RIP: Ornette Coleman: без Орнет „фрий-джаз”-ът никога нямаше да бъде „фрий”, твърди Ивайло Цветков
С какво точно квартетът на Орнет Коулман успя да развълнува почти до сладък бяс музикалния свят в края на 50-те? Феновете на джаза тогава отдавна са свикнали с ъгловатите звуци на би-бопа – и изведнъж съдбата им сервира Коулман. Слушатели влизали да слушат квартета му и си тръгвали, преди да си изпият питието; други седели напълно омагьосани от звука; трети просто не знаели какво да мислят за тези нови, „неприлични” и сякаш „деконструирани” звуци.
Уви, Рандълф Денард Орнет Коулман почина преди три месеца в Манхатън на 85-годишна възраст. Композициите и новаторският му подход към алт-саксофона го превърнаха в нещо като изобретател, нещо като музикален Тесла, какъвто рядко се появява в света на джаза (а и на музиката изобщо). Орнет познаваше правилата достатъчно добре – но само и единствено за да не ги спазва, на моменти дори да ги отрича напълно, докато прелита над приетите модални хармонии дотогава.
Коулман е всепризнат като един от пионерите на free jazz, но възможностите му са необятни – отвъд конотацията на този стил и термин. Почти самостоятелно той изобрети нов подход към изпълнителската култура, който даде глас на възможно най-индивидуалното като подход. Както казва самият Коулман за музикалните си партньори, “не искам да ме следват. Искам да следват себе си, но да са заедно с мен”.
Орнет Коулман е роден през 1930 г. във Форт Уърт, щата Тексас. Негов съученик от гимназията, който свири на тенор саксофон, го насочва към непознат за Коулман подход към джаза – да го свири като свободна идея, а не като pattern, т.е. да не се съобразява с дотогавашните конвенции. Така Коулман се научава да свири “на ухо” – стара традиция в джаза – и започва да свири ритъм-енд-блус. В края на 40-те, след като чува как Чарли Паркър разпаря свирепо и точно новия стил би-боп (“антидот” на господстващия тогава “суинг”), Коулман се променя. Обсесията му към новите звуци му коства работата в оркестър – и, колкото и днес да звучи идиотско,той често и буквално яде бой от колеги музиканти в черното гето заради разлики в музикалните предпочитания.
През 1953 обаче Коулман се мести в Лос Анджелис. Освен че свири по начин, далеч от общоприетия, той решава да надгради над би-бопа, защото дотогава го свири методично – може да повтори всяка нота на Чарли Паркър, но не чувства музиката така, както му се иска.
През 1959 Коулман вече е в Ню Йорк – с група, която включва Дон Чери и басиста Чарли Хейдън. Свирят във “Five Spot Café”, а Коулман има договор с “Атлантик рекърдс”. Издава албума “The Shape of Jazz to Come” и целият джаз-свят изведнъж наостря уши.
“The Shape of Jazz to Come” е образователен албум – не само защото предлага нов звук, но и защото предизвиква вълнение и възмущение. За разлика от “Something Else!!!: The Music of Ornette Coleman” (1958), в този албум няма пиано и съответно няма акордна структура. Квартетът му е сформиран от ритъм-секцията Хейдън и барабаниста Били Хигинс, и двама фронтмени – Коулман на алто–саксофон и тромпетиста Дон Чери.
Изведнъж квартетът на Коулман се оказва в центъра на културно-музикална война: от едната страна са светила като Ленърд Бърнстайн, които смятат, че Коулман е гений; от друга страна, колеги-музиканти въобще не се впечатляват.
Но Коулман вече е на друго музикално ниво. Според него, по това време съвременниците му в би-бопа свирят „просто промени в хармониите, а не movements” – докато Коулман свири в nontransposed-стил – най-общо, без да се съобразява с дотогавашните акордови схеми.
През 1961 излиза албумът „Free Jazz: A Collective Improvisation by Ornette Coleman Double Quartet”. Албумът е един от първите, записани в стерео, инструментите революционно изскачат и от дясната, и от лявата колона (години преди записите на Бийтълс). Сложната фразировка е насечена от неочаквани саксофонни писъци, и не се следва тоналност, което за началото на 60-те е зверска революция. (За да се поясним: по това време Майлс изисква от своите музиканти почти математическа акордова структура.) Оригиналната опаковка на албума е с картина на Джаксън Полък. След четири издадени албума „Атлантик Рекърдс” не подновяват договора на Коулман. Но заглавието на албума се превръща в жанр. И за радост на хората – и нестихващото учудване на други – free jazz се превръща в може би най-влиятелният стил в тази музика.
В началото на 60-те Коулман се фокусира върху композирането, а през 1965 сключва договор с компанията „Blue Note”. Десет години по-късно той изцяло се е отказал от традиционната инструментация на акустичен джаз и издава албум само с електрически инструменти и музиканти от марокански племена. „Dancing in Your Head” е изключителен в постиженията си и неочакваните препратки. (За истинските jazz buffs това и до ден-днешен е ключов албум.)
Към този момент Коулман вече е създал и термин за музикалния си подход – „хармолодикс”, което всъщност е трудно описуема философия. „Звукът е толкова свободен – казва той – колкото и газът, който преминава през задните ви части”. Когато по-късно искат да дефинира термина по-точно, Коулман казва: „Как искате да го наричате си е ваш проблем. За мен звукът просто е звук. Може да дадеш име на звука, но това не означава, че той звучи така”.
В края на 60-те Коулман вече има бесни фенове и извън традиционните джаз-кръгове. Лу Рийд например е сред феновете на Коулман и често споменава какво голямо влияние му е оказал той. И въпреки че Коулман получава „Грами” за цялостен принос през 2007, това не го прави по-малко иконоборец. Той никога не създаде популярна музика, защото никога не се интересуваше от мнението на масите. Отхвърляше всякаква „правилност” в музиката, дори когато неговата се оказа революционна за би-бопа.
Наследството, което Коулман остави, като че беше обобщено на паметен концерт в Бруклин през 2014 г. Там участваха саксофонистът Сони Ролинс, китаристът Търстън Мур (от гръндж групата „Соник Ют”) и легендарната Пати Смит. Но Коулман винаги е бил убеден, че музиката му ще бъде разбрана – „винаги съм искал да стана част от мейнстрийма; просто не бях готов да пожертвам това, което правя, за да стигна там”.
Коулман е напълно самоук музикант. Свири блус, но го свири slant – т.е. без всякакво обучение. И като всичко най-добро в авангардното изкуство, солата на Коулман сами по себe си учиха слушателите как да ги приемат – всеки нов избор надграждаше над предишния. Всяка по-остра фраза, която първоначално стряска, всъщност кара слушателите да се вслушат и да чуят как Коулман приканва да се различат насложените мелодии, неограничени от традиционните hook-структури. Коулман често говореше за равенството между различни музикални идеи и неведнъж щастливо размиваше границите между джаза и класиката, докато същевременно изследваше фънк, рок и уърлд. Но никога не спря да работи върху собствените си композиции. А тези, които смятат, че „free jazz” е синоним на „недисциплиниран” джаз, явно никога не са слушали ранния квартет на Орнет Коулман – с барабаниста Били Хигинс и споменатите Чарли Хейдън и Дон Чери; същият този квартет, който скандализира нюйоркската джаз сцена в края на 50-те.
Освен наградата „MacArthur Genius Grant”, Коулман всъщност си отиде неоценен. Може би защото като други афроамерикански артисти от поколението си, и той беше жертва на расови предразсъдъци. Самият Коулман си спомня как една вечер в родния Форт Уърт, Тексас, след като e свирил дълго и „по неговия си начин”,някакъв човек идва при него и му споделя, че е чест да стисне ръката на един истински „негър”. „Стигнах до момент, в който реших, че няма да водя битка с класи или раси, и ако някой ми каже, че не ме харесва, няма да се опитвам да променя мнението му или да се защитя. Не се опитвам да контролирам, да променям, да доминирам, да убивам или да съм срещу който и да е било, или да казвам, че един човек или идея е над останалите. Считам, че съм само песъчинка в музиката и просто се опитвам да не бъда настъпен”, казва той в едно интервю през 80-те.
Някои от заглавията на албумите отразяват способността му за остър социален коментар. „Tomorrow Is The Question! Change of the Century, Crisis” е алюзия към движението за граждански права в САЩ. Изключително спорният му запис с Лондонския симфоничен оркестър – „Skies of America”, включва някои от най-силните възгласи на отчаяние, в партии като „Foreigner in a Free Land” или „The Men Who Live in the White House”. Но освен всичките си експерименти, Коулман предимно свиреше собствената си мъка– например в пиеси като „Sadness”.
В американската медийна култура съществува една особена парадигма на медийния дебат, концентрирана върху желанието да се коментира „американския дух” и неговата нужда да бъде оставен свободен, за да подклажда новаторството. И въпреки какофонията от гласове за и против определени пионери на „американския дух”, никой не отрича факта, че Орнет Коулман е именно такъв пионер. Неговото творчество е символ на най-искрената форма на индивидуализъм. И именно този индивидуализъм го тикаше към музикално новаторство.
Другите за него
“Не знам какво свири, но не е джаз”
(Дизи Гилеспи пред списание “Тайм”)
“В деня, в който се запознахме с Орнет, навън беше 35 градуса, а той бе с палто. Беше ме страх от него”
(Дон Чери пред списание “Jazz”)
“Интонацията му е лоша, техниката – също. Опитва нови неща, преди да е овладял инструмента си”
(Мейнард Фъргюсън)
“Единственото наистина ново нещо от 40-те насам, ако не броим постиженията на Дизи Гилеспи, Чарли Паркър и Телониъс Мънк”
(Джон Люис от Modern Jazz Quartet)
“По дяволите, просто слушам какво свири. Ако питате за психиката му – този е напълно луд”
(Майлс Дейвис)
Най-важните албуми
The Shape of Jazz to Come and Change of the Century (1959)
Коулман композира няколко важни пиеси (като „Turnaround”) преди да формира класическия си квартет без пиано. Но първите два албума на квартета му са истинското начало на неговата революция. Дори най-консервативните джазмени признават, че музикалните качества на тези два албума са неоспорими.
Free Jazz (1961)
„Свободното” в този албум се крие в различните импровизационни посоки, които всеки от музикантите предприема.
Town Hall(1962)
Този албум „на живо” е важен по две причини – Коулман включва пиеса за струнен квартет – „Dedication to Poets and Writers” и представя ново трио на сцена.
Science Fiction (1972)
Тук Коулман свири с по-различна група, която включва и тенор-саксофониста Дюи Редман. Албумът е важен, защото чрез него слушателите предвкусват бъдещите намерения на Колман за фюжън-саунд, но дори сам по себе си е чудесно музикално постижение.
Skies of America (1972)
Аранжиментите за голям оркестър на Коулман в този албум ядосва част от музикантите в Лондонския симфоничен оркестър. Изпълнителите не харесват начина, по който той „разписва” типичните оркестрални аранжименти. Освен това правилата на профсъюзите не позволяват на групата на Коулман да свири заедно с оркестъра, което е изначалното му желание. И въпреки това, албумът става класика – звук, който не може да бъде забравен.
Of Human Feelings (1982)
Албумът е записан още през 1979 и е най-яростната репрезентация на „брака” между Коулман и фънка. В целия албум инструментите са направо бесни – от първата пиеса „Sleep Talk” до легендарния финал „Times Square”, с който Коулман успява да взриви и сцената на „На живо в събота вечер”, едно от най-значимите му телевизионни участия.
Sound Grammar (2006)
Албумът, донесъл му „Пулицър”. И последният му официален.