Цветан Спасов е роден на 1 ноември 1919 г. в гр. Плевен. Като ученик е активен сътрудник на в-к „Въздържателче“ и на други детски вестници и списания. В Плевенската гимназия продължава литературните си занимания. Участва в литературните четения, устройвани от литературния кръжок „Златоструй“. Член на РМС (1937). Завършва средно образование със специална награда от родителско-учителския комитет (1938).
Студент е в Юридическия факултет на Софийския университет. Активен деец на БОНСС. Занимава се с публицистична и литературна дейност. Участва в работата на есперантския конгрес (1939) и в създаването на литературния кръжок „Ракитин“ към читалище „Съгласие“ (Плевен).
Участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Заплашен от арест на 8 март 1942 г., излиза в нелегалност. През 1942 и 1943 г. Плевенския военен съд го осъжда задочно на смърт по ЗЗД. През есента на 1943 г. участва в създаването на Бъркашката партизанска чета и е неин политкомисар. Пише стихове и публицистични статии.
На 14 февруари 1944 г. попада в обкръжение и в ожесточената престрелка Цветан Спасов се самоубива с последните си патрони.
Поетичното и публицистичното му творчество е издадено след 9 септември 1944 г.
Поезията му се характеризира с чистота и идеализъм. Цветан Спасов е силно социален поет, но социалният му протест намира лиричен израз, не си служи с лозунги, отсъства оголен партиен патос. Това говори за наличие на силна поетична дарба.
В творба като „Преселници“ се появяват естествени асоциации със „Заточеници“ на Яворов. В стиховете на Цветан Спасов се усеща влиянието на Смирненски и Дебелянов, откриват се паралели с Вапцаров. В “Завръщане“ усещаме силен порив към Свобода, жажда по духовност, стремеж към духовен живот.
Цветан Спасов е великолепен лирик, в което се убеждаваме от цялото му творчество. В стиховете си той жадува за промяна, изпълнени са с чист идеализъм. Той загива на възрастта на Смирненски. Можем само да съжаляваме за рано прекъснатия живот и творчество на един безспорно даровит поет.
***
Като майчина пазва,
като топла усмивка
на събудено малко дете
мойта обич е кротка,
мойта обич е топла и тиха –
тя прилича на синьо небе.
Нека тича керванът на дните,
нека малката черна стрелка
да лети като весела птица
по широкия бял циферблат –
не съм никога сам –
аз съм винаги с тебе,
моя верна любов – моя хубава песен!
Нека черните бесни вълни
на живота в морето безкрайно
блъскат мойте гърди –
с тебе тежките рани,
с тебе всички беди
ще посрещна със горда усмивка!
Нека няма спокойни минути,
нека няма и кротка почивка!
Нека с грубите тежки юмруци
и животът суров ме притиска –
аз ще бъда доволен,
аз ще бъда честит,
аз ще мога открито
и със чест да се боря,
щото ти си със мене,
моя вярна любов – моя хубава песен!
1938 г.
Преселници
Спомни оная прашна върволица
от хора плачещи, коли и псета.
Как черна бе и в малките дечица
онази обща мъка… помниш ли
как бяха тъмни техните очи?
На изток ден се раждаше приветен,
а мрачни станаха кат нощ душите,
кога обърнаха за поздрав сетен
изморен взор към родните земи,
пропити с пот и кървави сълзи.
И тръгнаха тогаз за край незнаен
с наведени глави, с гърди разбити.
Пред тях един надежден път безкраен,
зад тях – един залюбен беден край,
живени дни сред бедствия безкрай.
Спомни оная прашна върволица
от хора плачещи, коли и псета.
Преселници… И в малките дечица
бе черна мъката…Ти помниш ли
как бяха тъмни техните очи?
Нашата улица
Ти ме питаш по нашата улица
все така ли до днес е било,
все така ли безспирно се трудят
тия хора в безкрайно тегло.
Тук децата израстват със гърбици,
със безкръвни и болни лица
и на кръст всяка майка разпъната
над децата увяхва със плач.
А бащите със ниските надници
пият вино и псуват безкрай –
дъщерите им всичко продадоха
за насъщния хляб и дърва.
Тука няма почивка и празници,
а животът е скучен и стар.
Като стара бездушница-мащеха
той изцежда от нас радостта.
Но и ний радостта си не даваме,
че във всяко бедняшко сърце
като някакво кърваво пламъче
безконечно надеждата грей.
Всеки ден една чудна тревога
в нашта улица мощно расте.
Тя ще стигне до нейде и после
като буйна река ще прелей!
Завръщане
Аз ида отгоре! Високо
по сини вършини вървях.
Сега се завръщам отново
сред шумния каменен град.
Аз ида отгоре! Там, дето
се стига с орлови крила
и дето в целувка небето
с земята са впили уста.
Аз ида отгоре! Там, дето
се диша на воля и де
по-жадно забива сърцето –
човешкото малко сърце.
Аз ида отгоре! Аз ида –
на слънцето син ведролик –
отново живота жадуван
да срещна със устрем велик!
1938 г.