На 19 декември 2012 г. Милчо Левиев отбелязва своята 75-годишнина. Само по себе си това събитие вече е достатъчен повод да надникнем в онази част от звукозаписния му портфейл – впечатляващо богат дори по световните стандарти, – която по ред причини е слабо известна и дори напълно непозната у нас. А тя гъмжи от именити джазмени, с които българинът е работил в различните периоди на своя емигрантски живот зад Океана. Един от тях е Джордж Дюк (1946) – пианист, композитор, аранжор и продуцент, впечатлил от рано със сътрудничеството си с авангардния цигулар Жан-Люк Понти в джаза и с Франк Запа в рока.
В кореспонденцията си с Милчо Левиев, започнала в края на 60-те години, Дон Елис отправя покана към българина за работа като пианист, композитор и аранжор в неговия биг бенд. Но коректно го предупреждава, че осигурява на оркестъра си ангажименти само за два-три месеца през годината, а през останалото време музикантите му си търсят допълнителна работа. Вече в емиграция Милчо Левиев сам се убеждава в тези думи, защото за дълги периоди той, както и други негови колеги преживяват от социални помощи. Въпреки това бързото му внедряване на американската джазова сцена го превръща във все по-търсен артист, главно като пианист. Така през 1973 г. той свири, макар и за кратко, с певицата Кармен Макрей; през 1973-1974 г. музицира заедно с Уили Бобо и точно втората година има особено място в творческата му биография.
През февруари 1974 г. Милчо влиза в звукозаписното Electric Lady Studios, където във формация с Аирто Морейра (барабани), Флора Пурим (вокал и перкусии), Алекс Блейк (бас), Габриел Делорм (китара), Джордж Марж (обой, пиколо) и Джейн Тейлър (басон) записва няколко пиеси за продуцирания от Били Кобъм албум Airto Moreira: Virgin Land (Salvation Records, SAL 701). В друга звукозаписна сесия за същия албум се събират Джордж Дюк (пиано) и Стенли Кларк (бас), с които се оформя окончателната програма на Virgin Land. В нея са включени и две пиеси на Милчо Левиев – Peasens Dance (Селски танц) и Lidian Riff (Лидийски риф), – с което продължава авторското му утвърждаване на американската джазова сцена.
По същото време Били Кобъм стяга репертоара на своя състав за голямо трансконтинентално турне, което предстои през 1974 година. Не е никаква тайна, че предпочитаният му за момента пианист е Джордж Дюк. За зла беда Дюк заболява и не е в състояние да се отзове на поканата, още повече, че планираното турне се очертава като дълго и изтощително. В забързаното търсене на подходящ заместник самия Дюк препоръчва Милчо Левиев, когото е слушал, работил е с него и преценил като най-удачна кандидатура за горещата фюжън и джаз рок музика на състава. Българинът е на кръстопът, защото е получил покана и от друга, вече легендарна фигура в джаза – вибрафониста Лайънъл Хемптън. По този повод Милчо прави следния коментар в епистоларната си кореспонденция с България:
Преди да започна с Билето (Били Кобъм – Б.а.) през март Лайнъл Хемптън искаше да ме глави за негов пианист на бенда – заминаваха за Европа. Но аз отказах – не знам дали не направих грешка. Лайъналчо е вече доста издъртял, забравя имената на хората от бенда си. Каза ми, че три пъти е свирил с бенда си в България (никога не е гастролирал в България – б.а.). След като му направих безброй пъти спелинг на думата синтезайзър, не можа да я научи и я произнасяше като синтетайзър. Все пак е един от най-великите суингаджии, които съм чувал.
Очевидно Милчо не прави грешка, защото Хемптън, макар и наистина велик суингаджия и шоумен, е джазмен от миналото. Докато настоящето и дори бъдещето се коват в оркестъра на Били Кобъм, тягата на който е най-привлекателна за нашия музикант. Така Милчо Левиев избира да се присъедини към оркестъра, в който свирят такива звезди на световния джаз като лидера Били Кобъм (барабани), Алекс Блейк (бас), братята Ранди (тромпет) и Майкъл Брекър (тенор и сопрано саксофон), Глен Ферис (тромбон), Джон Аберкромби (китара). С тази формация той работи цели две години – концертира, пътува по турнета, записва програми за грамофонни плочи.
Продължителното европейско турне на състава през 1974 г. включва знаменитото участие в Петия международен джазов фестивал в Монтрьо, Швейцария (04.07.1974 г.). За Милчо това е второ свирене в градчето край езерото Леман (популярно като Женевското езеро) след конкурса за джазови ансамбли през 1967 г. и спечелените от квартета “Джаз Фокус’65” награди на критиката и публиката. Но картината вече е променена. От 1970 г. Монтрьо е домакин вече не на конкурс, а на голям джазов фестивал, който придобива все по-широка популярност и се радва на повишен интерес от страна на джазовото общество по света. Доказателство за това е и концертът на “Били Кобъм септет”, а някои от документално записаните пиеси могат и днес да се видят в youtube.com, качени през май 2009 година.
Десет дни по-късно Били Кобъм и неговите колеги свирят в знаменития Rainbow Theatre, West End London, посрещнал и приютявал през същата година артисти като музикантите от “Куин”, “Тен иърс афтър”, “Рокси мюзик”, “Джетро тъл”, Ерик Клептъновия Rainbow concert, Стиви Уондър, Лу Рийд и други звезди на рок музиката.
Това европейско турне сблъсква Милчо Левиев с така наречения “емигрантски синдром”, който го съпътства в САЩ и дълги години смущава сънищата му.
Излизането в емиграция е една слабост, една невъзможност да се бори човек повече, затова се махаш. В едно свое интервю към тези свои думи Милчо добавя и признанието : Аз не можах да се справя и избягах. И не съжалявам.
Но тази слабост, чисто човешка впрочем, е съпроводена и от дълбоко загнезден в подсъзнанието страх, натрупван през годините още от най-ранна възраст. Дори в емиграция, при всички уредени административни формалности и успешна професионална реализация, при откъсване от майчиния език, семейната и приятелска среда, този страх е най-устойчив. Като по правило, което навярно може да се обясни по дядо Фройд, той изплува точно тогава, когато човек е най-беззащитен – в съня, превърнал се в кошмар. И Милчо, и други емигранти от категорията “предатели на родината” и “невъзвращенци”, разказват как посред нощ се събуждат облени в пот, сънувайки завръщането си в България и ареста още на стълбичката на самолета (автобуса, вагона на влака, леката кола). Твърде често този страх се пренася и на територията на приемащата ги за гастрол страна. И тогава проработва атавистичното чувство за самосъхранение, което понякога води до неразбираеми, а понякога и до комични за страничния наблюдател ситуации.
Подобно нещо се случва на Милчо Левиев при пътуването на “Били Кобъм септет” за Западна Германия. Маршрута на групата преминава през територията на несъществуващата вече Германска демократична република. Шестимата музиканти я прекосяват на четири колела и единствено българина, правилно разбран от колегите си, е принуден да лети със самолет. Все заради опасението да не бъде задържан на земята от “братската” на българската Държавна сигурност служба “Щази”. Години по-късно този епизод става повод за хумористични коментарии и самоирония от страна на Милчо Левиев, но смехът му нагарча – и на него самия, и на познаващите тази действителност събеседници или слушатели.
В звукозаписния каталог на Били Кобъм за първи път срещаме името на Милчо Левиев в LP албума Total Eclipse (Atlantic, ATL 50098), издаден през 1974 г. в Западна Германия. Той претърпява шест издания в различни страни по света, като последното е от 2005 година.
Следващата звукозаписна програма на състава излиза през 1975 г. – албума A Funky Tide of Sings (Atlantic, SD 18149), в който е включена и пиесата на Милчо Левиев Moody Modes (Ладови настроения). Тази LP плоча е преиздадена десет пъти – първите осем са още през същата година в САЩ, Италия, Великобритания, Франция, Канада, Западна Германияа, Южна Африка; последните две са от 1999 г. в САЩ и вече Обединена Европа. Подобна е и автономната съдба на албума Shabazz-Live in Europe (Atlantic, K 50147), появил се за първи път във Великобритания и след това претърпял девет преиздавания: седем през същата година в САЩ, Италия, Япония, Западна Германия, Гърция, Канада и две през XXІ век – в САЩ и Обединена Европа (2006). Тези записи на Милчо Левиев и до днес не са се появявали на българския звукозаписен пазар, ако благосклонно допуснем, че такъв съществува.
Работата с Били Кобъм и трите записани с него албума извеждат българския пианист до статуса на звезда от международна величина, което намира отражение и в класациите на критиката от типа Poll в списание Down Beat. Поредното издание на 26th Annual Down Beat Jazz Critics Poll, публикувано в списанието на 10.08.1978 г., нарежда името му в две категории. Първата от тях, в която е по-назад, е Acoustic Piano TDWR – 16-то място редом с Джо Голдбърг и Джон Бънч. Втората е Electric Piano, Established – второ място, поделено с Патрик Рушън, непосредствено след поставения на върха Йън Хамър. Но зад гърба на нашия пианист остават такива величия като Бил Евънс, Сони Листън Смит и др. И ако подобно критическо признание без съмнение потвърждава бързия възход на Милчо Левиев на голямата международна джазова сцена, то по негови признания тези две години с Били Кобъм са му позволили да усъвършенства майсторството си на електронните клавишни инструменти. Както и да навлезе решително в 
територията на джаз рока, което му отрежда място и в най-новите за времето си рок енциклопедии.
Този двугодишен период от музикалното развитие на Милчо Левиев, развил се по оста Уили Бобо-Джордж Дюк-Били Кобъм, бележи втория етап в неговото налагане на американската и още по-широко обозримата световна сцена на джаза.
Но далеч не е последен!