Георги Михалев (или Михайлов) Райчев е роден на 7 декември 1882 година в село Топрак Хисар, днешното село Землен, което тогава е било в границите на Източна Румелия. Още от раждането си е с крехко здраве, често боледува и създава грижи на близките си. Дори гледачката, която родителите му наемат да се грижи за него, се отчаяла и казала, че е невъзможно да оздравее. Още като двумесечно бебе челюстите му се схващат и не може да суче. Баща му е дългогодишен кмет, дюкянджия и кръчмар. Въпреки че семейството е добре материално, родителите на Георги Райчев не знаели към кого да се обърнат за помощ. Като във вълшебните приказки в дома им дошъл белобрад старец, който излекувал детето, а родителите не успели да научат дори името му. Запазен е разказ на Георги Райчев по тази тема.
Поради здравословните си проблемиГеорги Райчев не успява да завърши гимназия. Става писар през 1906 – 7 г. в Стара Загора, а по-късно (1908 – 10 г.) е деловодител в III мъжка гимназия в София и в периода 1910 – 1919 г. и в VI мъжка прогимназия в столицата. По-късно е дългогодишен библиотекар в Министерството на финансите и Народното събрание, инспектор на читалищата към Министерството на народното просвещение, коректор, журналист.
Първите литературни произведения на Георги Райчев са от 1907 г. и са символистични. В периода 1923 – 1924 г. е изпратен в командировка в Мюнхен. По същото време там са Светослав Минков и Владимир Полянов. Това са най-видните представители на българския диаболизъм. По това време в Германия протича бурен културен живот след Първата световна война. Тримата български писатели са силно впечатлени от експресията и мистиката в творби на Едгар Алън По, Густав Майнрих, Хофмановите приказки. Много са постиженията на индустриализацията, технически и научни открития, оръжията.
Първата публикация на Георги Райчев е баснята „Волове и теле“. Като младеж сътрудничи на в. „Справедливост“, сп. „Труд“, сп. „Развитие“. Първият му отпечатан разказ е „Спътници“ в списанието на Антон Страшимиров „Наш живот“ през 1907 г. под псевдонима Г. М. Орлин. Служи 3 г. като войник. По това време се сближава с Лилиев, Йовков, Дебелянов. Участва заедно с Димчо Дебелянов в студентска екскурзия до Истанбул и Атина (1911). По време на войните е мобилизиран като обикновен войник. Сътрудничи на списанията „Наблюдател“, „Звено“ (1914), „Демократически преглед“, „Българска мисъл“, „Златорог“, в хумористичните седмичници „Оса“, „Смях“, „Шантеклер“ и др.
Георги Райчев е автор на книгите: „Любов в полето. Весели разкази“ (1918, издадена под псевдонима Гриша Печорин), „Мъничък свят. Бележник на един разлюбен“ (повест, 1919, 1940), „Царица Неранза“ (повест, 1920), „Лина“ (повест, 1922), „Греховна повест“ (1923), „Грях“ (повест, 1923), „Разкази“ (книга І, 1923), „Умайон“ (приказки и разкази, 1925), „Песен на гората“ (разкази, 1928), „Еленово царство“ (драма в стихове, 1929; 1935), „Божи дарове” (детски разкази, 1930), „Легенда за парите” (разкази, 1931), „Ягодова майка“ (приказки, 1933), „Димчови страници“ (стихове за Димчо Дебелянов, 1934), „Най-хубавото птиче. Весели приказки за деца“ (1937), „Господинът с момичето“ (роман, 1937), „Водният цар“ (разкази за юноши и деца, 1938), „Чудното огледало“ (приказка, 1939), „Котешки заговезни“ (разкази за деца, 1940), “Намереният дневник“ (1940), „Небесният воин“ (легенди, 1940), “Невидимият ездач“ (приказки и разкази, 1941), „Измамената лисанка“ (разкази, 1942), „Златният ключ“ (разкази, триптих, 1942), “Цар скъперник“ (1942), “Калинка“ (1943), “Краден заяк“ (1943), “Крилати гости“ (разкази за деца и юноши, 1943), “Хайдушкото село“ (1943), „Избрани съчинения“ (кн. 1-3., под редакцията на Георги Константинов, 1940-1943). Негови творби са включени в „Приказник“ (1943). След 09.09. 1944 г. издава „Борко веселият“ (разкази за деца и юноши, 1945), „Марко Мързеланко“ (весели приказки, 1945), „Благословен гост”“(разкази, 1946), “Врабци-крадци“ (разкази, 1946), „Верен другар“ (разкази за деца и юноши, 1947). Като преводач се изявява с “Басни“ от Иван Крилов (1928, 1945, 1956). Член на СБП. Георги Райчев пише и поезия. Умира след продължително боледуване на 18.02.1947 г. в Александровската болница в гр. София.
Църква с котка, Ларнака, Кипър
Фотография: Росен Калпачки
В стремежа си към модерност Георги Райчев е под влиянието на полския писател Станислав Пшибишевски и поемата му „Из длъбините“, в което се изследват тъмните страни на психиката. Райчев е сред най-умеещите писатели да разкриват гранични психически състояния. Неговите герои са обладани от страст, терзания, стремят се да преодолеят нагоните си. В творбите му се усеща влиянието на Фройд. Именно тези му творби са най-ценният му принос в българската литература.
БЕЛИЯТ ОРЕЛ
На новий ден през светлите лазури
е моят път; когато заечи
през тъмна нощ ревът на лихи бури
и там съм аз; пред моите очи
цял земен шар е мъничка трошица,
че пътят ми не знае край, предел,
че моят път е път на волна птица -
широкий път на белия орел!
Прострял криле, от твоята десница,
о, Родино, аз нося светъл дар
от цветний бряг на тихата Марица
до преспите на недостъпен Шар,
от бурните талази на Егея
до Влахия, до тихий Дунав бял.
Непобедим кат тебе, аз владея
със погледа на белия орел!
Когато бой неравен люто гръмне,
о, роден край, и тръгнат в лиха бран
чедата ти – от небесата тъмни
над тях орел се вие прикован
и с огнен взор отвъд морето гледа:
аз техний път на юг чертая смел
и нося им венчаната победа
с метежен дух на белия орел.
И ако би, че падна в бой неравен
всред пламъци пред техните очи
и моят вик – последен вик – сподавен,
ти чуеш как печално проечи
под звездний шир на твойто ясно небе -
не ме жали: юначен поглед спрял,
о, бащин край, аз пак ще бдя над тебе
с безсмъртний дух на белия орел!