Драговолни мисли около Трети март

Брой № 2 (30) / април 2015, Тежка астма

Qualis dominus, tales servi.

(Какъвто господарят, такъв е и слугата.)

 

InSpiro*, приятели!

 

Когато искам да събудя мисълта си, чета Самюъл Лангхорн Клемънс, по-известен като Марк Твен. Той винаги ми подхвърля нещо забавно, с което поливам вярата си в човешкия ум. От него знам, че „убива не онова, което не знаеш, а онова, което със сигурност знаеш, че не е вярно”. Ето тази мисъл подритна музата ми и написах този текст.

В месеците непосредствено преди националния ни празник имаше натрапливи и неубедителни усуквания около терминологичните особености на думите „робство“ и „владичество“. Неумелата реторика се върти около неприемливото използване на думата „роби” за нашите предци по време на „османското владичество”. Това ме кара да задам въпрос: кое е изградило у нас достойнството на българи? Нима това не са „Под игото“, „Записките на Захари Стоянов“, стиховете на Ботев…? Нека добавя стореното от Левски, Ботев, Караджата, Волов, Каблешков, Бенковски… Дали ТЕ са имали днешните ни терминологични колебания? Дали тези колебания терзаят потомците на жертвите от Батак? Днес ви говорят колко е унизително да се твърди, че българския народ е бил робски и ви приспиват с разни политико-етични аргументи. С риск да разсърдя дамите с неприличието си, ще ви кажа голата истина: В онези 500 години Роби са били достойните, честолюбиви и горди българи, а останалите, масата, са били доволни и щастливи поданици на султана. За тях е бил приемлив терминът „владичество”. Не е ли същото днес? Стефан Цанев отбелязва в своите „Хроники“, че едно допитване до българския народ в онези тежки години преди Освобождението би довело до драматични резултати, с над 80% отговори в полза на „владичеството“ на султана пред друга алтернатива, разбирай – освобождение. И това са същите години, в които Васил Левски е прескачал плетища, Цанко Дюстабанов е правил първите си крачки към бесилото, а „кървавото писмо” е бушувало във вените на Тодор Каблешков.

Симеон Радев описва смесените чувства, с които болшинството българи са приели навлизането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю в територията на султанска България. Как някои скудоумни българи-спекуланти са използвали недоимъка по време на войната и са продавали хляб, сирене и сланина на руските войници, докато последните са проливали кръвта си под Шипка. Някои наричат това „килифаревска работа”, но тя си е всеобща наша, българска и я наричаме така, за да не носим колективна отговорност. Такива дребнодушни послушници, търгаши и доволни поданици на султана са пълнили джобовете, когато на България са били нужни воеводи и родолюбци. Волните българи са се чувствали РОБИ и са предпочели смъртта и едната чест. Григор Пърличев е изрекъл величавия призив: „Съвършенство или смърт!“. Достойните са били Роби, недостойните – поданици под османско владичество. Поне запомнете това, което е написал Апостола и сами решете как да наречете онова време, което е крещяло за величава саможертва:

Аз, Васил Лъвский /В Карлово роден / От българска майка юнак аз роден / Не щях да съм турский и никакъв роб.“

Огледайте се около себе си и ще се убедите, че днес е същото – 95% щастливи поданици са доволни от епидермалния си живот и ситото примъркване на стомашно-чревния си тракт, докато малцинството стене под непоносимото административно и духовно робство на арогантната простащина и необразованата в мнозинството си политическа класа. Ако и днес се направи допитване до българския народ дали желае запазването на това непоносимо и срамно за българите социално и духовно пропадане, или е готов да воюва за свободата и достойнството си, мислите ли, че резултатът ще бъде различен от онзи, за който пише и предполага Стефан Цанев?

Срамно е, че днес приемаме верноподанически това хулно живуркане, за да запазим комфорта и удобството на телесния си живот и да осигурим физическото си оцеляване! Няма измъкване от този драговолен капан! Конформизмът в нас и около нас определя съществуването ни. Когато ползваме живота си предимно за да напълним кухинните си органи, този живот остава празен. Кой ще възпита децата ни да тръп­нат пред величието на българските Апостоли и да ненавидят протяжната, доморасла безпътица?

А в това смутно време на симулирана демокрация и илюзорно родолюбие вие

сами решете как да назовете себе си!

 

Пишете ми безразсъдно смело на:

koro_55@vma.bg

Коста Костов

април 2016

___________

* Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и in-spirаtio (вдъхновение)

 


 

Вашият коментар