монетата има две страни, разбира се: бях на девет години, когато сталинизмът промени селото, където живеех. Без този факт сигурно нямаше да ставам автор, щях да продължа бъчварския занаят на баща си, който в това време се развиваше добре сред селищата на Осъмската долина. В юношеските години ме измъчваше мисълта кой ще разкаже един ден това, което ставаше по нашите махали, мери, пладнища, егреци, бранища. Тоест, малкият хоризонт, в който бе преминало детството ми и навлизането в света на по-големите от мен. От книгите в читалището почнах да осъзнавам, че всяка е писана от човек, от писател, в селата ни нямаше човек с подобен занаят. Събитията, на които ща – не ща ставах свидетел, не се отразяваха във вестниците, не се говореше за тях по радиото или на селските събрания. Пред очите ми бяха хора, откарваха ги нанякъде. Приготвихме два чувала зърно за воденица, дойдоха мъже с червени кърпи на ръцете и взеха единия. Взеха тенджерите със свинска мас. Баща ми мълчеше отстрани, майка ми не плачеше, само ми каза: гледай и запомняй! През 1947 година „национализираха“ бъчварницата, макар че нямаше машини (в селото нямаше електричество). Действащата власт беше от 3 – 4 комунисти без авторитет, занаяти и култура. Водеше ги лежал в затвора за кражба на селския магазин. Сега крадецът го наричаха „политзатворник“. След петдесет години член на СДС от криминалния контингент оглави комисията по реституция на земята. Политиката работи със сходни матрици.
Каква е ролята на биографията при теб? Как възникват сюжетите?
С години съм носил „зародиши“ на събития, които бяха табу за публикуване. Във ветеринарния техникум, където учехме акушерство, докторите казваха, че природният цикъл от зачеване до раждане, ако се наруши, приплодите са уроди (не бяхме чували кувьоз). Много от замислите ми имаха подобна съдба, имаше недоносени и тъй нататък – да не продължавам по тая линия. Най-трудно си оставаше как да кажеш причината за неуспеха на родното текезесе, да речем. Ами това беше насилие над селянина-земеделец кога да сее и жъне, как да заличи синора на нивата, наследена от дядо и прадядо, как да изведе конете от яхъра и да ги заведе в общността от триста коня, които до пролетта щяха да останат трийсет… Колкото и да мислиш „прогресивно“, както ни учеха в училище и пионерската организация, ние, родените като „частници“, знаехме че в българското село след турското иго не е имало закрепостени селяни, имало е бедни, но никога гладни (Няма гладно гробище, казваха старците!). Как да напишеш разказ, повест или роман, ако замажеш този факт, ако „си изкривиш душата“ и кажеш и докажеш, че кооперативът е прогрес в земеделието? Душата ми се измъчваше от „Село Ведрово“ на Андрей Гуляшки, „Председател на селсъвета“ на Крум Григоров, „Своя земя“ на Ст. Ц. Даскалов, „Прости ръце“ на Радичков, „Село Цвета светна“ на Асен Босев (пардон, не е проза, а стихоплетство). Зубрехме някаква теория на отражението, а съвременната литература „отразяваше“ измислени лица и конфликти, проповядваше нагли лъжи и бавно, напоително създаваше у читателите отвращение към словото и великото откритие на Гутенберг. След десетилетия реалсоциализъм българинът загуби доверие, уважение, почит към политиката и институциите на държавата, същото стана и с отношението му към литературата и изящните изкуства. Това е обяснението за възхода на чалгата, жълтите издания и шоупрограми, култът към фигури в обществото като Жорж Ганчев, Слави Трифонов, Азис, Шамара и плеяда жреци на пошлостта и лошия вкус.
Не ми е работа да съдя или оценявам творчеството на тружениците на словото в литературата, киното, театъра, медиите. Но нека погледнем с погледи, избистрени след махмурлука, през трите десетилетия посткомунизъм. Преименуваната компартия продължава да издава вестник-близнак на „Работническо дело“. Висш служител от ДС заграби трибуната на земеделците и превърна „Земя“ в опозиционен вестник за дезинформация на последните остатъци от селяни на българска територия. Социалистите, бивши комунисти, поддържат собствена телевизия, свои издателства, писателски съюз, международния ПЕН център, техни членове получават персонални пенсии, ордени и прочие, и прочие… Излезе прав Йосиф Петров, старият страдалец за демокрация, който казваш: „Те, (бившите) не са силни, ние сме слаби“… Но да не навлизаме в дебрите на политиката – нашенските – от които никой не е излязъл здрав и читав. А читав може би произлиза от читател, звездица на надеждата, все пак…
Какво е мнението ти за съвременната българска проза?
На моите години трудно обикалям зеленчуковия пазар, камо ли книжния. Книгата е вече луксозна стока, а периодични издания, както вече казах, няма. На рецензии по медиите не може да се разчита, нито да се вярва. Нека го кажем кратко и ясно: литературна критика вече няма. Професията на д-р Кръстев е зачеркната от регистрите. Вече нямам представа по Университетите какви книголюбители се обучават; това, което понякога печатат като откъси от курсови работи, дисертации, изследвания се побира в каламбура на Марко Ганчев „каканижене“. Усвояват се някакви средства за научна конференция, правят се семинари, дават се пари за литературни награди по населени места; съществуват школи за бързо четене и бързо съчиняване; дори по телевизията гледахме измишльотина от този род. А никой сериозен критик с усет за литература, с подготовка, не седна да напише анализ на книгата „Третият разстрел” на Марин Георгиев, за да я спаси от хулите на ретроградни рецензенти, изпълняващи политически поръчения уж в името на Вапцаров. Къде бяха „дясномислещите“ сеирджии на книжния пазар, които бранят само собствените си заглавия, а не ратуват за климат на озониране на гилдията на пишещите. Едностранчиви „класово-партийни“ критици като Йордан Василев, Енчо Мутафов, Атанас Славов отминаха безследно; техните следовници Божидар Кунчев, Едвин Сугарев, Димитър Коруджиев, Ани Илков останаха на страната на догматично-демократични позиции, извън реалния литературен процес, колкото и да е оскъден и немощен. Не е ли обидно трето десетилетие за творчеството на един Марко Ганчев – поет от висок ранг, който би правил чест за всяка литература – дори за кръгли годишнини, казвам, да няма бележка, поздравление и знак на почитание. Или днешният литературовед е изгубил чувството си за хумор, както се губи чувството за вкус при Ковид 19?
Да напомня, неприлично и неудобно, случаят с „Патриархат“, сериалът и книгата. В трибуните на „Позитано“ излязоха няколко публикации в типичния Бакаловско-Павловски стил от сектантско време (Партийната критика вече цял век е на това равнище!). Десните книжовници и изповедници на демократичните ценности не отрониха дума в защита, в противодействие на ретроградната пропаганда. Политическа защита, казвам, не става дума за естетически анализи, харесване, нехаресване. Политическите позиции, както знаем, са екипни, няма индивидуални политици, политиката не е изкуство в класическия смисъл, тя е дейност от нематериален характер в полза на общността.
Бих продължил примерите с левия вестник „Култура“ на госпожа Червенкова и нейните дългогодишни спътници Иван Кръстев, Геновева, Марин Бодаков, Георги Лозанов и пр. Три десетилетия изданието, поддържано от държавни, фондационни и неясни извори, водеше открита лява политика в културата, без насрещна позиция, без дискусии и с участие на автори, отстояващи идеите на антикомунизма.
Хубаво, демократи сме, либерали и индивидуалисти, нека има лява „Култура“, но къде е ДЯСНАТА? Кой ще анализира, разяснява, разгласява антикомунистическите, свободолюбиви, нравствени, човечни книги, пиеси, филми, кой ще отстоява по пътя на изкуството и културата идеите на общността, разединена от вековните партизански сблъсъци. Десномислещите мълчат и мигат виновно, защото няма какво да кажат. „Ние сме разединени щати“ – казваше Блага Димитрова, казваше го вербално, но самата тя бе твърде активен разединител.
Би ли посочил имена на млади разказвачи, които са те впечатлили в последно време?
Критиката трябва да ги посочва, забелязва, поощрява, да отсява зърното от плявата. Мнението ми е немеродавно, субективно и безполезно. Безсмислено е да поучаваш, да наблюдаваш като мастершеф Манчев в кухнята. Не всякога съм успявал да отклоня молба за представяне на автора с предговор или пасаж на задна корица. При отказ настъпва бързо отдалечаване и естествена обида „навеки“. В казионния съюз, навремето, съм писал препоръки за членство, които не се четяха от никого. Подозирах, че може би действаха обратно на положителните ми препоръки. Не си спомням някой да ми е благодарил (или почерпил?!). От своя страна по-късно съм съжалявал за проявената ми мекушавост. Понеже настояваш за конкретика, с горчивина си спомням, че похвалата ми за Кулеков, примерно, и днес предизвиква лек спазъм в слънчевия ми сплит. Заради пустата прехрана, младият колега, който показваше парадоксално мислене, тънък хумор, не устоя на съблазните, описани още от Омир. Жив и здрав да е. Дано си дава сметка, че попадна в сборище, описано също от древния фолклорист, където група единомишленици се събират вечер край воденицата и Тарторът пита всеки един каква беля е направил през деня…
Но да оставим деликатностите и иносказателните примери. Допадна ми преди години книгата на Милен Русков „Възвишение“ с интелигентната ирония, нещо твърде рядко в нашата проза. Добре съм запознат с дивотията на Арабаконашкия обир, срещу нея в Ловчанския комитет са гласували само двама – Левски и поп Кръстю. Популизмът, национализмът още тогава са воювали с разума и обикновено са вземали връх. За да се стигне накрая до тюхкането на шопа: оти ядохме жабетата… Русков води разказа си до финала, когато не издържа (не допускам, че някой му е повлиял) и прибягва до ефектни сцени, сражението на „възвишението“, исторически недостоверно, психологически неоправдано и изцяло попадащо в капана на фалшивия социалистически реализъм. Точно този финал на романа съблазни кинаджиите да направят „боевик“ в стил на стария „Чапаев“ и на днешните комерсиални цитронади на Холивуд, които нямат нищо общо с великия кинематограф на Фелини, Бергман, Вайда, Тарковски…, до последния некомерсиален режисьор, руснакът Звягинцев (“Левиатан“).
Като стана дума за кино, по твои сценарии и книги са създадени ленти, които се превърнаха във филмова класика. Разкажи нещо интересно във връзка със създаването им.
За да отговоря на този финален въпрос, трябва да почна от началото на литературния въпросник. Защото моето усещане за киното е литературно, основите на двете изкуства са едни и същи: тема, образ, сюжет. Трите кита, върху които расте въображението човешко. „Тези неща ги учим пет години, ти откъде ги знаеш?“, ми казваше Боян Папазов, учил за сценарист в Прага. Режисьорът Икономов, ученик на Вайда, имаше страхотни знания по занаята, но не можа да направи свестен филм. За моите неща вече казах. Самоук съм, прагматик, отколкото стратег, може да съм по-прост от вас, но имам метод, както казал Декарт, ако не звучи претенциозно и изтърсено не на място. Още при първите си опити в писането и допира със света на пишещите ми стана ясно, че родните автори не разбират от кино, не се интересуват или нямат необходимост от нов, по-модерен начин на проникване във видимия и невидимия космос на душата. Нужно ли е да маркирам, че видимото са действията, езикът, конфликтите, на другия полюс са подтиците, замислите, „любовта и коварството“… Пишех разказите като сценарии, а сценариите като разкази (за един читател – режисьора). В този смисъл, от пейката на стареца, бих дал съвет към потомците, макар че никой не ми го е искал: Пишете разкази! Докато има писмо и четмо и късметът ще пърха около вас.