Фестивалният профил на джаза в България

Когато на Лазурния бряг в Антиб (1947) за първи път след Втората световна война се провежда международен джаз фестивал, по-далновидните меломани вече са наясно – родена е новата институция на джазовото изкуство, която предстои да играе много важна роля в неговото развитие. Популярното в окупирана Франция протестно движение “зазу” (с американски аналог “хипстери”), един от белезите на което е любовта към джаза, катализира организационната инициативност. Към нея съвсем естествено се прибавя и все по-привлекателната роля на морето за разгръщане на туристическата и курортна индустрия. Така умната стратегия съчетава на равностойни начала изкуството и бизнеса, а добрият прием сред аудиторията подсказва правилния избор на съчетанието.
Макар малко по-късно и в САЩ разбират какви са перспективите пред тази нова форма за представяне на джаза. През 1954 г. яхтеният курорт на Ню Йорк – Нюпорт – става домакин на първия подобен фестивал, стартирал като локално събитие. Но формулата на неговите инициатори, семейство Лорилард, подсказва доста по-далечен хоризонт и това помага на Нюпортския фестивал за много години напред да бъде най-авторитетният световен форум на бързо еволюиращия джаз. Особено за европейските джазмени, които постепенно и в съзвучие с най-актуалните тенденции се “еманципират” и търсят свои собствени пътища за развитие.
Не трябва да има никакво съмнение – фестивалният профил на джаза получава своето кръщение край морето и океана, което припомня фриволното, но остроумно изказване на Ърнест Хемингуей, че столицата на всяка уважаваща себе си страна трябва да бъде разположена край морето или, в краен случай, да не отстои на повече от 20 мили от него.
В България, както обикновено, картината на нещата е точно обратната.

1976 г. Збигнев Намисловски

Малко очакваният взрив на интереса към джаза “избухва” в Балкана – през 1965 г. в Габрово се открива първият в страната джаз клуб (Hot Club), дейността на който привлича повсеместно изкушените музиканти и по индукция води до оживление в няколко от големите градове. Успехът на квартета “Фокус’65” на първия фестивален конкурс в Монтрьо, Швейцария (награда на критиката и публиката), допълнително стимулира гражданската инициатива и през 1967 г. Габрово предлага домакинството си на национален джаз фестивал, какъвто до момента у нас не е имало. Със съдействие на общинските власти е решено той да се проведе през лятото на 1968 г. с участието на всички налични състави от Габрово, Русе и София. Уви! Нахлуването на войските от Варшавския договор (без Румъния) в Чехословакия и всестранното затягане на тоталитарните режими в Източна Европа унищожават идеята още в зародиш. Следват и административни наказания! Голяма част от самоидентифициралите се като джазови музиканти поемат по пътищата на задграничния гурбет за доста дълъг период от време. На джазовия подиум у нас настъпва пълна тишина!

1988 г., Джо Пас

Едва седем години по-късно идеята за джаз фестивал възкръсва, благодарение на инициативността и неизтощимата енергия на саксофониста Веселин Николов и неговия състав “Бели, зелени, червени”. Гостоприемство оказва Ямбол – някогашното седалище на анархизма и авангардното изкуство, достатъчно отдалечено от центъра, за да се изплъзне от неговата санкция. Така в първите дни на март 1974 г. в ресторанта “Златен рог” се слага началото на джазовата фестивална дейност в България, а участието на поляците от “Джаз кариес” и “Гатч” от Чехословакия й придават международен статус. Но и това централно нерегламентирано “своеволие”, подкрепено от Съюза на музикалните дейци, Концертна дирекция и Окръжния комитет на комсомола не минава без тежки последствия! Едва през 1977 г. културният климат благоприятства провеждането на подобен форум в планинския град Сопот. Той също е със забележително полско присъствие (квартетът на Збигнев Намисловски) и бележи втората крачка по пътя към международно регламентиран и привлекателен джаз фестивал. А големият военен комплекс, прикрит зад абревиатурата ВМЗ (Вазовски машиностроителни заводи), осигурява на младежкия дом необходимото финансиране и в бъдеще.
През декември’77 препълнената столична зала “България” събира джазмените от цялата страна и се поставя началото на софийския джазов фестивал. В съответствие с дървения административен език той е наречен “Първи  преглед на джазовите оркестри в България” и тази норма (фестивален статут се разрешава от ЦК на БКП) ражда редица каламбури. Един от които гласи, че никой няма нужда от преглед, защото всички са в блестящо здраве. Друг иронично отбелязва, че се преглежда нещо, което на практика не съществува, защото джазов състав е само “Бели, зелени, червени” от Пловдив, докато останалите 12 (цели дванадесет!) ансамбли са или полифункционални, или специално създадени за случая. Има и други. Но пробивът е направен и оттук нататък предстои размножаването на тази музикална форма и подреждането й в своеобразна верига.

1984: Диксиленд „Велико Търново“: Светлин Димитров (cl), Георги Попов (ld, ts), Иван Стоянов (tp), Димитър Лазаров (tb), Веселин Ангели-чев (bj), Камен Кънев (b), Сава Минков (dr) и Станислав Димов (p)

Първи реагират старите предвоенни центрове на джаза Габрово и Русе. В цикъла пролет-есен през 1978 г. в тях се провеждат фестивалите, които все още са само с българско участие. Столичният се премества в зала “Универсиада”. С несериозния мотив, че шумната музика поврежда новомонтирания орган в зала “България” ръководството на Софийската филхармония отказва по-нататъшно домакинство. Амбициите на Концертна дирекция, окуражена от добрия финансов резултат, извежда на преден план предпочитанията към по-голямата спортна зала като гаранция за по-добри приходи. Така “Универсиада”, която приема и други културни събития, занапред се превръща в своеобразен синоним на джаза, който представя и първите задгранични гости през 1980-та година.
Тук се налага един кратък исторически преглед, който да разсее обгърналата ни днес митологична мъгла (да не се бърка със “синьо-червената мъгла”, за която говори Жорж Ганчев, визирайки политическите нрави!). С наближаването на 1300-годишнината от създаването на българската държавност инициаторът за отбелязването й Людмила Живкова целенасочено започва да приобщава част от артистичната ни диаспора. Така узрява и намерението да бъде поканен пианиста Милчо Левиев, който от десетилетие е поставен в графата “невъзвръщенец” – своеобразна присъда на тоталитарния режим над инакомислещите. В проведените предварителни разговори той, верен на чепатия си характер, поставя условието името му да бъде изписано като представител на САЩ. За един домашен “преглед” това е невъзможно, дори абсурдно. Решението намира Христо Друмев, доскорошният директор на НДК в София. Той предлага преформатирането на “прегледа” в международна джаз среща, което решава въпроса. Така в късната есен на 1980 г. Милчо Левиев се завръща в родината си, а соловите му рецитали се превръщат в интригуваща и посрещната с огромна радост проява. От този момент вече регламентирана, международната среща става ос на джазовия живот в България и територия за съизмерване с постиженията на гостите.
Подобен ход предприемат в Габрово и Русе, но вече с конкретен стилистичен профил. От 1982 г. планинският град става домакин на международния “Диксиленд парад”, който представя главно предвоенните направления в тази музика и се радва на неочаквано голям интерес зад граница. От своя страна крайдунавският град се ориентира към най-съвременните тенденции в джаза и така се очертава една по-широка рамка за възприемането и усвояването на различните стилови разновидности в това младо музикално изкуство. Оформя се и сравнително строен фестивален календар през годината – с начало в Сопот и Габрово през пролетта, и край в София и Русе през късната есен. Според упоритостта на един или друг музикант спорадично се организират и други прояви с фестивален характер – в Стара Загора, в Тетевен, в Благоевград и др.
Поредната преломна дата в българската история – 10 ноември 1989 г. – бързо и неразумно разрушава вече установения фестивален цикъл на джаза. По инерция в София отшумява международната “Джаз среща”, в Габрово форумът се свива до ограничено домашно присъствие, в Русе се отбелязват няколко аритмии. Новоизпечени мениджъри и фирми се втурват в разчистеното пространство с типичния за “новото време” манталитет на пълно отрицание и парвенюшко себеизтъкване – всичко започва от нас! Новоизлюпените медии подхващат и размножават тази неистина, създавайки деформирани представи сред най-младото поколение. А самите музиканти, главно най-младите, с настървение атакуват несъществуващата при тоталитаризма клубна форма на музициране, без да си дават сметка, че тя е за всекидневна употреба.
Първите прояви на здрав разум се забелязват във Варна, където установилият се саксофонист Анатоли Вапиров успява да убеди общинското ръководство в необходимостта от сериозно отношение към джаза. Така през 1992 г. към големия фестивал “Варненско лято” се приобщава и международният джаз форум, който това лято отбеляза своята 20-годишнина. Като опитен музикант с широка европейска популярност, Вапиров създава съвсем актуална за днешното развитие на импровизационното изкуство формула, която бързо привлича вниманието на чуждестранните джазмени и критиката. В основата си тя съдържа внимание към инспирираните от различни фолклорни източници направления, практиките на т.нар. спонтанно импровизационно творчество, поощряване на млади и креативно настроени български джазмени, представянето на големи (от биг бендов формат) и вече утвърдени в Европа ансамбли, както и на отделни големи артисти от американската сцена.
Четири години по-късно бързо утвърждаващият се планински курорт Банско става организатор на джаз фестивал с по-широко отворена естетическа рамка, но и с по-ниска селекционна взискателност. Добрата медийна разгласа му донася бърза популярност и го превръща в светско събитие, каквато е и тенденцията в други сфери на нашия живот с културен привкус.

1990: Суинг дикси-бенд „Габрово“ преди заминаването в САЩ (от ляво на дясно): Николай Дамянов (ts), Стоян Роянов (cl), Илия Раев (tp), Димчо Димитров (tb), Манол Цоков (ld,p), Борислав Пеев (dr), Рена Димова (voc), Огнян Тюлюмбаков (b); горе – Кристиан Тачев (bj).

В другите части на България джазът продължава да утвърждава отколешните си центрове, но успоредно с това създава и нови огнища. Не без сътресения в Русе се възстановява фестивалният цикъл, с който в късната есен приключва календарната година за джаза у нас. При пълно медийно безхаберие продължава провеждането на двудневния фестивал в Тетевен (25-ти през 2011 г.!), който преди няколко години бе звено от половинчато проведена и бързо изчезнала фестивална верига “Диксиленд в Централна Стара планина”. По неизвестни причини тогава Велико Търново не се присъединява към добрата инициатива, но пък от четири години организира своя собствен  фестивал, доминиран от предвоенните направления в джаза. В същото време преди две години общинската управа на Габрово окончателно ликвидира (унищожи!) “Диксиленд парада” и дори разтури състава “Суинг дикси-бенд “Габрово”! По-широк обществен резонанс не последва!
За сметка на това упорито, но също така незабелязвано от медиите, се работи и в Хасково – 15-ти фестивал през 2011 година! Доста по-нова е инициативата в Пловдив, където от няколко години се провежда международен джазов фестивал, първоначално селекциониран и ръководен от Милчо Левиев. По този начин все още вторият по големина български град най-сетне получава своя голям форум, неизвестно защо убягвал досега от вниманието както на общината, така и на местната културна общественост. Това е един от многото парадокси в нашия джазов живот, като се знае, че Пловдив дава на тази музика част от най-големите фигури, пак в него работи първият официално заявен джазов състав (“Бели, зелени, червени”), а през 80-те години той е център на много интересна тенденция, провеждана от формацията “Джаз линия” и нейните по-късни превъплъщения.
А София?
В столицата картината е доста сложна и размита. Вече бе споменато, че в годините на прехода амбициозни, но недостатъчно интелигентни мениджъри организират, провеждат и закриват поредица от фестивали, доминирани от големи имена на световния джаз. За българските артисти в тях не е отредено място или, ако все пак има, то е на куц крак. Дори във все още съществуващите “Джаз пик” и “Джаз+” българите биват пренебрегвани, което може да се определи не само като нихилизъм, но и като пълна неангажираност към бъдещето и съдбата на това изкуство у нас. Пак в столицата, за съжаление, се раждат и популяризират терминологичните спекулации на тема джаз, което никак не е трудно при отдавна изгонената от медиите художествена критика. По-висок критерий задават единствено шепата първокласни джазмени у нас, както и неколцината инструменталисти от диаспората, които се прибират у дома по големите празници Великден и Коледа, а не рядко и през лятната ваканция.
При така очертаната ретроспективна картина е основателен въпросът къде сме ние на фестивалната карта на света. Отговорът е прост, но не е окуражаващ. Към момента от двете страни на Атлантика, но също така в Азия се провеждат няколко хиляди (!) джазови фестивала, най-големите от които са обхванати в няколко мрежи. Едните от тях са с чисто комерсиален профил и програмират участието на колкото се може повече световноизвестни имена. Техни локации са големите мегаполиси на Запада, а по същество представляват нещо като музейни експозиции на джаза. Другия тип фестивали, много по-малки, са креативно ориентирани и точно те подържат търсенията в развитието на това изкуство, превръщат се в инкубатори на нови тенденции. Провеждат се основно в по-малки населени места, които търсят своето място под фестивалното слънце с иновативни, често дръзки идеи. Повечето от българските форуми са от първия формат! С ръка на сърцето към втория можем да причислим единствено джаза на “Варненско лято”.